Новини от България:

Новини от храма "Св. Неделя":

Новини от света:

Сутринта на 27 юни 2015 г. група поклонници, организирани от православното братство „Св. архангел Михаил” при столичния катедрален храм „Света Неделя”, потегли от София за гр. Калофер, за да посети намиращия се там девически манастир „Въведение Богородично”. Калофер е малък град в Южна България, разположен в южните склонове на Стара планина и се намира на 17 км от гр. Карлово и на 164 км от София. По пътя към града свещ. Петър Симеонов, стажант при митрополитската катедрала в София, разказа на поклонниците историята на град Калофер и на самия манастир.

 Легендата разказва, че Калофер е основан през 1533 г., когато България се намирала под османско господство, от група свободолюбиви българи, предвождани от Калифер войвода. Те владеели тази част на Стара планина и постоянно нападали преминаващите оттам турски кервани. Невъзможността да се справи с Калифер войвода и хората му, принудила турския султан да разреши на хайдутите да се заселят по тези земи, но при условие, че престанат да нападат керваните. Войводата приел предложението и се установил в землището на днешния гр. Калофер. Привилегиите, които градът получил още от самото начало, спомогнали за съхраняването на българския му християнски и народностен дух. Такава роля изиграли и църквите и манастирите, които били построени в Калофер и околностите му. През следващите векове градът израснал като важен културен и търговски център и в средата на XIX в. селището вече било относително богато, като повечето му жители се занимавали с производството на шаяк. Немалко калоферци тогава работели в Цариград като абаджии, а имало и няколко едри търговци.

Калоферският девически манастир „Въведение Богородично” се намира в края на града, на едно от възвишенията на десния бряг на р. Тунджа. За основаването и ранната му история са запазени оскъдни сведения. Началото на днешния манастир било положено с основаването на „Горния метох” (ок. 1738 г.). Според преданието, в началото на XVIII в. в малкото балканско селище дошли гръцки духовници и започнали да прокарват прогръцка политика. Разбрало опасността, будното българско население на града се обърнало към Рилския манастир с молба да им се изпрати от там за постоянно духовен изповедник. Манастирският събор решил тази роля да поеме духовникът Доротей, който бил таксидиот и събирал помощи за възстановяването на светата Рилска обител. Като просветен монах и родолюбив българин Доротей бил приет с признателност от калоферци. Настанен бил да живее в специално построена за него стаичка, намираща се в подножието на стълбите, които водели към по-късно построената църква „Св. Петка”, след това преименувана на „Св. св. Кирил и Методий”, а днес носеща името „Св. архангел Михаил”. Тази стаичка (метох-майка) станала ядрото на монашеството в Калофер и впоследствие дала началото на нови четири метоха.

Скоро след пристигането на о. Доротей две девойки от Калофер били посветени в монашество (с имена Мария и Рипсимия), като духовникът ги настанил във въпросната стаичка, а самият той се преместил в друга постройка – по-горе, при новопостроения храм „Св. Петка”. Първата от двете монахини – Мария, се счита за първата монахиня в Калофер. Тъй като преместването на от. Доротей станало в една и съща година с построяването на църквата „Св. Петка” (чиято дата се знае от паметна плоча и до днес стояща на западната фасада на църквата „Св. архангел Михаил“), то може да се приеме, че девическото монашество в Калофер е възникнало най-рано през 1714 г. Първото монашеско общежитие в Калофер нямало свой храм. Затова монахините вземали участие в богослуженията в храма „Св. Петка”. След като числото на монахините достигнало 15, а имало изгледи да расте още, няколко от тях се отделили и положили основите на първия девически метох –  „Долния метох” (ок. 1730 г.). Първите две монахини в града – Мария и Рипсимия – продължили да живеят в метоха-майка.

