Новини от България:

Новини от храма "Св. Неделя":

Новини от света:

Българско участие на „Wratislavia cantans”

На 10-ти септември тази година от концертно турне в Полша се завърна мъжкият хор към катедрален храм „Света великомъченица Неделя” в София с диригент проф. Мирослав Попсавов. Трите концерта, които хорът изнесе бяха в рамките на престижния международен музикален фестивал „Wratislavia cantans” с център южният полски град Вроцлав. Освен там, концертната програма беше представена и пред публиката от околните по-малки градчета Bardo и Bielawa.

Програмата на хора, подбрана от проф. Попсавов, представи разнообразни примери от областта на духовно-православната музика. Многоликостта бе постигната чрез различни действащи принципи. Едни творби се отличаваха с принадлежността си към конкретна национална традиция, в други впечатляваха най-вече историко-стиловите особености, а в трети на преден план изпъкваше специфичната организация на многогласната хорова фактура. Така например, редом с образците на българската и руска класика в областта на църковното творчество – творци като Добри Христов, Петър Динев и Апостол Николаев-Струмски, Дмитрий Бортнянски, Павел Чесноков и Чайковски, в програмата присъстваха и имената на сръбските композитори Стеван Мокрянац и Марко Тайчевич, чиито творби контрастираха със специфичното си звучене. Ярък контраст бе постигнат и с включване на творбите от традицията на източното византийско псалтикийно пеене – анонимното „Господи помилуй” и причастният „Хвалите Господа с’небес” на средновековния български светец, църковен певец и композитор, музикален теоретик и реформатор на византийското нотно писмо Йоан Кукузел Ангелогласния /XIII-XIV в./. Към различните по стил канонични църковни творби трябва да спомена и включването в концертната програма на творба, създадена на основата на т. нар. духовна поезия, а не по литургични текстове. „Коль славен наш Господь”, с което започваше втората част от концертните вечери, е съзадено от Бортнянски не по каноничен богослужебен текст, а по авторските стихове на руския поет М. Херасков. Неслучайно тази творба едва през XX век започва да се изпълнява като духовна песен – след цели два века, в които е по-известна и в Русия, и в Германия като военен или светски химн. Особен колорит в концертната програма внасяха и песнопенията със солист, при които красотата на индивидуалната мелодична линия внезапно извеждаха публиката от изравненото звучене на еднородния мъжки хор.

Прекрасно познаване на стиловите особености в различните примери на православната музикална култура демонстрира диригентът проф. Попсавов, който ревниво търсеше точното стилово изпълнение във всяко отделно песнопение. В резултат на това слушателят успя да открои отделни исторически обусловени принципиални различия както сред примерите от руската, така и сред тези от българската авторска многогласна църковна музика. Именно интерпретацията се превърна в основен признак за отграничаване на отделните песнопения. Творбите на автори като Бортнянски и Дегтярев, композирали през втората половина на XVIII век по примера на своите италиански педагози и в този смисъл пряко наследили принципите на италианската (западната) барокова музикална култура, ясно контрастираха на по-късните песнопения от Архангелски и Чайковски, свързани с традициите на руския романтизъм или тези на творци като Гречанинов, Чесноков и Николай Кедров (син), в чиито произведения линеарно-полифоничното изграждане на основата на старинните руски църковни напеви е основен двигател на музикалното изграждане. По подобен начин се съотнасяха и българските примери. Ясно бе уловен и очертан контраста между наследството от 30-те години на своеобразните класици в сферата на църковното творчество Добри Христов, Петър Динев, Апостол Николаев-Струмски и това на Здравко Манолов, създадено през 70-те – 80-те години на XX век в контекста на широка обществена платформа, подкрепила честванията на 1300-годишнината на България и провокирала интереса към непреходните ценности на старобългарската култура. Различните контрапунктични техники на основата на интонационен материал от преоткрития тогава „болгарский рaспев”, демонстрирани от големия български композитор и педагог, бяха точно анализирани и интерпретирани от неговия ученик Попсавов. Така, наред с разнообразието на концертната програма, представяща богатата палитра на изпълняван в нашите ортодоксални храмове репертоар, на полската публика бе осигурена възможност за многостранно опознаване на стиловете и епохите от православно-музикалното наследство въобще.

