Веднъж, когато Спасителят на път за Иерусалим влязъл в едно село, срещнали го десет души прокажени, които наверно са чували за Неговата слава като велик Чудотворец, Божествен Учител и Наставник на човеците. И затова, като Го видели, със силна вяра и упование в Него, отдалеч почнали да викат с висок глас: „Иисусе Наставниче, помилуй ни!“
Отчаяните викове на тия нещастници, обезобразени – с разкривени лица и окапали меса от страшната и неизцерима болест-проказа, трогнали Спасителя и Той ги изцерил, като им казал: „Идете, покажете се на свещениците!“ – защото по онова време само свещениците по закон са имали право да освидетелстват такива болни и ако са оздравели, да ги пуснат да се завърнат по домовете си и заживеят свободно и съвместно с другите здрави.
Единият от изцерилите се, обаче,се върнал при своя благодетел, паднал ничком при нозете Му и Му благодарил, - и той бил самарянин. Иисус се трогнал от неговата постъпка, протегнал ръка и му казал: „Стани, иди си; твоята вяра те спаси!“ Неприятно изненадан, обаче, от непризнателността на другите, попитал: „Нали десетимата се очистихте, а де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да отдадат Богу слава, и да благодарят, а само този чужденец?!“
Колко внимателен и снизходителен в случая се е показал Спасителят! С това чудо Той не е преследвал никаква слава, каквато обикновено ние преследваме при всички наши дела.
Ние търсим Бога обикновено когато сме в неволи и голямо притеснение. Щом Бог ни помогне и ние преминем опасността, забравяме Го и през ум не ни минава да Му благодарим. Всичко свеждаме до там: да се изцерим, да получим това, което мечтаем или желаем и щом ни се изпълни желанието, мислим, че всичко е свършено. Забравяме неволята си, болестта си, страданията си, отчаянието си, в което бяхме изпаднали.
А колко много се лъжем, когато мислим и постъпваме така!
Нима след зимния студ и мраз ще настъпи пролетта, ако Бог не позволи това? Ако Бог не промени времето и не облече наново природата в нейната нова и приказна премяна – със зеленина и цветя, мислите ли, че ние бихме се радвали, наслаждавали на тая прекрасна премяна на природата?...
Ето защо, налага ни се дълга – щом се отървем от тази студена и мразовита зима, която всичко сковава в природата, с цветята на признателността и с най-чисти и възвишени чувства на благодарност  - да се притечем до нашия благодетел Бога и Му благодарим, че ни е върнал пролетта и заедно с нея – всяка друга радост.
Затова и чухте от четеното днес свето Евангелие , как Спасителят казал само на оня, който му изказал своята благодарност: „Стани, иди си, твоята вяра те спаси!“ А оздравелите други 9-ма души, забравили да изпълнят един свой дълг – да благодарят, наново се втурнали в пустотата и суетността на живота, които неминуемо ще ги тласнат към други страдания и разочарования.
Признателността е нежно цвете, което не расте къде да е, затова е и скъпо ценено.

