Християнското мъченичество
С днешния празник св. ни Църква спомня за живота и подвига на първия християнски мъченик св. архидякон Стефан. На пръв поглед днес този спомен е в несъответствие, е в противоречие с Коледната, Рождественската радост. Радваме се, ликуваме, че празнуваме великия наш празник Рождество Христово, а ето, че в още нестихналите от три дни насам тържествени песни, ангелски словословия, прозвучава сякаш дълбок, печален тон. И все пак, както вчера спомена за избиване  на 14,000 младенци от Витлеемската околност – жертви на властолюбивия и кръвожаден Ирода – така и днешното честване на мъченическата кончина на св. Стефана, макар и тъжни, мрачни събития, съвсем не помрачават, а още повече разливат незалязващата светлина на Рождественската радост.
Какво свидетелстват тия грозни, страшни злодеяния? Нищо друго, освен мрачното нечестие, отчайващото грехопадение на човека. Тъкмо за това и слезе Иисус Христос от небето на земята, тъкмо затова Той, Божият Син, се роди, живя всред нас и благовести Царството Божие, за да сложи край на зверските и дяволски изстъпления в човека и света.
Като слушаме днес за тъй покъртителната мъчителна кончина на първомъченика св. архидякона Стефана – безмилостното му убиване с камъни, ние се задъхваме от ужас и възмущение. Ние просто се чудим, че човек може да падне толкова ниско в озлоблението си. Същевременно с неизтощимо бликнала в сърцата ни радост въздаваме вседушевна благодарност Богу, че с раждане на Христа Спасителя се роди не книжовното и словесно, а живото и действително творческо начало на новия свят, в който не правото на жестоко силния, а правото на онеправдания и несправедливо поробения човек е първият закон, е върховният човешки и граждански дълг.
Толкова повече, както през първия ден на Рождество Христово, днес трябва да тържествуваме. При това в лицето на св. архидякон Стефана ние честваме първия Христов мъченик, който умираше и изпросваше Божието прощение – вразумление на убийците си. Какво значи това? Че той особено високо се издига в християнското си мировъзрение. Очевидно, по сърце и живот той бе истински християнин. Най-висшата християнска добродетел – обичта до саможертва – бе станала негова плът и кръв. Затова и когато камъните удряха и убиваха тялото му, той усещаше, че от него се снемат само окови и духът му свободно литва към безпределни простори и красоти.
Като имаме пред очи вече явното и жестоко гонение на християните още с Голготската смърт на Христа Спасителя, още повече след слизане на св. Дух над апостолите, не може да не се удивим на мъченическия подвиг на св. Стефана. Толкова повече се удивляваме, защото след Иисуса Христа пръв той изтърпя мъчения и проля кръвта си за Него и благовестието Му. Явно е, че наред с апостолите, дори по-ревностно и безстрашно от тях, той проповядваше новата християнска вяра. На що се дължи това? Преди всичко на живата му и дейна обич – обич, която не бе само мисловно съзерцание, а най-възродителната Божия сила. В духа на творчеството на тая пълна християнска любовсв. Стефан бе не по назначение, а по призвание един от седемте дякони, които се грижеха за трапезите на бедните. Цял той бе одолетворена Христова любов.
Св. архидякон Стефан виждаше какво неразкъсваемо обединение, каква готовност за взаимни жертви носи Христовата любов между хората. Той виждаше като в най-слънчев ден, че осъществяването на Спасителевите думи: „Любите друг друга“ премахват всички злини, разрешават всички спорове, унищожават всяка злоба и завист, създават от Христовите ученици и изповедници семейството на жадувано благополучие и щастие. Затова той не се уморяваше да дири средства и да устроява най-задоволително трапезата на бедните и онеправдани братя и сестри. Това бе за него целта и смисъла на живота. И ето, че когато стана жертва на завистливия и лицемерен съд, съдиите, убийците му, колкото и да бяха слепи, видяха, че лицето му сияеше като на ангел. (Деяния 7).
