Сутринта на 3 август 2012 г. група поклонници от столичното християнско братство „Св. арх. Михаил” при катедралния храм „Света Неделя” пое към Пловдивска епархия, за да се поклони в два от манастирите, намиращи се на територията й. Първия манастир, който поклонниците посетиха бе Кукленския, разположен в дела Чернатица от Западните Родопи (на около 2,5 км. югозападно от гр. Куклен и на около 15 км. южно от Пловдив).

Кукленският манастир „Св. св. Козма и Дамян” (наричан от местното население „Свети Врачове”), според запазен ктиторски надпис на аязмото, в миналото носел името „Свети Безсребърници”. Манастирът бил наречен на светите братя Козма и Дамян заради лечителските им дарби. Не едно и две са доказателствата за присъствието на особена Божия благодат в светата обител, станала свещено място за поклонение и упование на болни още със самото си създаване.
Няма единно мнение от кога точно датира Кукленският манастир. За първи път за него се споменава през ΧΙ в. в документ за имотите на Бачковския манастир. Според някои изследователи духовната обител била построена от същите грузински братя: Григорий и Абасий Бакуриани, основатели и на Бачковския манастир. Едно предание пък разказва, че Кукленският манастир бил построен като метох на основания през XI в. Белочерковски манастир „св. апостоли Петър и Павел”. Той имал голямо землище, което се простирало чак до селата Марково, Новосел (Гълъбово) и Куклен.

Светата обител останала незасегната след завладяването на Пловдив и Родопската област от османските турци, през 60-те години на XIV в.. Не е изключено тук да са намерили убежище някои от учениците на св. Евтимий, последния търновски париарх, които го придружавали при заточението му в Бачковския манастир след падането на Търново. Вероятно именно те пренесли в манастира прочутия „ Кукленски псалтир” („Песнивец”), преписан и украсен през 1337 г. за цар Иван Александър /1341-1371/. Сборникът бил открит на тавана на манастирската църква, а днес се съхранява в библиотеката на БАН.

По време на османското господство манастирът бил закрилян от турските управници, понеже в него се лекували семействата им. Оцелял и по време на ислямизирането на родопските българи през 1657 г., когато били сринати до основи 33 манастира и 218 храма между Костенец и Станимака (дн. Асеновград). За това свидетелства преданието, според което прогонените от турците монаси от Белочерковския манастир намерили убежище в Кукленския, донасяйки със себе си ценна книжнина и имущество. Историческите сведения свидетелстват за водената в Кукленския манастир активна книжовна и просветна дейност дори през най-тъмните векове на робството. През XVII в. светата обител укрепнала икономически и се превърнала в книжовно средище, което подготвяло граматици, краснописци и преписвачи на църковна литература.

В края на ХVІІ и началото на ХVІІІ в. манастирът „свети Безсребърници” бил възстановен с помоща на родолюбиви българи от Пловдивско и се замогнал. Светата обител поддържала духовни връзки с атонските манастири, откъдето получила старопечатни богослужебни книги. В карая на XVII в. се оформила прочутата Кукленска художествено-калиграфска школа, в която работили добре подготвени книжовници и калиграфи (Част от ръкописното наследство от тази епоха се съхранява в Пловдивската народна библиотека „Христо Ботев”). Финансово светата обител била подкрепяна най-вече от еснафа на пловдивските абаджии. Mанастирските братя често пъти ставали дарители на славяно-българския манастир „Зограф” на Света гора. През Възраждането в Кукленския манастир се помещавало килийно училище.

В срадата на XIX в. светата обител била обитавана от гръцки монаси. По това време оригиналните стенописи в съборната църква били покрити с нови, изписани с гръцки надписи. При реставрацията на храма са запазени и двата стенописни слоя. В старинния си вид от Кукленският манастир просъществувал до двадесетте години на XX в., когато последователно изгорели половината от северното и цялото южно крило. Сега са съхранени части от северното и цялото западно крило, което представлява изключително ценен паметник на българската архитектура, една от малкото напълно запазени средновековни манастирски сгради в България.

От четири години Кукленския манастир е постоянно действаща девическа света обител. Представлява комплекс от жилищни и стопански сгради, две църкви – съборната „Св. св. Козма и Дамян” (XV в.) и по-новия храм „Свето Благовещение” (построен средата на XX в.). Комплексът е разположен на три нива, обградени от двор. На най-долното ниво е разположен храмът „Св. св. Козма и Дамян” На средното някога се е намирала стопанско-поклонническата зона, а монашеските килии се помещават в най-високата част.

