Братя и сестри,
Вие дойдохте днес в светия храм, за да участвате молитвено в богослужението по случай празника на св. великомъченица Марина и да изпросите нейната благодатна помощ за вас и за вашите чада и близки.
Света Марина е била дъщеря на езически жрец, който я възпитал в идолопоклон -ство.
Нека видим как тя е станала християнка и после - светица!
По онова време римската езическа власт преследвала християните. Така е било и в Антиохия, дето през III век живяла Марина. Мнозина от християните избягали в пустините и планините. Но някои останали в града и под образ на просяци се движели свободно и неусетно разпространявали словото Божие. От един такъв християнин дванадесетгодишната Марина чула за Господа Иисуса Христа и се запознала с Неговия живот и учението Му и пожелала да се кръсти. Ала нямало нито в града, нито в околностите му свещеник.
Марина започнала открито да проповядва за Иисуса Христа. Но си навлякла омразата на баща си, който захванал да я притеснява и да се отнася с нея много жестоко. Именно към тия случаи са приложими думите на Спасителя: „Враговете на човека са неговите домашни“ (Мат. 10:36). Гонението срещу християните в Антиохия и другаде продължавало редица години.
Марина вече стъпила в шестнадесетата си година. Веднъж в околностите на града срещнала управителя на Източните страни – Олимврий, който отивал в Антиохия, за да преследва и съди християните. Необикновената хубост на девойката така пленила управителя, че той я възжелал за жена. От разговора с нея Олимврий узнал, че тя е християнка. Затова заповядал на войниците, които били с него да я хванат и да я водят след него в града и да я задържат. Той се надявал да я склони да се отрече от християнската вяра.
Марина се предала всецяло в Божиите ръце. „Господи, - казвала мислено тя, - прати ми помощ и вложи мъдрост в устата ми, та, подкрепяна от Твоята сила, без страх да дам отговор на мъчителите!“
На следния ден Марина била изправена на съд. Управителят я убеждавал да се отрече от Христа и да принесе жертва на идолите, като ú обещавал богати дарове и да устрои съдбата ú така, че да ú завиждат нейните връстнички.
- Аз научих да изповядвам Отца и Сина и Светаго Духа, Едното Божество в Троица, и Нему принасям хвалебна жертва! – отговорила девойката. – Не мога да въздавам на бездушните идоли оная чест, която принадлежи на Създателя.
Управителят отново се опитал ту да я съблазни с обещания, ту да я сплаши чрез закани. Но девойката стояла твърдо на своето и му рекла:
- Аз искам да си остана вярна робиня на моя Бог, Който доброволно е
пострадал заради мене. Той заради мене претърпял кръстна смърт. Не съм ли длъжна и аз да бъда готова да страдам и да умра за Него, като не щадя грешното си тяло? Ти няма да ме уплашиш с твоите закани, защото сред страданията ще ме укрепи Оня, Комуто се уповавам!