Когато броят на монахините в него отново се увеличил, те се преместили отсреща, в местността Полето, на десния бряг на р. Тунджа, срещу църквата „Св. Петка”. Там те основали втори метох, който противоположно на първия бил наречен „Горен”, понеже бил разположен на височина, която по онова време се намирала извън града. Мястото било подарено от Никола Астарджията в памет на дъщеря му – послушница при монахините в Калофер. Съдействие на монахините оказал и братът на монахиня Мария – Станко, който съградил килии за сестра си и нейните сподвижнички, както и малка църквица,  която при освещаването о. Доротей нарекъл „Въведение Богородично”, защото в деня на този празник Мария Петрова приела монашеството. Същата станала и първа игуменка на „Горния метох” (ок. 1738 г.). Калоферският метох „Въведение Богородично” станал люлка на девическото образование в България през XVIII и XIX век. От всички краища на България в него идвали момичета, за да се обучават. После същите откривали по родните си места първите девически училища.

В размирните кърджалийски времена (края на XVIII – началото на XIX в.) светата обител на два пъти претърпяла разорение и опожаряване. Първото опожаряване се случило към 1772 г., а второто – в края на 1799 г.. И при двата погрома монахините успявали да се спасят и да се укрият в Карлово, но метохът им изгарял, като впоследствие бил възстановяван благодарение на техните усилия и събраните от тях средства. Горният метох бил изцяло възстановен през 1815 г. По това време монахините били на брой около 40. Възстановената църквица била малка, тъй като турската власт все още не позволявала строежа на високи християнски храмове. Впоследствие, когато броят на монахините се увеличил и надминал 60, килиите се оказали недостатъчни и метохът бил разширен.

През 1862 г., след излизането на Хатишерифа (1839 г.) и Хатихумаюна (1856 г.), с което настъпило масово строене на църкви по българските земи, „Горният метох” и неговият храм били обновени. Както сочи паметната плоча, поставена в притвора на храма, това обновяване станало изключително с дарение на г-жа Евпраксия Д. Гешова, тогавашна игуменка на светата обител, благодарение на наследството, което тя получава след смъртта на своя брат – Христо Гешов, търговец във Виена (1860 г.). Със съдействието на Найден Геров (тогавашен консул в Пловдив) монахините от метоха събирали помощи в Русия. Благодарение на тези средства през 1862 г. били изградени нова църква на мястото на старата дървена църквица и жилищни сгради. През 60-те години на XIX в. броят на монашеското сестринство вече надхвърлял числото 90.

През епохата на Възраждането калоферските метоси дали добра духовна монашеска подготовка на обитателките си, която впоследствие била възнаградена с изобилни плодове. Прочутите с образованите си монахини успели да привлекат много девойки от близо и далеч. Получили добра духовна подготовка, някои от тях основавали или ръководели нови монашески общности. (С монахините Сусана и Серафима от Горния метох се свързва основаването на Новоселския девически манастир „Света Троица“. Същите станали и негови първи игуменки. Възпитаничка на Горния метох основала и Казанлъшкия девически манастир).

През 1877 г., по време на Руско-турската освободителна война, след временното отстъпление на руските войски, предвождани от генерал Гурко, Калоферският манастир „Въведение Богородично” бил ограбен и отново опожарен от турците, а ненапусналите го обитателки и част от гражданството на Калофер били подложени на клане. В продължение на три дни турците грабили, палили и убивали. Целият град заедно с четирите девически метоха бил изгорен. След Освобождението оцелелите калоферски монахини решили да възстановят най-големия от четирите метоха – Горния, но не разполагали с никакви средства за това. По тази причина през 1881 г. те отново се отправили към Русия за помощ. След три години усилен труд манастирът „Въведение Богородично” бил напълно възстановен с руски средства, а църквата била отново украсена с руски икони (иконостас, полиелей, кандила и свещници – всички дар от Русия). Девическият манастир бил окончателно възстановен и уреден към 1900 г. и отново заел своето достойно място в подножието на величествения Балкан. Монахините, тогава на брой 60-70, се отдали отново на ръчен труд и пълноценен духовен живот.