Игумения Анастасия посрещна поклонниците изключително топло и ги заведе до съборния храм „Св. св. Козма и Дамян”. Той датира от XV в., с обща дължина 22 м. и широчина 8 м. и е изключително интересен. По план наподобява кръст. Олтарната част е просторна, с три полукръгли ниши. Засводена е напречно с огледален свод, свързващ се с наоса с огромна островърхна арка. Върху целия наос ляга голям сляп купол, стъпващ върху островърхи висящи арки. Островърхи са и нишите от западната страна, в които се вписват входната врата и страничните прозорци. Зидарията е клетъчна от типа, прилаган през XV и XVI век в османската империя. В наоса преобладаващия слой стенописи са от 1862 г. и включват цикъла „Сътворението на света” и панорама на светите места на Света гора. Тук са поместени и сцени от живота на светците-лечители безсребрениците Козма и Дамян.

През XVII-XVIII в. храмът бил разширен на запад с по-масивно засводено пространство – притвор (нартекс). През XIX в. бил добавен втори паянтов притвор (екзонартекс). В него са запазени чифт железни окови. Някога те били 12 на брой и били предназначении за душевно болни, които били оковавани към пода с тях. Така оставали през нощта, а на сутринта след богослужението монасите ги завеждали до целебния извор (аязмо), намиращо се на 200 м. югоизточно от манастира, където били обливани с лековитата вода. Съществува едно предание за това аязмо: Дъщерята на местния валия се разболяла тежко и след неуспешни опити за лечение се подложила на бани с лековитата аязмена вода, благодарение на което се излекувала. Валията бил толкова благодарен, че цял живот се грижил за благополучието на манастира и за неговото спокойствие. След смъртта му, по негово желание, тялото му било погребано в манастирския двор (гробът се намира от южната страна храма „Св. св. Козма и Дамян”).

Гостите от столичното християнско братство получиха възможността да се поклонят и целунат частица от мощите на светите безсребърници и чудотворната им икона, намиращи се в храма. След това разгледаха църквата и двора на манастира. Майка игумения покани всички поклонници в трапезарията на манастира, където бяха нагостени с постна храна, плодове и кафе. Тя дори намери време за беседа с поклонниците, а накрая дори се снима с част от тях. След това всички слязоха до аязмото да се измият и да си налеят от лековитата вода. В ранния следобед те продължиха пътя си към втората цел на поклонението – Калугеровски манастир „Св. Никола”. Той е разположен в полите на Средна гора, не десния бряг на р. Тополница (на около 2 км. от село Калугерово и на 25 км. северозападно от гр. Пазарджик), и също е част от Пловдивска епархия.

Мястото на сегашния Калугеровски манастир било обитавано още в римски времена, както свидетелстват намерените останки (открити са римски мраморен саркофаг, монети и мраморна плоча от времето на римския император Юлиан Отстъпник /361-363/). Има сведения, че манастирът съществувал още във времето на кръстоносните походи (XI-XIII в.). На 2 км. от него, под крепостта „Змейовец”, където бил метохът на светата обител, манастирските ратаи създали село, наречено Калугерово. Важното му стратегическо положение (при изхода на тополнишкия пролом) привлякло и други заселници – войници, пазители на прохода и пътищата. На 20 юли 1419 г. (Илинден) пълководецът на Муса Кеседжия - Яя паша опустошил Калугерово и запалил светата обител. По-късно тя била възстановена. През XVII и XVIII в. манастирът бил средище на книжовна дейност. В края на XVIII и началото на XIX в. на няколко пъти бил нападан от кърджалии. В 1818 г. в него било създадено килийно училище.

В светата обител се укривал с четата си Бейко войвода, роден в село Калугерово. Тук през 1843 г. Татар Пазарджишкия еснаф победил в битка турците. Тогава манастирът представлявал здание на два етажа, с 50-70 стаи. През м. юли 1871 г., по време на втората си обиколка из Южна България, в него се укривал дякон Игнатий (Васил Левски). Тук той основал революционен комитет начело с игумена йеромонах Кирил Слепов (станал по-късно дясна ръка на Георги Бенковски). На 14 февруари 1876 г., на събрание в манастира, организирано от отец Кирил и председателствано от Бенковски, се заклели над 30 души от околните села. По-късно манастирското братство взело дейно участие в подготовката и вдигането на Априлското въстание (1876). По това време светата обител била опожарена от турците.