Започнали мъченията: били я с бичове; потоци кръв потекли; после я приковали към дърво и терзаели тялото ú с остри оръдия. Ала девойката, подкрепяна от Божията благодат, с поразяващо търпение понесла изтезанията. Едва жива, затворили я в тъмницата. Очаквали я нови изтезания. Но Бог я укрепил чрез дивна личба: Марина видяла над себе си сияещ кръст, който внезапно озарил мрачната тъмница; над кръста се показала бяла гълъбица и се чул глас, който казвал: „Радвай се, Марино, разумна гълъбице Христова, защото ти победи злобата на врага; радвай се, защото скоро, като мъдрите девици, ще влезеш в чертога на твоя Жених, безсмъртния небесен Цар!“ – Сърцето на Марина се изпълнило с неизказана радост; тя почувствала, че раните ú заздравяват и че телесните ú сили се възвръщат. Една молба към Бога имала Марина: да я удостои Той със свето кръщение, та, умита чрез него, да влезе в небесния чертог.
На сутринта отново извели Марина на съд. Всички останали изумени, като я видели здрава и радостна. Някои от езичниците познали силата Божия; други приписвали нейното изцеряване на магьосничество; а управителят я убеждавал да се поклони на идолите на езическите богове, които – според него - ú били подарили изцеряване, и да остави своята вяра.
- Не мога да се отрека от Бога, Който ми показа силата и милостта Си! -отговорила Марина. – По-скоро ти трябва да повярваш в моя Бог, след като видя в мене доказателство за Неговото могъщество!
Последвали нови ужасни мъчения: наранявали с острия тялото ú, опалвали с огън раните ú. А тя, понасяйки всичко търпеливо, отправила към Бога тая молитва:
- Боже, удостой ме, след като съм минала през огън за Твоето име, да мина и през водата на кръщението!
Тия думи навели управителя на мисълта да удави мъченицата. По негова заповед донесли грамадна каца с вода. В нея хвърлили окована във вериги Марина. Тя извикала:
- Господи, Иисусе Христе, Който си счупил оковите на смъртта и ада, погледни милостиво на Твоята рабиня, разкъсай и моите вериги, и нека тая вода ми бъде желаното и просеното от мене свето кръщение за възраждане и вечен живот!
Едва завършила молитвата си, и веригите ú паднали; небесна светлина я осияла и бяла гълъбица, държаща в човката си златен венец, летяла над нея. Марина пяла хвалебна песен Богу. От небето долетял глас: „Мир на тебе, невесто Христова! Сега ще приемеш от ръката Господня неувяхващ венец!“
Мнозина от присъстващите видели над мъченицата огнен стълб и сияещ кръст. Изпълнени от благоговейна почуда те започнали да славят Бога, като изявявали готовност да умрат за Неговото име.
Управителят, изплашен, заповядал: Марина и всички повярвали да бъдат осъдени на смърт.
Марина се обърнала със слово към насъбралия се народ, като го увещавала да познае истинския Бог и да не се покланя на бездушните истукани. В този момент ú се явил Сам Спасителят, Който я призовавал в Своето Царство. Марина благоговейно навела глава под меча на палача. Така завършила тя своето земно поприще, вече прославена като света великомъченица Марина!...
Празнувайки паметта на света великомъченица Марина, какъв урок можем да извлечем, братя и сестри, за себе си? – Тя ни проповядва: „Пазете вярата си! Бъдете верни на Христа и Неговата света Църква докрай, до смърт (Откр. 2:10)! Не се съблазнявайте от временни, преходни, тленни блага и придобивки (Мат. 6:19), живейте свято (Римл. 6:22), преуспявайте в благочестието!“
Света великомъченице Марино, молú се за нас и ни помагай да усвоим и изпълняваме в живота си урока, който ни преподаде, та и ние някога да станем като тебе „наследници на вечния живот“ (Тит. 3:7) – Амин!

