Във втора глава на своето евангелие св. Йоан Богослов разказва за чудесното (чудното) превръщане на водата във вино на сватбата в гр. Кана Галилейска (Йоан 2:1-11). Завършвайки разказа си, евангелистът заключава; „Така Иисус сложи начало на чудесата Си в Кана Галилейска и показа славата Си; и учениците Му повярваха в Него” (Йоан 2:11).
В четвърта глава на същото евангелие се разказва за разговора на Иисус със самарянката. Покорена от личността Му, тя разказва на своите съграждани от Сихем какъв необикновен човек е срещнала; те идват при Христос и Го молят да остане при тях. Спасителят остава в града им два дена.
Не така обаче постъпват гадаринците в днешния драматичен евангелски разказ (Лука 8:26-39). Те стават свидетели на две явни чудеса: изцеряването на техния съгражданин, обладан от безброй бесове, и издавянето на стадото свине в езерото. Те, явно стъписани от загубата на свинете си и уплашени навярно от вероятността да претърпят и други загуби, молят настойчиво Христос „да си отиде от тях”. Спасителят така и прави – качва се на кораба с учениците Си и се връща в Галилея.
И тук, както почти във всеки евангелски разказ, има много теми:
- за всемогъществото на Бога,
- за безсилието на дявола,
- за човешките ценности,
- за (не)желаното присъствие на Христос,
- за Божията „смиреност” и мекота (Бог никога и никого не насилва да Го приеме).
Бих искал обаче днес да спрем вниманието си на една друга тема, а именно: чудеса и вяра.
От приведените примери (Кана Галилейска, самаряните от Сихем, гадаринците), от безброй примери в Св. Библия и от целия земен живот на Христос много ярко и недвусмислено изпъква една неоспорима истина: чудото не винаги довежда до вяра.
Вярата понякога може да започне с чудо, но тя не се крепи на чудеса и знамения. Бог прави чудеса само в много редки, изключителни случаи и никога самоцелно, а винаги с определена нравствена цел. Чудото не е нито единственото, нито най-силното средство на Бога, за да повярваме в Него. Не чрез чудеса Бог иска да привлече (да спечели) сърцата на хората. Защото чудесата винаги се възприемат различно: у едни могат да събудят вяра, но други могат да ги отрекат. Христос извърши безброй чудеса в Израиля, но те не само не доведоха до вяра книжниците, фарисеите и еврейските първенци, а тъкмо обратно: все повече окаменяваха и ожесточаваха сърцата им. Възкресението на Лазар вече прелива чашата и те окончателно решават да погубят Иисус.
Ако погледнем по-широко би трябвало да се запитаме: нима всичко на този свят – и на нашата малка планета, и в цялата вселена – не е чудо, и чудо, и пак чудо? Гравитацията, електричеството, зачеването и раждането, поникването на зърното, запазило живота в себе си цели хилядолетия, фотосинтезата и миграцията на птиците и рибите, устройството на живите организми и на галактиките й всичко, и всичко, и всичко? Накъдето и да се обърнем и да погледнем, където и да надникнем и да се взрем – и в микро, и в макрокосмоса – чудеса и чудеса!
Но хората ги виждат, възприемат и тълкуват различно. Вярващият (склонният към вяра) човек вижда в тях проявление на премъдрия и любещ Творец, Който се грижи и промишлява за всичко; вижда Бога, чрез Който всичко се ражда, живее и умира и … не умира. А скептикът в същите тези безброй чудеса (които науката описва и систематизира, но само понякога може да обясни!) вечна материя, самозараждане на живота и разума, еволюция и действие на една (сляпа или разумна?) сила, наречена природа. Но никъде не вижда Бога, никъде и в нищо. В неистовото си отричане на Бога атеистите са готови (и приемат!) всевъзможни нелепости, само и само за да отхвърлят всякаква идея за Неговото съществуване. Точно така, както книжниците (еврейските богослови) стигнаха до абсурда да твърдят, че Христос изцерява болни и лекува с бесовски сили, със силата на сатаната.
След като чудесата не водят непременно към Бога, тогава къде е, кой е пътят към Него? Отговорът е: ключът към Него, пътят към Бога е в самите нас: в сърцата, в умовете и в душите ни. Което ни връща отново и отново към този велик дар, с който Бог ни е дарил: свободната воля. Бог наистина е всемогъщ и може да направи всичко, но едно нещо няма да направи: да ни насили да повярваме в Него, да ни насили да Го приемем. Бог влиза само в сърцето, което е готово да Го приеме, сърцето, което е узряло за Него и съзнателно (или дори несъзнателно) копнее вече за Него. В заключено сърце Бог не желае и няма да влезе. Сихенци, съгражданите на самарянката, поканиха Христос и Той остана при тях два дена. Гадаринци Го посрещнаха със затворени сърца и Го помолиха да си отиде. Иисус не ги насили и не им се натрапи. Качи се на кораба и си замина.
Накрая можем да заключим: не специални чудеса и знамения са ни нужни, за да повярваме в Бога, а преди всичко готови сърца. И не само готови, а и свободни и чисти. Свободни от поробващите и задушаващи грижи за материални блага и земни наслади и очистени от демоните на страстите и греховните навици. Само при такива сърца, узрели за вярата, чудото може да изиграе решаваща роля за нейното усилване и утвърждаване.
Затова нека с Христовото име и съдействие да изгоним, да прочистим сърцата си от демоните на себелюбието, алчността, леността, чревоугодието, завистта, злобата и от всички големи и малки бесове, които оковават душите ни; да удавим свинското стадо на грубите си материални интереси и сметки в езерото на безкористието и възвишените стремления, за да приемем Спасителя с очистени и готови за Него сърца.
И като излекувания бесноват от днешния евангелски разказ, облечени с дрехата на приличието и благочестието, да седнем в нозете Му, да останем завинаги с Него и да възвестяваме Неговото спасително благовестие.
Свещ. Александър Лашков "С дух и истина 3" /21 октомври 2007 г./