Важен аспект на българското представяне, беше търсенето на баланс между концертното и църковното начало. Проблемът за изваждането на църковното песнопение от мястото му в храма по време на богослужение е стоял неведнъж пред изпълнителите на този специфичен род музика. Защото слушателят в концертната зала слуша по различен начин от съпреживяващия и съучастващ в православното богослужение християнин. И ако за последния песнопението е по-скоро конкретна молитва-състояние, част от приобщаването пак-и-пак към Христовите тяло и кръв, то за концертната публика то е музикална творба със свои вътрешни закономерности, движение и кулминация, водещи до мига на катарзисно пречистване. За доближаването на тези диаметрално противоположни полюса се погрижиха, на първо място, организаторите от полска страна. И трите концерта бяха организирани не в концертни зали, а в християнски храмове, в които не само акустичната среда, но и близостта на св. Олтар – мястото, където се осъществява пресъществяването на светите дарове, най-великото тайнство Евхаристия, създаде на публиката онази необходима сакрално-мистична атмосфера, с която пряко или косвено изпълняваните творби са свързани. Нещо повече: голяма част от публиката бе присъствала на непосредствено извършените и в трите храма вечерни богослужения, т.е. вече бе потопена в състояние на молитвеност и лична самовглъбеност. За придаването на духовен характер на изпълняваните творби се погрижиха и самите изпълнители. Доближаването на концертното изпълнение до богослужението бе постигнато, от една страна, като специфични възгласи от песнопения, които по време на църковната служба произнася ръкоположен за това свещенослужител, бяха възложени на включения към хора свещ. Мина Минчев. Професионалната заслуга на певците и техния ръководител проф. Попсавов обаче, се криеше най-вече в търсенето на църковен смисъл във всяка отделна творба – в съобразяване с практическото й значение в богослужението, в преследваното във всеки момент адекватно музикално изобразяване на богослужебното слово, без да се нарушават чисто музикалните закони, осигуряващи смисъла на песнопението като opus musicum.

Особено силно заличаването на границите между църковно и концертно се усети първата вечер на 7-ми септември във Вроцлав, където концертът се състоя в навечерието на храмовия празник на православната църква „Рождество Богородично”, осветлението бе оскъдно, а присъстващата публика бе предупредена от организаторите да не ръкопляска в храма. Така двете концертни части прозвучаха като естествено продължение на непосредствено приключилата вечерна празнична служба. Единствено традиционните концертни облекла на изпълнителите, бурните аплодисменти, които озвучиха пространството около храма след края на подготвената програма и изпълненото на бис там „Отче наш” от Римски-Корсаков, напомниха за многовековната установена концертна практика.

Много по-близки до концертното изпълнение бяха изявите от следващите фестивални вечери. Осигурените католически катедрали, сценичното осветление и ръкоплясканията в края на частите, а и между отделни песнопения, напомниха атмосферата от нерядко организираните в западните катедрали органни или кантатно-ораториални концерти с духовно съдържание. Изпълнението на хора обаче запази „църковността” като отправна точка, което не бе плод само на репетиционни усилия от изпълнителите, но изграден маниер в 131-годишната практика на хора като съучастник във всяко неделно и празнично богослужение, отслужвано в столичната катедрала. Именно ревностното опазване на тайнствеността и мистичността, съхранени в православното християнство, се превърнаха при музикалното изпълнение в елемента, който най-силно впечатли с уникалността си преобладаващо католическата полска публика. В този смисъл някак естествено, като особен акт на сплотяване в края на последния концерт прозвуча произнесеното от публиката на относително близкия славянски език „Отче наш”, на което хорът реагира с изпяване на тази универсална за християните по света молитва.

 

Концерт с участието на Мъжки хор при храм "Св. Неделя"