„Наставниче на православието, учителю на благочестието и чистотата,

светилниче на вселената, боговдъхнавено одобрение на монашестващите,

Максиме премъдри с твоите поучения всичко си просветил, цевнице духовна,

моли Христа Бога да спаси нашите души!”                                                                 
Тропар на преп. Максим Изповедник


Възлюбени в Господа братя и сестри,
    Известно ни е от църковната история, че Църквата, която нашият Спасител Господ Иисус Христос основа, е водила в продължение на осем века борба с външни и вътрешни врагове. През първите три века след Христа са последвали десет люти гонения срещу християните от жестокосърдни езически императори. Но както казва църковният учител от трети век Тертулиан  „семе е била  кръвта на християните”, като християнската вяра е възтържествувала в началото на ІV в. Но ето, че се появили вътрешни смутове,  в недрата на Църквата изникнали лъжеучения – ереси. В продължение на пет века Църквата се борила с тях. Наложило се да бъдат свикани вселенски събори. Тези събори, които са седем на брой, утвърдили православната  християнска вяра. Църквата победила, понеже такова е Господнето отбещание: „И портите адови няма да й надделеят” (Мат. 16:18).
 По време на съборите и борбите с еретиците Бог прославил много Свои избраници, святи мъже, които станали изповедници и мъченици на христовата вяра. Един от тях е днес честваният преподобни Максим Изповедник – велик светец на светата Църква от VІІ в. прославен с твърда вяра, православна вероизповед, строго благочествие, пламенна любов, добри дела, дълбока богословска мисъл, висок подвиг и жертвено изповедничество.
Той се родил около 580 г. в Цариград. Получил солидно образование и бил най-могъщият философски ум на Изтока в своето време. Неговата изключителна слава в църковната история е изградена върху неуморимата му и енергична борба против монотелитската ерес, която признавала в Иисус Христос само една воля – Божествената, и която представлявала лукаво видоизменение на осъденото монофизитство. И двете ереси последователно се стремели да изтръгнат от понятието за Христа Неговото  човешко начало. Монотелитската ерес била създадена от император Ираклий (610-641) и Цариградския патриарх Сергий. Първоначално св. Максим, поради знатния си произход и блестящо образование, заемал длъжността императорски секретар, но по-късно се оттеглил и се уединил в Хризополската обител до Халкидон. Когато ерестта се засилила светият отец напуснал манастира и отишъл в Александрия и в Картаген, където на свикания там събор изобличил монотелитството в лицето на бившия Константинополски патриарх Пир. След това преп. Максим се отправил към Рим, където убедил папа Мартин І да свика в 649 г. Латеранския събор, който осъдил монотелитството и царския типик на император Констанс ІІ, приемник на Ираклий и всички изповядващи това еретическо учение. По заповед на императора св. Мартин бил заточен в Херсон, а св. Максим бил отведен и измъчван в Цариград с цел да бъде спечелен на страната на монотелитите. Преподобният отец се държал мъжествено и неостъпно и превъзходно защитавал православната вяра и себе си. Мъчителите му отрязали езика и дясната ръка, за да не може нито с дума, нито с писание да проповядва истината. Но Бог направил велико чудо – и без език от устата на преп. Максим се изливали дивни слова.  Светият отец бил затворен в крепостта Схимарис, древна Скития, днешна Добруджа, където след тригодишни страдания починал през 662 г., за да се увенчае с неувяхващия венец на безсмъртието и ореола на светостта.
Безсмъртен паметник на преп. Максим Изповедник са неговите богомъдри съчинения, които той ни е оставил. Учението му по въпроса за монотелитската ерес е залегнало в основата на вероопределението на                    VІ Вселенски събор (680-681 г.), на който православието  възтържествувало над ерестта и по достойнство бил оценен мъченическият подвиг на светия отец.
На днешния ден светата Църква отбелязва паметта и на един друг удивителен мъченик за Христовата вяра – св. Неофит. Той живял в град Никея на малоазийската област Витиния през времето на жестокия император Диоклетиан (284 – 305). Баща му Теодор и майка му Флоренция го кръстили и се погрижили да получи добро хриситиянско възпитание. Той бил слънчево дете.   Още от 10-годишна възраст, когато посещавал училище, проявил изключителни за годините си качества. От малък св. Неофит бил надарен с дар на чудотворство. Негово голямо чудо било възкресението на собствената му майка. На 15-годишна възраст светият мъченик живеел в една пещера на Олимп  в Мала Азия с един лъв. Гонението против християните било в пълна сила. По време на свой езически празник местните управители Деции и Уар устроили всенародно жертвоприношение на идолите. На него присъствал самият император Диоклетиан. Внезапно в разгара на шумното езическо празненство се появил юношата Неофит,  за да свидетелства пред всички истинността на християнската си вяра. Той произнесъл дръзко изобличение на празната езическа вяра в неодушевените идоли и благоговейно възхвалил истинския Бог.  Заради тази смела постъпка св. Неофит бил подложен на жестоки мъчения, но мъките само увеличавали вдъхновението на  младия изповедник и от устата му  излизал само молитвеният шепот: „Сине Божий, помилвай ме”. Три дни държали юношата в огнена пещ със затворени врати. На третия ден св. Неофит излязъл невредим, подобно на тримата момци от вавилонската пещ (Дан. 3:94). Но и това не вразумило мъчителите. Те                       търсили, с какво друго да го измъчат и погубят. Завели го на арената и пуснали срещу съблечения Неофит мечки стръвници, но те като укротени животни превили крака пред мъченика, а после се отдалечили. Тогава пуснали при него голям и страшен лъв, но той се оказал същият с който Неофит живял в Олимпийската пещера. Лъвът се приближил да светеца, погледнал го и от очите му потекли сълзи. Той склонил глава пред Божия угодник и започнал да ближе нозете му. Така Бог посрамил жестокостта на езичниците. Поразени от сатанинска злоба, мъчителите решили да убият младия изповедник. Един жесток езичник с копие го пронизал в гърдите. Така само на 15-годишна възраст на 21 януари 290 г. св. Неофит претърпял мъченическа смърт и с подвига си прославил препрославленото Божие име.
Братя и сестри,
Чествайки днес пресветлата памет на преп. Максим Изповедник и св. мъченик Неофит, нека им се помолим от все сърце да ни помагат благодатно, особено на нашия тезоименит Светейший Български Патриарх и Софийски Митрополит Неофит, да носим с търпение и радост кръста на живота и на дълга и да опазим ненакърнена вярата си до последното наше издихание, та да се удостоим да получим венеца на правдата, който ще даде Господ, праведният Съдия, „на всички, които са възлюбили Неговото явяване” (2 Тим. 4:7- 8).
Амин!


