На 9 април 2013 г. братството „Свети архангел Михаил” при столичната катедрала „Света Неделя” осъществи първото за 2013 г. поклонническо пътуване, до двата сопотски манастира: „Възнесение Господне” и „Въведение Богородично”, намиращи се на територията на Пловдивска епархия, Карловска духовна околия. Поклонниците тръгнаха в 8 ч. от София и поеха по подбалканския път в посока град Сопот. Самият град е разположен в плодородната Стремска долина на 510 м. надморска височина, в полите на Стара планина, на 136 км. източно от София и на 63 км. северно от Пловдив.

Като населено място историята на Сопот започва преди около три хилядолетия. В границите на самия град и в землището му са открити останки от поселищен живот още от времето на старожелязната епоха, като се допуска дори по-ранна датировка – каменно-медната епоха. По време на Одриската държава съществували най-малко три поселища в землището на града, за което свидетелстват откритите в района находки от монети на тракийските владетели: Севт II и Севт III, а също и на Филип II, Александър Велики и Филип III (V-IV в. пр. Хр.). Под самия днешен център на града лежат масивни римски руини.

След нашествията на готите поселението се преместило на изток, в местността „ Света Tроица”, където са открити монети и предмети от времето на императорите Зенон /474-475 и 476-491 сл. Хр./ и Анастасий /491-518 сл. Хр./. Животът в областта продължил до IX-X в., а в X-XI в. градът и манастирът „Св.Троица” се преместили на сегашното си място (От това време е църквата „ Св. Богородица” (Горната черква), изгорена от турците през 1877 г., която днес е превърната в параклис „Покров Богородичен”). Част от населението останало в предишното селище, където се намирал манастирът „Света Троица”, а друга част се заселила в подножието на Аневското кале. Така се образували трите основни квартала на средновековния град „Копсис” (т.е. „разсечен” (гр.), както e упоменато селището във византийските хроники). Според византийските хронисти Пахимер и Кантакузин градът бил столица на владенията на братята: Смилец (възкачил се на престола на българските царе и управлява в годините 1292-1298 г.), севастократор Радослав и деспот Войсил. Според Константин Иречек името „Сопот” произлиза от старославянската дума „сопотъ”, която означава „поток” или „ изкуствен воден улей”. Вероятно градът бил наречен така заради течащата из вадите по улиците вода от 27-те свободнотечащи градски чешми.

Градът оказал упорита съпротива на османските турци при нашествието им по българските земи в края на XIV в., заради което бил разрушен до основи. Въпреки че бил опустошен, Сопот и населението му не вдъхвали доверие у завоевателя и по тази причина като нахийски център турците основавали в началото на XV в. съседното селище Карлово. Град Сопот се споменава с името „ Акчé клисé” (т.е. Бяла черква) във всички османски регистри до Освобождението, с което име е споменат и в романа „Под игото” на Иван Вазов. Въпреки всичко, християнското население продължило да употребява името „Сопот”, както се вижда от запазени записи из църковни книги, най-ранната от които датира от 1585 г.. От средата на XVI в. има данни за съществуващо килийно училище при църквата „Св. Богородица”. Пак там е имало и скрипторий за преписване на църковни книги и т. нар. „ дамаскини” (книги-сборници със смесено съдържание от църковни поучения и жития на светии). Известни са пет сборника, дело на Сопотската книжовна школа от периода XVI-XIX в..

През 1794, 1800 и 1807 г. Сопот бил нападан и разсипван от кърджалийските орди на Хасан Окюзджиоглу, Стоян Инджето и Емин ага Балталъ. Особено разорително било последното нападение от 1807 г., което прогонило голяма част от населението по други селища: Карлово, Етрополе, Тетевен, Севлиево; а също и по Влашко: Брашов, Галац, Букурещ и др.. В следващите десетилетия Сопот успял да се съвземе и въздигне икономически. Материалното замогване на населението позволило на Сопотската община да създаде през 1836 г. третото в страната новобългарско училище. През 1850 г. било създадено и девическо училище, което в 1874 г. прерастнало в четирикласно, а през 1870 г. било основано и читалище с библиотека.

Сопот се обособил като важно средище в революционната дейност на йеродякон Игнатий (Васил Левски). Градът бил опожарен по време на Руско-турската война (1877 г.), а голяма част от населението му било избито или прогонено. На 1 януари 1878 г. (стар стил) градът бил освободен от руските войски. Той е родното място на великия български поет и писател Иван Вазов. Тук той прекарал детството и юношеството си, оставили най-дълбоки следи в жизнения и творческия му път.