След Октомврийската революция (1917 г.) лихвите на манастира от фондовете в Русия, които представлявали негов основен приход, спрели и сестринството изпаднало в тежко финансово положение. През 1919 г. била продадена манастирската воденица, а стопанството започнало да се обработва изключително от външни платени работници. Към 1921 г. в манастира останали едва 15 монахини и 4 послушнички, като само 4-5 от тях били работоспособни. Това се отразило и на духовния им живот. Поради липсата на поминък и строгия духовен порядък повечето от послушничките напуснали светата обител, а старите монахини починали. Така през 1935 г. броят на обитателките на манастира бил едва 6 монахини и 2 послушнички.

Девическото монашеско общежитие било извадено от кризисното положение и достигнало нов материален и духовен подем едва при игуменката Таисия Габровска (1946-1969), с характерните за нея образованост, деятелност и пламенност в подвижническия живот. С далновидната си стопанска политика тя успяла да укрепи манастира. През 1950 г. в светата обител била открита Синодална почивна станция, в която всяка година в летния сезон почивали свещенически семейства и служители под ведомството на БПЦ от цялата страна. През 1954 г. тук започнала да работи и първата и единствена в България Синодална работилница за брикети за църковна употреба. Манастирът снабдявал с брикети всички храмове в страната, при годишно производство от 200 000 бройки. Работилницата прекратила дейността си едва през 1976 г., когато била преместена в софийския кв. „Илиянци“. Чрез тези си дейности светата обител стабилизирала материалното си положение. Игуменката Таисия въздигнала на високо ниво и духовния живот в манастира. При нейното игуменство през 1950 г. бил открит параклис (зимна църква), посветен на св. Мина.

Днес многовековният девически манастир „Въведение Богородично” се намира под мъдрото духовно ръководство на 81-годишната монахиня Валентина Друмева. Тя е завършила математика и е работила като учителка преди да посвети живота си на монашеството (едва 26-годишна). Майка Валентина е от рода на възрожденеца Васил Друмев (митрополит Климент Търновски). Има дългогодишен педагогически опит в неделното училище към манастира, което повече от 20 г. ръководи. Автор е на над 40 книги (документалистика, стихосбирки на религиозна тематика, учебници по вероучение). Тя изследва преследването на свещеници по времето на комунистическия режим, като е разкрила съдбата на 468 Божии служители, 92-ма от които убити по онова време.

От 1991 г. към манастира действа и неделно училище, в което освен православно вероучение единадесетте монахини преподават и църковно пеене. Занятията се провеждат всеки петък в специално обзаведена стая в западния манастирски корпус.

В архитектурно отношение Калоферският девически манастир представлява комплекс от съборна църква и параклис „Св. Мина”, жилищни и стопански сгради. Сградите ограждат пространство в неправилна четириъгълна форма, в чийто център е разположен съборният манастирски храм „Въведение Богородично”. Той е построен през 1862 г. от Иван Боянин, един от най-изтъкнатите първомайстори по българските земи, представител на Брациговската строителна школа. Храмът представлява просторна трикорабна псевдобазилика, със закрит притвор от запад, една апсида от изток и две от север и от юг (певници). Сградата е с размери: дължина 15 м, широчина – 10 м и височина 8 м. Църквата е покрита е с двускатен покрив и купол. Входът е от запад, но някога е имало вход и от север, който сега е затворен. Градежът на стените е масивен (спойка от ломени камъни с хоросан). Камбанарията е малка и е залепена непосредствено до притвора, от южната му страна. Под самия манастирски храм, там където някога е бил олтарът на предишната дървена църква, има изворче, от което богомолците черпят вода за здраве и изцеление, търсейки помощта на Божията майка. Днес единственият архитектурен детайл, останал от преди възобновяването на манастира през 1862 г., е едно корито за чешма, направено през 1826 г. То, както и поставките на стълбовете на лозниците, е издялано от лесен за обработка камък – т.нар. „богозки камък“, който бил доставен от кариерите край с. Богоз (дн. с. Пролом, Пловдивско).