        Братя и сестри,

Ако отвърнем сега погледа си от деветтех  непризнателни прокажени и проследим живота на отделния човек, пък и на цялото човечество, ще се натъкнем на същата тая болезнена проява – на общата непризнателност на човеците към Бога. И тук съотношението процентно ще бъде същото – един към десет. От десет души облагодетелствувани от нашия Небесен Отец, надали единия ще се върне да благодари; нека не забравяме, че само чрез Неговата сила и благоволение сме това, което сме.
Не от себе си имаме очи, уши, способността да говорим, да разбираме, да чувстваме и пр. ... и не чрез собствените си сили съществуваме, разсъждаваме и подреждаме мястото си в живота. Всичко каквото имаме – от Бога го имаме. А ние човеците само използваме и се радваме на ония блага и дарования, с които Бог ни е надарил. Ако отидем още по-далеч в разсъжденията си, ние ще се убедим (ако още не сме убедени), че и тази част от земята, върху която живеем сега – и тя не е наша. Защото ние идваме на света с празни ръце, ползваме се от всички материални и духовни блага, радваме се на красотата и хармонията, които ни обкръжават и след известно време всичко това го напускаме – за да дойдат други хора след нас...
Следователно, ние сме само гости но тая земя – и то в къщата на най-богатия и най-силния цар. Така се представя света и цялата вселена – като най-вълшебен и приказен дворец на великия цар. Всичко, което ни обкръжава в този дворец – вселената, буди нашия възторг и възхищение. Земята е пълна с безценни съкровища: грамада от злато, сребро, въглища, петрол и пр., а на повърхността – пшеница като злато, безброй животни и влечуги, вековни гори, плодородни градини и красиви цветя – чудно разнообразие и неизказано благоухание ... неща, които никъде другаде човек не може да ги срещне.
А какво ще да кажа за звездното небе – за луната и звездите, за млечния път и метеорите? Где бихме могли да намерим друго по-светло и животворно слънце? В кой дворец на земните царе бихме могли да намерим поне частичка от тая хармония и красота, която виждаме в творението на Небесния Отец? Наистина, всичко това е една приказна феерия, която никъде човешкото око не би срещнало и на която никъде човешката душа не би могла да се наслади. „Велик си Ти, Господи, и чудни са Твоите дела и няма дума достатъчна да възпяваме Твоите чудеса!“ – казва Псалмопевецът.
Братя и сестри, аз спирам тук, макар и да бих могъл да кажа още много неща и да ви посоча още много чудеса от Божието творение, защото не тая е целта на словото ми, а тя е: да ви посоча именно, че всичко, каквото виждаме, всичко, каквото имаме и всичко, от което се възхищаваме и удивляваме -  е дар Божий за нас, човеците.
Всички блага, от които имаме нужда в своя живот, ги имаме като дар Божи и то по великата Негова милост и снизхождение. Да го отречем – е безумие и неблагодарност от наша страна. „Каза безумният в сърцето си: няма Бог!“ – бе изрекъл преди хиляди години Псалмопевецът.
Ето колко чудновата ни се представя непризнателността на ония, които живеят в този приказен Божи свят и които се ползват от всичките му блага, а не се сещат да въздадат благодарност и хвала на неговия Творец.
Каква по-голяма слепота и каква по-черна неблагодарност от тая?...
Да виждаш часовника, а да не признаеш, че има часовникар и в своето заслепление да твърдиш, че часовникът е създал часовникаря.
Човек е измислил и създал Бога, а не Бог е творецът на човека. О, безумие на човешка ненавист, невежество и неблагодарност!...
Но нека отидем още по-далече:
Ние всички сме кръстени в името на Божия Син – Христа Иисуса и в светото кръщение сме получили опрощение на прародителския грях, облекли сме се в бялата одежда на невинността, а чрез светото таинство Миропомазване сме се удостоили с даровете на Духа Светаго, които отново са ни сродили с нашия Небесен Отец и ние сме станали Негови синове. Питам ви: нима всичко това, дадено ни чрез Господа Иисуса Христа, - не ни нашепва нещо? Не ни ли подсказва всичко това, че ние имаме известни задължения на признателност към Бога Отца и Неговия Син?...
Братя и сестри, чрез светите таинства Кръщение и Миропомазване и всички останали таинства, с които човек се приобщава с Бога в своя живот, Бог очиства от нас проказата на греха, покварата и злото и изпращайки ни в мир – очистени и възродени, като че ли един Божествен глас ни нашепва: „Иди си, твоята вяра те спаси!“
Да не повтаряме грешката на прародителите ни – Адама и Ева, нито пък предателското дело на Юда, който напущайки тайната вечеря на Спасителя, се зачисли в четата на предателите Христови. Неблагодарността не е само една непризнателност към благодетеля си, но тя е един порок – едно стъпало надолу към греха, който води човека към греховна гибел. Една легенда разказва, че някога Бог устроил в Своите небесни чертози голямо тържество, на което поканил всички човешки добродетели, обаче, само от женски пол. На това празненство дошли много добродетели – малки и големи, всички в образа на девици. Голяма е била радостта на всички девици, радост, каквато обикновено изпитваме всички ние, когато след дълга раздяла се срещаме с добри приятели. В разгара на веселието, Бог забелязал, че две от девиците не вземат участие в общата радост, а странят една от друга и изпитателно се наблюдават, като че ли никога не са се виждали. Тогава Бог станал от престола си, отишъл при едната, хванал я за ръка и я представил на другата. „Аз съм благотворителността (добротворството)!“ – казала нежно и свенливо първата. „Аз пък съм признателността!“ – отвърнала другата, като цяла се изчервила. Изгледали се двете девици право в очите и твърде много се очудили. Откакто Бог сътворил небето и земята, сега за пръв път те са се срещали, следователно, няма нищо чудно, че те не са се познавали.
Братя и сестри, човек е непризнателен, обаче злините, които му са причинени – ги помни во веки. Но това не значи, че ние не трябва да правим добрини никому. Народната мъдрост казва: „Направи доброто и го хвърли в морето, рано или късно – то ще те срещне.!“
Едни от хората правят добрини – за да ги видят близките им и ги похвалят. Други пък се придържат о правилото: давам – за да ми дадеш и ти. Но това не са истински добротворци, а делата им не са истински добродетели.
Нека и нас не ни смущава непризнателността на ония, на които сме правили през живота си добрини.
А напротив, към ония, кото са проявили и най-малкото внимание към нас като са ни сторили някоя добрина, нека бъдем дълбоко благодарни и признателни – децата към родителите си, учениците към учителите си, слугите към господарите, големите към малките и обратното.
Тогава хубавото благородно и благоуханно цвете на признателността ще израстне – буйно и красиво в сърцата на всички хора и народи.
 Като благодатни дъждовни капки и нежни снежинки ще напояват те душите и сърцата ни и тогава сигурно ще чуем и гласа Господен:
 „Вашата вяра ви спаси, идете си с миром!“ – А м и н.



                                                                                                Прот. П.Икономов – Варна
                                                                                          От списание „Православен пастир“

Апел за дарения

Братя и сестри в Христа!

Поради изчерпване на средствата за ремонт на покрива на храма и реставрация на увредените поради това стенописи, храмовото духовенство и настоятелството на катедрален храм „Св. вмчца Неделя”, ви моли, да участвате според възможностите си в събирането на средства за благоукрасата на Божия дом!

Бог стократно преумножава благодеянията принесени в православния храм!
Божието благословение да е над всички ви, които имате и които нямате възможност да ни подкрепите! Амин!

Приемаме с благодарност дарения в касите на храма, в тетрадката за дарения при свещите в храма, при предстоятеля на храма и на обявената дарителска сметка:
- BG77 UNCR 7000 1514 0239 60