Първият манастир, който поклонниците от София посетиха бе сопотския манастир „ Възнесение Господне” (Свети Спас), който се намира на около 1,5 км. северно от Сопот. Вероятно манастирът „Възнесение Господне” бил основан в периода XIII-XIV в. и станал продължител на другия манастир в сопотското землище – „Света Троица”, съществувал до XI-XII в.. Светата обител била дарявана с права, упоменати в запазени три грамоти от българския цар Смилец, от което може да се предположи, че е имала статута на „царски” манастир. (Грамотите били пазени в манастира до 1870 г., след което били предадени на възрожденеца Найден Геров, за да ги публикува. Оттогава следите им се губят).

По време на османското господство сопотският манастир „Свети Спас” бил крепител на българските дух и книжовна традиция. В манастира съществувал скрипторий, от който са оцелели няколко десетки книги, най-старата от които от 1480 г.. Светата обител била разрушавана и възстановявана неколкократно. През XIX в. в нея се помещавали килийно училище и певческа школа. През 1828 г. игуменът Пантелеимон направил препис на „История Славянобългарска” на св. Паисий Хилендарски. Такъв препис бил направен и в 1845 г. от същия игумен (т.нар. „Сопотски преправки”). Както бележи руският изследовател на книжовните старини Виктор Григорович, посетил светата обител в 1845 г., в сопотския манастир винаги се е служило на църковнославянски език. Това се потвърждава и от запазените в манастира богослужебни книги, които са изключително на църковнославянски език.

На 7 декември 1858 г. в сопотския манастир Васил Иванов Кунчев от Карлово (Васил Левски) приел монашество с името името Игнатий (под мантията на йеромонах Кирил). В светата обител се намират одеждите, с които монах Игнатий бил ръкоположен за йеродякон на следващата година. В същия манастир йеромонах Неофит Рилски и копривщенският чорбаджия Вълко Чалъков решили да открият новобългарски класни училища в Копривщица и Пловдив. В манастира „Свети Спас” през 1869 г. Левски създал и първия монашески революционен комитет с председател игумена отец Рафаил, приятел на Апостола. През 1875 г. в светата обител революционерът Тодор Каблешков заклел членовете на възобновения Сопотски революционен комитет.

По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) сопотският манастир „Свети Спас” бил опожарен. Оцелял само олтарът на църквата. В 1879 г. игумен Рафаил (чийто гроб се намира зад олтара) отново възстановил манастира. Оттогава датира и сегашният му вид. През 1869 г., по време на една голяма буря, вековен бор паднал върху сградата на църквата и съборил част от нея. Този факт е използван от Иван Вазов за написването на стихотворението му „Борът”, публикувано през 1872 г.. Манастирът се споменава от Вазов и в романа му „Под игото” като място за т. нар. „свещена кражба”.

Понастоящем сопотският манастир е действаща девическа обител и е обитаван от три монахини. Светата обител представлява комплекс от храм, жилищни и стопански сгради. В олтара на възстановената през 1879 г. църква са запазени част от старите стенописи (с избодени от турците очи), дело на зографа Георги Данчов, съратник на Васил Левски, който изписал и Араповския манастир. Повечето от стенописите в храма са изографисани през 1978-79 г. и са дело на пловдивски художници. В една от жилищните сгради на манастира се пази една камбана, излята в Крайова през 1875 г. и подарена на манастира от граждани на Сопот, живеещи в Румъния.

Поклонниците от София имаха на разположение два часа, за да разгледат манастира и да научат повече за историята му, а след това се отправиха към град Сопот. Автобусът спря в центъра на града и всички продължиха пеш до манастира „Въведение Богородично”, който бе вторатата цел на поклонението им. Преди това, обаче, поклонниците посетиха храма „Св. апостоли Петър и Павел” (Долната църква), където бяха посрещнати изключително топло от архиерейския наместник на град Карлово, о. Марко който разказа надълго историята на този величествен храм. Той е построен през 1845-1846 г. от брациговския майстор Никола Стоянов, малко над манастира „Въведение Богородично”, и представлява една от най-големите български възрожденски църкви. След опожаряването на храма му от турците през 1877 г. останали да стърчат само стените, а при възстановяването му през 1879 г. той бил изграден в първоначалния си вид. Църквата представлява трикорабна, триапсидна постройка, една от най-прекрасните творби на брациговската строителна школа и на възрожденската архитекура въобще. Описан е в „Под игото” (Мисията става мъчна) и в „Чичовци”. Отец Марко и служителите при храма бяха приготвили в притвора почерпка за гостите от София – постни сладки и безалкохолни напитки.