Още преди избухването на въстанието турската власт надушила революционната дейност на калугеровския игумен йеромонах Кирил. В началото на април 1876 г. той бил повикан под стража в Пазарджик, където успял да се оправдае и бил пуснат. Денят за обявяване на въстанието заварило о. Кирил в Панагюрище. На него и на Захари Стоянов било възложено да вдигнат въстанието в Белово, но гарата и самото село били блокирани от башибозук и черкези и мисията им се провалила. Оттам двамата апостоли заминали за укрепения лагер Еледжик, откъдето с кръст в ръка и пушка на рамо о. Кирил яздел неотлъчно до Бенковски, заедно с още 19 калугеровци. След разгрома на въстанието и разпускането на Хвърковатата чета, част от нея: Бенковски, Захари Стоянов, Стефо Далматинеца и о. Кирил потърсила спасение в Балкана. На 12 май, след предателство, Бенковски бил убит, отец Кирил и Стефо – пленени, а Захари Стоянов успял да се спаси. Отец Кирил бил изпратен в Орхание, а оттам в София. След тримесечни изтезания и провалени опити да бъде изкопчена информация от него, през декември 1876 г. той бил изпратен в Цариград, в затвора за политически престъпници „Мехтерхане”, заедно с Кирил Ботев, Стоян Заимов и Никола Обретенов. На 17 януари 1877 г. отец Кирил починал (според негови съкилийници бил отровен).

През 1906 г. Калугеровската света обител била изградена наново и в този си вид се е запазила и до днес. В момента манастирът е действащ и в него постоянно пребивава един монах, отец Йоан. Той посрещна гостите от София и ги придружи до съборния храм „Св. Никола”, за да се поклонят и запалят свещичка. Самият храм представлява висока, еднокорабна, едноабсидна базилика с кула-камбанария над входната западна врата. След освобождението от османско иго, в руините на старата манастирска църква хората продължили да палят свещи. На това място бил положен основният камък на новия храм през 1898 г..

Манастирът „Свети Никола” и до днес пази паметта на героите. Тук всичко говори за древното и славно минало на обителта. Още при тежките манастирски порти погледът се спира на паметен надпис, напомнящ за тайното събрание на Бенковски. Възобновени са редица исторически помещения, опасващи широкия манастирски двор. В него се издига паметник с релефен портрет на игумена-бунтовник йеромонах Кирил Слепов и чешма. В двора на манастира е поставена римска колона (милярен стълб) от Траяновия друм, с останки от надписи на император Константин Велики /306-337/ и синове Констанс и Констанций, и император Хонорий /393-423/. Особенно почитан е параклисът „Свети Илия” на хълма над манастира, където някога се е издигала средновековна българска крепост. И до днес на Илинден по стара традиция народът се събира да прави корбан за невинните жертви, загинали на този ден през 1419 г..

Поклонниците от столичното християнско братство имаха възможността и времето да разгледат подробно светата обител и да разговарят с игумена о. Йоан. Тъй като времето напредваше и нямаше да могат да пръсъстват на вечернята с Молебния канон на Пресвета Богородица в гр. София, хористките от катедралния храм изпяха канона в манастирската църква. След като се порадваха още малко на манастирската атмосфера, прекрасното време и общуването един с друг, в късния следобед всички поеха обратно към София. По пътя дякон Петър от катедралния храм изнесе беседа за покаянието и предаването на Бога, Който ни ръководи по пътя към царството Си, и за спазването на Божиите заповеди, както Сам Христос е поискал това от нас, за да бъде Той в нас и ние в Него.

София, 7 август 2012 г.

Текст: дякон д-р Петър П. Симеонов

Снимки: дякон Петър и Нина Комарова

Източници: СТОЯНОВ, З., Записки по българските въстания. Разказ на очевидци, изд. „Български писател“, София, 1977. ТУЛЕШКОВ, Н., Архитектура на българските манастири, изд. „Техника”, София, 1988. ЧАВРЪКОВ, Г., Български манастири, изд. „Хайни”, София, 2002, ЩЪТОВ, Ив., протойерей, Кукленският манастир, „Българская книжарница”, София, 2004. Ползвани са и материали от сайтовете: http://www.bulgariamonasteries.com, www.bulgarianmonastery.com, http://www.plovdivskamitropolia.bg, http://svetimesta.com, http://www.history.asenovgrad.org, http://www.pravoslavieto.com, http://dveri.bg, http://bg.wikipedia.org, http://www.bg-guesthouse.com.