----------------------------------------------------------------------------------------------------
СВЯТЕЙШЕМУ ОТЦУ НАШЕМУ НЕОФИТУ,
ПАТРИАРХУ БОЛГАРСКОМУ И МИТРОПОЛИТУ СОФИЙСКОМУ, МНОГАЯ И БЛАГАЯ ЛЕТА!

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Идете и се научете, що значи „Милост искам, а не жертва”/Мат.9:13/

Днес светата Църква чества паметта на св.ап. и ев. Матей, един от 12-те апостоли, който написа нашето първо евангелие. Сам той ни разказа за оня незабравим за него ден, когато Господ Иисус Христос минал край митницата му – той бил митар и го повикал към страшното, трудно и велико апостолско служение. Матей напуснал всичко – дом, работа, богатство и спокойствие и тръгнал подир Иисуса. Вечерта дал на своя Учител и господ голяма вечеря, в която взели участие и мнозина негови колеги – митари, считани от народа за грешници. Като видели това, фарисеите рекли на учениците Му:”Защо вашият Учител яде и пие с митари и грешници?” Иисус като чул това, рекъл:”Здравите нямат нужда от лекар, а болните. Идете и се научете що значи милост искам, а не жертва, защото не дойдох да призова праведниците, а грешниците към покаяние”.
Жертвата е доброволно приношение, което творението поднася на своя Творец. Жертвата е отговор на Божия призив:”Сине, дай ми сърцето си”. И понеже, човек не е само дух, а и материя, той чувства нуждата да прави осезаемо вътрешното си разположение, чрез някой материален дар. Това той върши не защото притежава нещо свое, нещо достойно, което да подари на Бога като отплата за Неговите благодеяния към Него, а защото жертвата е израз на любовта на човека към Бога. Затова жертвата е играла първостепенна роля във всяка историческа религия.
Жертви са принасяли хората от най-древни времена: от времето на синовете на Адам и Ева – Каин и Авел до наши дни. Жертви са принасяли всички езически народи. Жертви са принасяли и юдеите. Аврам издигал жертвеници там, където му се явявал Бог. След извеждането на юдеите от Египет, Бог заповядал на Мойсей да построи скинията. По подобие на нея Соломон построил своя храм в Иерусалим. Разрушен от Навуходоносор в 558 г. преди Христа, той бил издигнат отново от Зоровавел, а по-късно, 20 години преди Христа, Ирод построил отново храма, в който влизал и се молил Сам Иисус Христос. Във всички тези храмове се принасяли животински жертви сутрин и вечер. За жалост в декаданса на юдейската религия жертвоприношенията приели материалин характер и оставали чужди на вътрешния дух и високото значение на жертвата. Затова вериките юдейски пророци са изобличавали първенците и народа, които са почитали Бога с уста, а не със сърце. Великият пророк Осия, имайки предвид това, беше се провикнал:”Идете и се научете що значи милост искам, а не жертва.”.
Под влияние на новозаветното Откровение, Църквата разбра предобразователния характер на юдейските жертви: тя узна, че те предвещавали оная велика Жертва, която ще може да примири Бога и човека, за да се открие отново за човеците райската врата и те да могат да се върнат при Бога. И тази жертва се принесе преди 20 века в лицето на Господ Иисус Христос. Чрез нея Бог очисти веднъж завинаги греховете на всички човеци, чрез драгоценната кръв на Своя Единороден Син. От деня на Голготската трагедия Бог отмени всички животински жертви и ги замени със словесни, в центъра на които стои именно жертвата на Господа Иисуса. Цялото християнско богослужение се основава на тази кръстна смърт и дава възможност на участниците в него да усвояват изкупилните заслуги на Христа, тук и сега.