Няма сведения дали опожарената през 1877 г. църква е имала стенописна украса. Сегашното изографисване на храма е осъществено през 1960 г., по времето на игуменката Таисия. Автор на стенописите е художникът Кирил Кънчев от Калофер, който преди манастирския храм е изписал и трите енорийски църкви в Калофер. Централно място в иконографската схема заемат пет композиции: две на северната стена, две на южната и една на западната, над входа. Те представляват сцени от последните земни дни на Спасителя. На купола е изобразен Христос благославящ, като на полетата между четирите му прозореца са изобразени св. апостоли. Стенописната украса не е довършена, понеже по време на работа художникът заболял и след няколко месеца починал. Макар творбите му да са далеч от изискванията и стила на старата църковна живопис, в тях се забелязва едно добро умение и художествен усет. Красивият иконостас и иконите са изработени в стил, характерен за руското църковно изкуство. В храма се пазят някои ценни светини, получени в миналото като дарение от руски граждани и свещеници. Манастирът притежава копия на няколко чудотворни икони на Пресвета Богородица, подарени от Русия, като „Казанската” и „Владимирската”, икони от мъжкия манастир в Тихвин, от катедралния храм в Смоленск и др.

В храма се съхраняват частици от чудотворните мощи на св. Мина и св. Нектарий Егински. С частицата от мощите на св. Нектарий сестринството се сдобило след едно поклонническо пътуване в основания от самия светец манастир „Света Троица” на о. Егина (Р Гърция). Частицата бе пренесена от йеросхимонах Пахомий († 10.03.2008 г.), тогавашен библиотекар на Зографския манастир на Света гора. Стотици поклонници продължават да идват в Калоферския манастир, за да молят св. Нектарий за излекуване от болести. Много болни от рак са намерили изцеление и светецът им е помогнал, като е спасил живота им от коварната болест. Някои се обръщат към него, за да се сдобият с деца, други – при раздори в семейството. По-младите дори молят светеца да им помогне да завършат успешно образованието си.

Поклонниците от София имаха на разположение цели два часа, за да разгледат манастирската църква и двора на светата обител, както и да побеседват с някои от монахините. Някои поседнаха в двора на манастира, за да се подкрепят и обменят впечатления (около храма има много дървета и разкошна цветна градина, поддържана с много любов и вещина от монахините), а други предпочетоха да отидат до намиращия се на отсрещния хълм величествен храм „Св. архангел Михаил”.

В 12,15 ч. поклонниците потеглиха от Калофер в посока гр. Копривщица, който бе втората цел на тяхното поклонение.

Град Копривщица се намира на 12 км от Подбалканския път, в близост е до градовете Пирдоп, Клисура, Стрелча и Панагюрище и е на 110 км от столицата. Градът е разположен в живописна долина по течението на р. Тополница, в централна част на Същинска Средна гора. Въпросът за произхода на името на града е спорен (спори се между: „коприва”, „купрос” (гр. торище) или от „куп речици”). Историците също нямат единно мнение за създаването на град Копривщица. Предполага се, че старите пътища, свързващи градовете Златица, Пирдоп и Клисура със Стрелча и Панагюрище, са се кръстосвали на мястото на днешна Копривщица. Разположено в котловина, покрито с тучна зелена трева, напоявано от р. Тополница и нейните притоци, мястото било подходящо за почивка на кервани, пътници и търговци. Поради благоприятните природни условия в района тук се заселило едно българско семейство със своите стада и поставили началото на ново селище. С увеличаването броя на хората постепенно се образували малки домашни общности. Почти всеки от родствениците получавал прякор: поради специфични черти, занимания или случки, свързани с живота му. Оттам дошли имената на новосъздадените махали, някои от които останали като фамилни имена и до днес.

