„С благодатта на Бога съм това, което съм” (1 Кор. 15:10).

Възлюбени в Господа братя и сестри,
На днешния ден св. Църква чества паметта на светите славни, всехвални и първовърховни апостоли Петър и Павел. Като изправя сега пред нас дивните образи на тези два духовни колоса, които най-много са се потрудили в делото на евангелското благовестие, тя иска от нас да извлечем от техния живот поука за себе си.
Св. ап. Петър е чуден пример на жива вяра в Христа, на пламенна обич към Неговата света воля. Още при призоваването му към апостолско служение Петър благоговейно се прекланя пред Божествения учител и смирено и всесърдечно изпълнява Неговата повеля. Като вижда чудото с множеството изловена риба Симон Петър пада пред нозете Иисусови и казва: „Иди си от мене, Господи, понеже съм грешен човек”. И рече Иисус на Симона: „Не бой се, отсега ще ловиш човеци”. Върви след Мене. – Петър веднага оставя всичко и тръгва след Него (Лук. 5:1-11). И става, по думите на св. Йоан Златоуст, уста на апостолите, из която се леело огнено слово!...
Винаги Петър проявява особена привързаност и преданост към Господа Иисуса. Например в Гетсиманската градина се опитва да Го  защити от въоръжената с ножове и колове тълпа, предвождана от предателя Иуда (Мат.26:51). Когато се разнесла веста за Възкресението на Господа, любовта на Петър го движи към  Христовия гроб и той тича пръв да провери истината (Йоан 20:3). На брега на Тивериадското море Възкръсналият се явява на учениците Си. Петър се хвърля в морето и се отправя към брега, за да посрещне Господа и после на въпросите отправени му от Иисуса: „Симоне Йонин, обичш ли Ме?” трикратно изповядва своята гореща обич и искрена привързаност към Него: „Да, Господи, Ти знаеш, че Те обичам” (Йоан         21:7-17).
Има само едно петно, което временно помрачава любовта и привързаността на Петър към Господа. Това е отричането, за което сам Господ Иисус Христос му бе предсказал: „Тая нощ, преди още петел да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене” (Мат. 26:34). Но Петър стократно изкупва своя грях. Светите евангелисти съобщават, че той се е разкаял, паднал на земята и горко плакал (Марк 14:72), (Мат. 26:75). На Петдесетница, след слизането на Св. Дух над апостолите, ние виждаме св. ап. Петър пламенно да проповядва на насъбралия се хиляден народ за Разпнатия и Възкръсналия Иисус Христос. И оттогава до мъченическата си кончина апостолът обходил градове и страни, смело и дързновено благовестил навсякъде, гонен, преследван и страдащ. Той загинал мъченически в град Рим по времето на император Нерон в 67 г. Бил разпнат на кръст с главата надолу, понеже считал себе си недостоен да умре така, както бил разпнат Спасителят.
Такова славно било служението и на другия велик избраник Божи –            св. ап. Павел. Той не е очевидец на Господните дела, както св. ап. Петър. Отначало Свещената история ни го представя като Савел, гонител на вярващите в Христа. Знаем как по  пътя за Дамаск Господ по чудесен начин го повика за апостол – изведнъж го огря светлина от небето и като падна на земята, чу глас, който му думаше: ”Савле, Савле, що Ме гониш?” А той попита: „Кой си Ти господине?” Господ му казва: „Аз Съм Иисус, Когото ти гониш” (Деян. 9:3-5). И в душата на гонителя Савел настъпил коренен прелом. Той повярвал в Христа, станал Негов апостол под името Павел и от най-жесток гонител на Христа и християните, станал най-вдъхновен разпространител на благовестието Христово. Всичките си сили и дарби, целия си живот посветил в служение на Христовата Църква, особено между езичниците. С мъка и искрено разкаяние си спомнял за злините, които е причинявал на Божията Църква: „Аз съм най-малкият от апостолите – казва той, и не съм достоен да се нарека апостол, понеже гоних Църквата Божия” (1 Кор. 15:9). Всичко хубаво и всичко добро той отдавал не на себе си, а  на Божията благодат: „С благодатта на Бога съм това, което съм” (1 Кор. 15:10). С всички вярващи той се отнасял така нежно, както се отнася кърмачка с децата си (1 Сол. 2:7). Техните радости били негови радости и техните скърби – негови скърби. Затворен в тъмница и окован във вериги той не паднал духом, а бил изпълнен с мир и радост. „Радвайте се винаги в Господа и пак ще река, радвайте се”, пише той на филипяните (4:4) от тъмницата. Никакъв ропот, никакво оплакване. Какво дивно и истинско християнско мъжество.               Ап. Павел бил посечен с меч в Рим по времето на императон Нерон в същата 67 г., когато пострадал и св. ап. Петър.

Братя и сестри,
Велики и удивителни по живот и трудове са двамата първовърховни апостоли Петър и Павел! „Светилниците на великата Църква Петър и Павел да възхвалим!” – така ни призовава днес св. Църква. И ние, като нейни послушни чада, затова сме дошли днес на тази света богослужба. Но трябва да ги прославим и по друг, още по-достоен начин: като подражаваме на живота и делото им. „Моля ви, бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа” (1 Кор. 4:16)   - така ни подканя сам св. ап. Павел. Нека никой да не мисли, че е невъзможно да се подражава на апостолите. Св. Йоан Златоуст пише в една от своите беседи: „Но, възлюбени, и Павел е бил подобострастен нам човек, и той е имал тази природа, която имаме и ние. Само че, той е явил величайша любов към Христа и затова се е издигнал по-високо от небесата и се е сравнил с ангелите...”.
Нека, прочее, подражаваме на св. апостоли, както те са подражавали на Христа и от все сърце да им се помолим с думите на празничния тропар:
„Първопрестолни между апостолите и учители на вселената, молете Владиката на всичко да дарува мир на света и на душите ни велика милост!”.
Амин!