Как да разбираме всичко това? Ето как: Бог е настояще. За Него няма минало, нито пък бъдеще. Бог е точката на събирането, на сливането на всички неща. Той е едновременно извор и завършек на всички неща. Затова у Него има само едно божествено „днес”, което е съвсем различно от човешкото днес. Бог ни е дал възможност още тук, на земята да влизаме в общение с Него, в Неговото вечно „днес”, чрез тайнствата на нашето богослужение. В тайнствата, това, което принадлежи на миналото, например изкупителната за нас смърт и възкресение на Господа, както и онова, което още не е станало, например Второто пришествие, те стават тук и сега. Тайнствата актуализират спасителните страдания на Христа, преподават ни Божията благодат и ни дават животворна сила и залог за бъдещите блага.
Една единствена жертва, но жертва свята, божествена, отмени за нас всички животински жертви, но не и жертвата въобще. Думите на пророк Осия, „идете и се научете що значи:милост искам, а не жертва” сега намират своето буквално приложение, защото след Като Христос принесе Себе Си в жертва за греховете на цялото човечество, единствената жертва, която остава за нас да принасяме, това е МИЛОСТТА.
Християнството, възлюбени, е милост: милост към себе си и милост към другите. Да имаш милост към себе си, ще рече, да не се унищожаваш чрез греха в най-различните му форми. Вижте съвременния човек. Няма по-жестоко същество на земята от него; той се налива с алкохол, трови се с наркотици и отровни пари, харчи това, което печели за оръжия и готви собственото си унищожение. Грехът с всичките си пипала го е обхванал, че той дори не е в състояние да го осъзнае. Грях? Няма грях, всичко ни е позволено вика той, затова няма нужда от очищение, от изкупление, от Христа, от Бога. Щастлив ли е този човек? Не , разбира се. Нито материалните блага, нито техническите удобства, нито земната слава го удовлетворяват. Липсва му нещо, липсва нещо в душата му, липсва му връзката с първоизвора, липсва му това, което го прави човек, венец на творението, липсва му чистотата, светостта, божественото начало в него. Липсва му милост към себе си.
Да имаш милост към другите ще рече, да не вършиш грях към тях в най-различните му форми. Колкото и да се връщаме назад в историята, не можем да намерим епоха, в която тъй масово човек за човека да е вълк. Лъжата е ежедневно явление, кражбата на чуждото благо и щастие – поголовно; невярността, измяната, вероломството, предателството, клеветата се награждават; стачки, побоища, отвличания и убийства навсякъде. Липсва благородство, честност, липсва милост към другите.
Няма милост, защото липсва съзнанието, че милостта към самите нас и към другите в своята основа е най-благоприятната жертва, която очаква от нас Сам Бог; че от тази жертва, принасяна от нас всеки миг, всеки час, всеки ден от нашия живот, зависи не само земното ни благополучие и щастие, но и нашето небесно и вечно блаженство.
Ето защо, в деня на свети апостол и евангелист Матей, чието обръщане към Христа, станало повод Господ Иисус Христос да посочи милостта като най-драгоценна жертва на Неговите ученици и последователи, нека осъзнаем колко е важно да участваме по-често в светите тайнства, които актуализират спасителните страдания на най-големия и свет Страдалец в човешката история – Господ Иисус Христос, които ни дават благодат, която очиства склонноста ни към грях, опитомява звяра в нас, прави но хора пълни с милост към самите себе си и към другите и ни насочва към Богоуподобяване. Изпълним ли се с милост, проявим ли милост и Бог на милостта ще бъде с нас през всички дни на нашия живот, за да има мир в света, правда в обществото и любов помежду ни. Амин!