Друга легенда разказва за млада жена, заселила се на мястото на днешна Копривщица, понеже местността ѝ се сторила подходяща за отглеждане на добитък. Малко след пристигането си тя заминала за Одрин, откъдето измолила от султана ферман, с който станала владетелка на Копривщица, а селото получило големи привилегии. В този ферман за първи път султанът нарекъл Копривщица „Авраталан”, т.е. „женска поляна”, название, което след това често било използвано от турците. Преданията разказват, че турчин с подкован кон нямал право да премине през селото, а жителите му можели свободно да носят оръжие. От благодарност и почит към болярката копривщенци я нарекли Султанката, а нейните потомци дълги години се именували Султанекови. Възможно е тези две легенди за създаването на Копривщица да са свързани.

Заради привилегиите, с които се ползвали копривщенци, те запазили своето благосъстояние и след падането на България под турско робство. Богатствата на града привличали кърджалиите, които три пъти го ограбвали, опожарявали и прогонвали жителите му. Копривщица била опожарявана през 1793, 1804 и 1809 г., като от първото поселище е останала единствено „Павликянската къща”. Благодарение на родолюбието, находчивостта и трудолюбието си, копривщенци съумявали да възродят града и да съхранят магичния му чар и до днес.

През 1867 г., около празника на Света Троица, Апостола на свободата – Васил Левски (дякон Игнатий) – дошъл в Копривщица и създал в града първия Революционен комитет. На следващата година Левски отново дошъл в Копривщица, а преди да бъде заловен от турците, той отново посетил това будно балканско селище. На 20 април 1876 г. избухнало Априлското въстание. Бързо били сформирани две чети и изпратени да обградят конака и заптиетата в него. На Калъчевия мост пукнала първата въстаническа пушка. Въстанието било обявено от Тодор Каблешков, а начело застанал друг копривщенец – Гавраил Хлътев, познат на поколенията като Георги Бенковски, загинал геройски в Тетевенския балкан. На 1 май 1876 г. башибозукът започнал да се събира около Копривщица, подкрепен от редовна турска войска, която разполагала с артилерия. Турците наброявали около 5000 души. Начело на тях застанал Хафъз паша. Той вече бил унищожил Панагюрище и изпратил помощника си – Миралай Хасан бей, да потуши въстанието в Копривщица. Въстаниците били предадени от чорбаджиите, които влезли в преговори с Хасан бей, като предали на турците дори дървените топове и платили откуп. Въпреки това башибозукът нахлул в Копривщица. Градът бил подложен на разграбване, а жителите – на клане. На 3 май Хасан бей влязъл в опустошеното селище и по негова заповед заловените въстаници били изпратени на съд в Пловдив. Скоро пристигнал и Хафъз паша и подложил града на повторно разграбване.

Западането на града в първата половина на XX в. било спряно с обявяването на Копривщица за град-музей през 1952 г. През 1971 г. градът получил статут на архитектурен и исторически резерват, а през 1978 г.  – на национален архитектурен резерват с международно значение и селище за международен туризъм. През 70-те години на XX в. бе предприета значителна по мащаб реставрация и консервация на музеи, паметници на културата, както и на улиците в града, обявен за град-музей.

            Около 13,30 ч. автобусът остави поклонниците от София в началото на града и те продължиха пеша към центъра му, за да посетят храма „Успение Богородично”. Той е основан на 8 юли 1817 г. от копривщенски църковни настоятели, които обявили: „Воздвигохом от основания сего светаго храма, иже бист разорен и сожжен совсем от иноверних агаряни, иже и кърджалии нарицаху ся, попущением Божиим грех ради наших. Сего мы подновихом во славу пресветия владичици нашея Богородици и приснодеви Марии, во славном ея Успении”. Възстановяването на храма станало с набрани средства от над двеста копривщенци. Съграден бил от български майстори от Смолско и Мирково. Преданието гласи, че „сградата била завършена за 11 дни, когато получили от турския аянин позволение само под влиянието на известни особени случки”. Две десетилетия по-късно храмът бил вече малък за нуждите на копривщенци. Затова през 1839 г. било решено да се издигне втора църква в града, посветена на свети Николай.