След това архиерейският наместник заведе лично поклонниците в манастира „ Въведение Богородично” (Метоха), намиращ се от югоизточната страна на храма „Св. Апостоли”. Манастирският храм е построен през XV в., на мястото на по-стар параклис. Самият манастир бил основан през 1665 г. от схимонахиня Сусанна. Тогава около храма били построени жилищни сгради. Ансамбълът бил разположен в близост до Хилендарския метох, изгорен от кърджалиите през 1794 г., който оставил названието „метох”, пренесло се върху девическия манастир „Въведение Богородично”, без той да бъде такъв.

Макар и обновена, светата обител има старинен и дори романтичен вид. Манастирът представлява комплекс от църква, жилищни и стопански сгради. Църквата датира от XV в. и е вкопана в земята еднокорабна, безкуполна постройка с размери 13х6 м.. Единствените стенописи в нея датират от XVII в. и са изображенията на двама светци (на северната стена). От стария иконостас е запазен един фриз с малки икони на дванадесетте апостоли. Светата обител притежава и други интересни икони, между които храмовата „Въведение Богородично”, датирана от 1823 г., дело на неизвестен майстор и иконата на „Св. Никола” от 1860 г., дело на копривщенеца Христо поп Енчев. Освен о. Марко, в разказа за историята на манастира се включи и управителката на манастира – леля Мария.

След манастирския храм, поклонниците от София имаха възможност да се разходят в двора на манастира и да разгледат манастирските сгради. Особенно интересна е запазената сграда с чардаците от XVIII в., която по чудо, заедно с църквата, оцеляла при опожаряването на град Сопот през 1877 г. от турците. В южната килия на втория й етаж се помещавало основно училище, в което е учила българската учителка и революционерка Неделя Петкова Караиванова, известна още като баба Неделя. В сопотския „метох” също имало скрипторий за преписване на църковна книжнина, както и иконописна школа за монахини, функционирала до 30-те години на миналия век. Монахините от манастира участвали дейно в националноосвободителните борби на българския народ. Тук, с помощта на игумения Христина, в периода 1869-1872 г., се укривал йеродякон Игнатий (Васил Левски). Килията на игуменията се помещавала на първия етаж на жилищната сграда с чердаците. Под нея било скривалището на Апостола, което сега е открито и може да се види откъм двора. Самата игумения Христина била зверски заклана през 1877 г. от башибозуците заради патриотичната й дейност. Манастирът е описан от Иван Вазов в много негови произведения като: „Под игото”, „Нова земя”, „Чичовци”, „Хаджи Ахил” и др. Запазена е дори килията, в която живеели героините от романа „Под игото” – калугерката Хаджи Ровоама и послушницата Рада Госпожина. В съседство с манастира е и Радиното училище.

В двора на манастира поклонниците успяха да видят манастирската чешма и лозата на над 350 г., които също оцелели след пожара в 1877 г.. След това се подкрепиха с постна храна, която някои от тях бяха донесли, а накрая о. Марко покани тези, които бяха решили да се насладят докрай на манастирската атмосфера в игуменарницата, за да продължи разговора си с тях. Други пък успяха да посетят и родната къща на Иван Вазов, която е превърната в музей и е сред 100-те национални туристически обекта на БТС. Около 14.40 ч. и последните поклонници се качиха в автобуса и се отправиха към град Карлово, който се намира на около 5 км. източно от Сопот.Градът също има интересна история. Най-старите следи от живот, открити в землището му, датират от новокаменната (неолитната) епоха /VІ хил. пр. Хр./. През средновековието са съществували няколко селища, едно от които до местността „Свети Пантелеймон” – вероятно средновековната българска „Сушица”. В западната част на града, в кв. „Бадемлика” е открит средновековен некропол, а до самия Балкан се намирал средновековният манастир „Свети Спас”.

През 70-те години на ХІV век карловската долина била завладяна от османските турци. В края на ХV в. султан Баязид ІІ подарил като феодално владение на османския военачалник Карлъ Али бей село Сушица и принадлежащите му земи. През 1485 г. същият военначалник построил с материали от разрушения манастир „Свети Спас” Куршум джамия (т.е. Оловната джамия, наречена така заради оловния ѝ покрив), която е най-старият запазен архитектурен паметник в града (понастоящем джамията е обявена за паметник на културата).

Връх на своя икономически и духовен разцвет Карлово достигнало в периода на Възраждането. Във втората половина на XVII в. в града работил известният книжовник и преписвача Аврам йерей (Известни са неговите преписи на сборници, псалтир, миней, октоих, календар и пр., накои от които се пазят в Зографския манастир). В средата на ХІХ в. били построени двете големи църкви – „Св. Николай” и „Св. Богородица”. Около 1810 г. в Карлово било основано българско училище. Образователното дело в града достигнло своя разцвет в средата на XIX в., когато в града било основано и читалище, станало средище на книжовна просвета и революционни идеи.