Протопрезвитер проф. Благой Чифлянов – Проповеди неделни и празнични – София – 2004 г. стр.173

В днес прочетеното свето Евангелие се разказва, че Иисус, след като изцерил парализирания, огишъл към Тивериадско море, недалеч от Капернаум. Той се спрял на онова място, където събирали данъци. Като видял там митаря Матей, казал му:”Върви след Мене!”
Длъжността митар, или събирач на данъци, била много презирана от юдеите, понеже митарят събирал данъци от Божия народ за езическото римско правителство, но Господ знаел душата на митаря Матей и го намерил достоен да приеме истинското учение. И действително, Матей с радост приел думите на Спасителя и Го поканил в дома си, заедно със свои познати с които Господ милостиво беседвал. Гордите фарисеи взели да осъждат Спасителя и казали на учениците Му:”Защо вашият Учител яде и пие с грешници!”, на което Иисус Христос отговорил:”Здравите нямат нужда от лекар, а болните. Дойдох да повикам към покаяние не праведни, а грешници /Мат.9:9-13/.”Оттогава Матей бил винаги с Христа в числото на 12-те Негови ученици. Наричат го още Лений, но той сам себе си от смирение нарича Матей – митар, за да напомня за своето  предишно занятие.
Матей написал своето Евангелие 8 години след Възкресението на Спасителя, като пръв описал събитията от земния живот на Господа. Неговото повествование се отличава с необикновена простота и е разбираемо за всеки. То предава подробно възвишеното божествено учение на Христа, затова на иконите, изобразяващи свети Матей, като тайнствен символ на евангелиста се изобразява и ангелопдобен човек, изразявайки с това кротостта на неговия дух и чистотата на учението.
За живота на сети евангелист Матей са запазени оскъдни сведение. Той бил брат на свети апостол Иаков Алфеев, и както други апостоли, проповядвал Христовото учение и ходил в много и далечни страни: Мидия, Персия, Партия и Индия. Преданието разказва, че той отишъл при един див народ с лоши нрави и обичаи. Там му се явил Господ, дал му жзъл и му заповядал да го забие в земята, като обещал, че този жезъл ще роди плодове, а от корена му ще потече чуден извор. Действително, Матей, като събрал всички жители, посадил жезъла, който цъфнал и пред очите на изумения народ се покрил с чудни плодове. От корена му бликнал извор. Всички се затимали към това дърво, пили вода и по внушение на апостола, приемали тук свето Кръщение, след като излизали от водата духовно обновени.
Свети евангелист Матей завършил живота си мъченически. Неговите страдания и смърт били ознаменувани с много чудеса. Когато искали да го вземат, за да го подложат на мъчения, лицето му поразило гонителите с чудесна светлина. Те ослепели, но той с молитва им възвърнал зрението. При мъченическия му подвиг пламъкът не се докосвал до него и когато накрая той предал Богу духа си, мъчителите с ужас и изумление изповядали Божията сила, изказали почит към светите му мощи и станали ревностни хриситияни.