От старата църква „Света Богородица”, изгорена при кърджалийските нападения в началото на ΧΙΧ в., е запазено едно обковано със сребро ръкописно евангелие от 1644 г. Сегашната сграда е отчасти вкопана в земята поради ограничението относно височината, налагано от османските власти. Църквата представлява трикорабна базилика с вътрешен балкон (т.нар. „женско отделение”). Предполага се, че олтарната ѝ апсида е остатък от стария, опожарен храм. Върху външната стена на притвора има строителен надпис „8 юли 1817 г.”. Дърворезбеният иконостас е от 1821 г. и според изследователя Асен Василиев силно наподобява по стил иконостаса на габровската църква „Св. Йоан Предтеча“ (1814 г.), като вероятно е дело на същия майстор резбар – Георги от Видин. Иконите на св. Георги Победоносец (1837 г.), на св. Евстатий (1838 г.) и Успение Богородично (1838 г.) са от Захари Зограф, а тази на св. Йоан Рилски (1838 г.) – от Йован Иконописец. Останалите икони са рисувани между 1893 и 1913 г. от родения в Галичник Иван Георгиев Спаовски. Стенописите в олтара са на самоковския живописец Спас Захариев (1900 г.).

По-рано около храма е имало 98 изцяло или отчасти запазени надгробни паметника от периода 1762–1874 г. Шест големи плочи от 1829–1874 г., вдигнати от гробовете, които някога са покривали, са подпрени на един от оградните зидове. В църковния двор са погребани: Димчо Дебелянов, Тодор Каблешков, архимандрит Евтимий Сапунджиев, хаджи Ненчо Палавеев и др. На стари фотографии се вижда, че за известно време храмът е имал висок, но паянтов купол, който впоследствие бил премахнат. Сегашната камбанария датира от 1896 г. Южно от църквата се намира малък параклис, построен със средства на хаджи Ненчо Палавеев (1902 г.). Там са се провеждали службите, докато за петнайсетина години главният храм е бил затворен за реставрация. На 13 август 1989 г. храмът е преосветен и отново отворен за богомолци.

След като разгледаха църквата „Успение Богородично”, поклонниците от София се отправиха към втория копривщенски храм - „Свети Никола”. Решението за издигане на втори храм в Копривщица било взето от местните църковни настоятели на 29 юни 1839 г. и записано от тогавашния градски учител – йеромонах Неофит Рилски: „Мы жители села Копривщенскаго, понеже милостию Божиею умножихом ся и распространихом ся в това богодарованно нам село, щото едва можеме да се вмещаваме во светая наша церковь, която имаме само една от старо време... согласихме се сички селене мали и велики единомисленно и общебратственно да направиме и еще една церква в селото..., с такова обаче намерение и согласие да буде тая новата церква подчинена под вехтата“.

Строежът на църквата „Свети Никола” започнал след набавянето на султанско мурафле (позволение за издигането на нова църква, 1839 г.) и приключил през 1842 г. Според Константин Иречек сградата е произведение на „гръцки майстори от Пловдив”,  а според Никола Мавродинов – на одринския майстор Гавриил, който „извиква за тоя строеж майстори, калфи и чираци от Мирково, от Брацигово и от Одрин”. Средствата за църквата са дарени от многото вече на брой копривщенци. През 1864 г. Христо П. Енчев изписал на западната ѝ вътрешна стена портрета на Тодор Димов, „един от първите и най-деятелните... създатели, пожертвователи, ктитори и приложници”.