Автобусът с поклонници от София спря близо до църквата „Свети Николай” и всички влязоха в храма, където бяха радушно посрешнати от служителите му и надълго им бе разказана историята му. Църквата „Свети Николай” е паметник на възрожденската архитектура. Издигната е през 1847 г., а сред иконописците са Станислав Доспевски и Иван Зографски. В църквата има една икона на Божията майка, държаща младенеца, която е върната преди около 10-тина години, цялата е нарязана от турски ятагани и е с избодени очи. Камбанарията на църквата била построена след Освобождението, в 1890 г.. Тук през 1858 г. за първи път бил отпразнуван денят на българската писменост. В двора е гробът на Гина Кунчева – майката на Васил Левски, а срещу него намира Историческият музей, който представлява една от най-представителните сгради от епохата на Възраждането. В тази сграда се е помещавало някогашното петокласно мъжко училище, построено през 1871 г..

След храма „Свети Николай”, поклонниците се отправиха към втория храм в стария град – „Света Богородица”, минавайки през площада, на който се намира паметника на Васил Левски. Той е израз на дълбока почит и признателност към Апостол на свободата от страна на неговите съграждани. Полагането на основния му камък станало на 15 май 1903 г., в присъствието на княз Фердинанд. Построен е по проект на Марин Василев. Скулптурът е изобразил Левски в цял ръст, с револвер в ръка, а до него ревящ лъв. На пиедестала на паметника са изписани имената на загиналите през страшните юлски и августовски дни на 1877 г. карловци.

Църквата „Света Богородица” е построена през 1851 година от майстори строители от Карлово и Брацигово, а изтъкнати зографи от Банско, Трявна и Самоков изписали иконите. На северната стена на храма карловският художник Дечко Тодоров е изобразил момент от ръкополагането на дякон Игнатий в йеродяконски чин (1859 г.) от пловдивският митрополит Паисий. Камбанарията на църквата е построена през 1897 г. на мястото на хилендарския метох.

Освен двете църкви – свети Никола и св. Богородица, част от поклонниците успяха да посетят и архитектурно–исторически резерват „Стария град” и да усетят възрожденския дух на града, пренасяйки се назад във времето. В старата част на града са запазени около 115 къщи, обявени за паметници на културата. Малка част от тях са отворени за посещение, но разхождайки се из тихите калдаръмени улички, посетителите на града могат да се насладят на красивите фасади на къщите, дървените порти и кепенци, стенописите по зидовете и китните дворове с асмите и чемширите. В народната памет Карлово се свързва най-вече с това, че е родния град Васил Иванов Кунчев – Левски /1837-1873/, създател на Вътрешната революционна организация за освобождение на България от османско господство. Освен на Левски, град Карлово е родно място и на други известни личности като: Ботьо Петков /1815 – 1869/, бележит възрожденски учител, книжовник, публицист и общественник, баща на Христо Ботев; Гина Кунчева /около 1820 – 1878/, майката на Апостола. Карлово дало на България и двама бележити и щедри дарители – братята Евлоги /1819 - 1897/ и Христо /1824-1872/ Георгиеви, дарили средства за най-големия университет в България „Св. Климент Охридски” в София, както и за болници, църкви и училища; д-р Иван Богоров /1818 – 1892/, български просветен деец, публицист, преводач, издател на първия български вестник „Български орел”; археолога Богдан Филов /1883-1945/ - министър, отраснал и учил в Карлово (1887-1895); народния лечител Петър Димков /1884-1987/, станал причина за запазване родната къщата на Васил Левски и много други.

В късния следобед поклонниците се отравиха към София, а по пътя на връщане дякон Петър от столичната катедрала изнесе беседа за кръста, който всеки християнин носи ежедневно в личния си живот и за тайната на разпятието, която всеки вярващ преживява в сърцето си, особенно в дните на Великия пост.

Текст и снимки: дякон д-р Петър П. Симеонов

Катедрален храм „Света Неделя”, гр. София

15 април 2013 г.

Ползвани са материали от сайтовете:

http://www.plovdivskamitropolia.bg, http://www.bulgariamonasteries.com, http://www.bulgarianmonastery.com, http://www.pravoslavie.bg, http://www.sopot-municipality.com, http://www.karlovo.bg, http://bg.wikipedia.org

Библиография:

ПЕТРОВ, Ц., Сопот през Възраждането, София, 1985. СТЕФАНОВ, П. йером., „Сопот в българската книжовна традиция (XVI-XIX в.)”, Известия на Църковноисторическия и архивен институт, III (1985) 192-221. ПАВЛОВСКА, ЦВ., Възрожденският Сопот, София, 1987. БАТИНКОВ, ХР. свещ., Сопотските манастири и древните пловдивски църкви, Пловдив, 1997.