Възлюбени в Господа братя и сестри!
   
В сонма на Божиите светии има много военни лица, които са претърпели мъчения и са положили живота си за Христа и Евангелието.
Пръв воин, причислен от Църквата към лика на светиите е стотникът Лонгин. Това е онзи стотник, който е стоял при Кръста Христов и видял страданията, държането и смъртта на Разпнатия, както и станалото слънчево слънчево затъмнение и земетресението, и прославил Бога /Лука 23:47/, като казал:”Наистина тоя човек е бил Син Божий”/Марк 15:39/.
След погребението на Спасителя Лонгин пак стоял на стража при Гроба Господен и бил свидетел на Христовото възкресение и тогава той напълно повярвал в Иисус Христос. Когато първосвещениците и стареите предложили на войниците пари, за да разпространяват лъжата, че Тялото Христово било откраднато от учениците Му, Лонгин не взел парите и свидетелствувал за възкресението на Христа. Той приел свето кръщение и станал проповедник на Евангелието в Малоазийската област Кападокия, където и мъченически пострадал като бил посечен с меч.
С Лонгин се започва дълъг списък на светии воини-мъченици и великомъченици за вярата в Христа от всякакъв род оръжия и различни по звания.
Един от тях е бил и днес празнуваният свети великомъченик Мина, по рождение египтянин, воин  служещ в град Котуан под началството на центуриона Фирмилиан по време на царуването на императорите Диоклетиан и Максимиан /284-305/. При тях започнало десетото и най-жестоко гонение срещу християните от страна на римската власт. Бащата на църковната история Евсевий Кесарийски пише за онези времена и за страданията на тиваидските мъченици: „Ние бяхме там – казва той – в тези места и с очите си видяхме как мнозина претърпяха за вярата или отсичане на глава, или изгаряне на клада...Мечовете се притъпяваха... и пречупваха, и самите убийци, изморени, сменяваха се по ред един други..., а вярващите мъченици, приемайки с радост, усмивка и добродушие окончателната смъртна присъда, до последно издихание възнасяха Богу...песни и благодарност.” Какво е облекчавало страданията на светите мъченици за вярата им в Христа Спасителя – Най-напред с мисълта за Разпнатия и страдащ за нашите грехове Спасител, с образа на светия Кръст, с образа на Разпятието. Тази мисъл и този образ са били всякога живи в съзнанието и са смекчавали  и облекчавали и даже услаждали гежестта и горчивината на техните страдания и те са постъпвали по препоръката на апостол Павел:”Нека с търпение изминем предстоящето нам поприще, имайки пред очи Началника и завършителя на вярата – Иисуса, Който заради предстоящата Нему радост, претърпя кръст, като презря срама, и седна отдясно на престола Божи” /Евр.12:1-2/.
Те са гледали на своя велик подвиг и на всички тези страдания като на нещо малко и незначително и са били уверени, че ги очаква вечно блаженство, - че след кратковременнното земно страдание те ще минат в оня дивен свят, дето – по думите на апостола и евангелиста Иоан Богослов, - те „няма вече да огладнеят, нито да ожаднеят; няма да ги види слънце и никакъв пек”/Откр. 7:15/. Те са били убедени, като свети апостол Павел, че страданията на сегашното време са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас”/Рим.8:18/ някога; че „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат”/1Кор. 2:9/. – Тази надежда за бъдещото въздаяние също е смекчавала и дори услаждала техните страдания!..