Сградата на църквата „Свети Никола” представлява безкуполна трикорабна базилика с три апсиди от източната страна. Стените са с неизмазана каменна зидария. Процепите между отделните блокове са покрити със светлорозова смес от ситно счукани керемиди и утаен зехтин. Правоъгълните полета над по-големите прозорци са запълнени с релефна орнаментна украса. Високо на южната външна стена на храма е изписано с тухли: „Храм с(ве)тителя о(т)ца нашего Николая”. От запад е прибавено паянтово преддверие (нартика). Над него се намира вътрешен балкон (емпория), предназначен за жените по време на богослужение и отделен с красиви решетки. Подът е настлан с бели мраморни плочи.

Иконостасът се състои от дървени рамки, в които са поставени иконите. Тези рамки, както и таванът, са боядисани с бледосиня боя. С дърворезба са украсени само архиерейският трон и царските двери. Иконата на Иисус Христос на иконостаса носи подписа на Йоан Попович („Рука п. Йоан Еленоразградски 1843 година”). Вероятно негово дело са и останалите икони от иконостаса: на Св. Богородица, св. Николай и св. Спиридон (1844 г.). Едно донесено от Йерусалим изображение на Рождество Христово (1858 г.) е подписано на славянски от Иван Димитров и Константин, а одринчанинът Александър Димитров (Алексос Димитриу) е нарисувал иконата на св. Мина (1859 г.). Стенната живопис включва изображенията на Страшния съд (1858 г.), Успение Богородично (1861 г.), св. Димитър (1861 г.) и ктитора Тодор Димов (1864 г.) – върху западната стена в храма, и на св. Спиридон с десет сцени от житието му (1861 г.) – върху фронтона на разположения срещу главния западен вход навес. Всички те са рисувани от копривщенския зограф Христо Панчев Енчев. Негово дело са и царските двери на иконостаса (1859 г.). До източния вход в църковния двор се намира голямата Моравенова чешма (1843 г.), дарена от Вълко и Рашко Моравенови. Каменната камбанария е строена през 1927 г. със средства на хаджи Ненчо Палавеев.

След като се поклониха и разгледаха храма „Св. Никола”, поклонниците от София имаха на разположение два часа, за да разгледат града и да се насладят на неповторимата му възрожденска атмосфера. Някои предпочетоха да разгледат училището „Св. св. Кирил и Методий” – второто взаимно училище в България (1837 г.) след габровското (1835 г.), в което е преподавал йеромонах Неофит Рилски, и първото класно училище в България (1846 г.), създадено от Найден Геров, което днес е превърнато в жив музей. Други решиха да се разходят из града и да се потопят в характерната възрожденска архитектура на някои от най-запазените и пищно украсени домове от онази епоха. Освен старите къщи и недокоснатата от човека природа, поклонниците успяха да видят и част от над четиридесетте чешми, строени през различни периоди от историята на Копривщица. Макар че не всички са напълно запазени, в Копривщица има много съхранени каменни фасади с характерната за тях символика – ярки примери за българската и християнска култура.

Точно в 17, 30 ч. автобусът ни потегли от Копривщица и след не повече от два часа пристигна в София. Поклонниците се прибраха по домовете си доволни и щастливи от чудесно прекарания и благословен от Бога ден.

 

Източници:

Чавръков, Г., Български манастири, изд. „Хайни”, София, 2002;

монахиня Валентина Друмева, История на Калоферския девически манастир „Свето Въведение Богородично” и на метосите в Калофер, изд. Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф”, Света Гора – Атон, 2003; Използвани са и материали от сайтовете: http://www.plovdivskamitropolia.bg, http://svetimesta.com, www.bulgariamonasteries.com, http://www.bulgarianmonastery.com, www.standartnews.com, https://bg.wikipedia.org.

 

Текст и снимки: свещ. д-р Петър П. Симеонов,

Катедрален храм „Света Неделя”, гр. София,

03.07.2015 г.