Помагала им е и любовта. Дали идва на ум на една майка в силен пек вървейки по неравен, стръмен и каменист път, обляна в пот и изнемогваща носейки своята рожба, да хвърли своя товар – нали той е тежък и мъчителен? Ако тъй силна и действена е любовта на човека към човека, то какво да кажем за любовта към Христа? Силата на тази любов свети апостол Павел изобразява така: нищо не е в състояние да я победи и да отлъчи вярващия от Бога – нито скръб, нито притеснение, нито гонение, нито глад, нито голотия, нито опастност, нито меч, нито смърт, нито живот, нито Ангели, нито Сили, нито Власти, нито настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар /Рим.8:35,38-39/.
И накрая особена подкрепа в подвига на мъченичеството е била силата Божия, която видимо им е помагала, благодтното Божие утешение, свише изливано в сърцата им – или тайнствено, или чрез видимо явяване на небесен Ангел и даже на Самия Иисус Христос. Свети апостол Павел казва:”Както изобилстват в нас Христовите страдания, тъй изобилства и нашата утеха чрез Христа”/2Кор. 1:5/. И това той пише от личен опит. Колко пъти, в решителни и тежки часове му се е явявал Сам Иисус Христос и му е казвал:”Дерзай, Павле!”/Деян.23:11/, „Не бой се, но говори, не млъквай, защото Аз съм с тебе”/Деян.18:9-10/.
Така и днес празнуваният свети великомъченик Мина,бидейки воин, не пожелал да служи на гонителите, и оставяйки службата си, се отдалечил в планината, където се подвизавал в пост и молитва, подготвяйки се за своя подвиг. Веднъж  по време един езически празник светителят дошъл в града, в който служел по-рано. В разгара на празничните игри, на които се стекъл целият град, се раздал изобличаващия глас на Божия угодник, който проповядвал вярата в Христа – Спасителя на света.
Пред съда на управителя Пир светецът мъжествено изповядал своята вяра и казал, че е дошъл в града, за да изобличи всички в злочестие. Той отхвърлил предложението да принесе жертва на езическите богове, понесъл най-жестоки мъчения, след което бил обезглавен в 304 г.. Заповядано било тялото на мъченика да бъде изгорено. През нощта християните събрали от загасналия огън оцелялите останки на мъченика, които по-късно положили в храма носещ неговото име, построен след прекратяване на гоненията по местата където пострадал и завършил живота си великомъченик Мина.
Братя и сестри,
Нека като знаем, какво е облекчавало страданията на мъчениците и ние като тях:
Винаги да помним образа на Разпнатия за нас Спасител и Светия Кръст!
Да бъдем окриляни от надеждата за бъдещето въздаяние!
Да възгряваме в сърцата си пламенна обич към Господа Иисуса Христа и да вярваме, че в трудни моменти Сам Той  по молитвите на светите си мъченици и на днес празнувания свети Мина, ще се откликне и ще ни подкрепи при подвига ни в службата на истината, правдата и доброта! – Амин!

Апел за дарения

Братя и сестри в Христа!

Поради изчерпване на средствата за ремонт на покрива на храма и реставрация на увредените поради това стенописи, храмовото духовенство и настоятелството на катедрален храм „Св. вмчца Неделя”, ви моли, да участвате според възможностите си в събирането на средства за благоукрасата на Божия дом!

Бог стократно преумножава благодеянията принесени в православния храм!
Божието благословение да е над всички ви, които имате и които нямате възможност да ни подкрепите! Амин!

Приемаме с благодарност дарения в касите на храма, в тетрадката за дарения при свещите в храма, при предстоятеля на храма ставрофорен иконом Мина Минчев и на обявената дарителска сметка:
- BG77 UNCR 7000 1514 0239 60