Възрастнал като зрял мъж в християнското си верую, св. Стефан бе изпълнен всецяло с убеждението, че хиляди пъти бе по-добре да се пожертва заради любовта си в Христа Спасителя. Да се примиреше с фарисейския и езически свят, все едно, да предпочетеше злото пред доброто, тъмата пред светлината, най-страшното отчаяние пред изгрева на вечния прекрасен и блажен ден в Царството Божие. Тъкмо тоя изгрев видя и преживя той, когато каза на убийците-съдии: „Ето виждам небесата отворени и Син Човечески да стои от дясно на Бога“ (Деян. 7:56). Затова и мъченическата си смърт той посрещна като най-сладко освобождение.
Така, че земната кончина на св. Стефана не бе погребално, а рождественско тържество. Тя само ни свидетелствува, че безпределната любов на Витлеемския Младенец Иисуса Христа, която Той еднакво прояви при Рождението, през живота и Голготската Си смърт, е усвоена и въплътена още от първите Христови благовестници. Тая именно любов, която пръв след Христа Спасителя св. първомъченик архидякон Стефан чудно мъжествено изяви, бляскаво потвърди изповядването, че в името Христово и най-страшната смърт е тържествен вход за вечното Божие Царство. Явно беше, че семето на евангелското слово е паднало на плодородна почва и, оросено, напоено най-напред с кръвта на св. Стефана и последвалите го милиони мъченици Христови, даваше и ще дава обилни живоносни плодове, произрастяваше и до свършека на света ще произрастява и възвисява най-благородните и мъдри синове и дъщери на човешкия род. Затова в деня на мъченическата кончина на св. архидякон Стефана защо да не се радваме тъй, както се радваме и ликуваме на Рождество Христово?
Но, братя и сестри, преди да мислим за радост, ликуване и щастие, ние сме призовани да изпълним християнския си дълг. Да го изпълним в духа и завета на първия християнски мъченик. Това ще рече, да проявим най-живо и дейно християнската си любов в служба на ближния, който е в духовна и телесна немощ и беда. Без да мислим дори за радост и щастие, когато изпълним явно съчувствено, пламенно желано християнския си дълг, ще уловим и неуловимото всред приказния дворец щастие. Ето какво отговори много богат и облажаван човек на въпроса: „кога бяхте най-честит и щастлив?“ Той отговори: „когато изплатих задължението на една вдовица, което тя не бе в състояние да изплати и поради това къщата й обявена на публична продан. Колко щастлив, наистина, аз бях тогава! Вървях по земята, а сякаш хвърчах и пред очите ми се разкриваха  неизразими красоти и сладости. Макар и да не можах да мисля дори за отплата, която никой и нищо не може да ми даде в този свят, аз получих непосредно бликналата радост и задоволство в душата си.“ Какво значи това? Да правим добро, да обичаме християнски за отплата ли? Не, но тогава именно, когато не търсим отплата за добро и обич, най-щедро я получаваме и то преди всичко в неизказана вътрешна радост, в неизразимо душевно задоволство.
В най-голяма мяра е изпитал тази радост и това задоволство св. първомъченик и архидякон Стефан, защото в име Христово той се грижеше „за прегледване на вдовиците при разпределение на всекидневните хранителни дажби“, за изхранване на сиромасите, които бяха изоставени на произвола на съдбата. С най-голяма ревност той се посвети на това служение и в светлина се къпеше сърцето му. И хранените от него само благославяха и прославяха Бога.
Нека и ние изпълним християнския си дълг! Но не само с красиви и убедителни речи. Много мъдро забелязва един осъзнал се християнин: „Предпочитам да въплъщавам обичта, отколкото пламенно да я проповядвам.“ „Суета на суетите, всичко е суета“, освен да обичам Бога и ближния като себе си. До колкото съм успял в това, дотолкова съм доволен и радостен“.
И в дните на нестихващи още световни борби и неизвестности, които преживяваме, не трябва ли толкова повече да се радваме, че носим името Христово? То се знае, че толкова по-чиста и светла радост би ни изпълнила, колкото по-достойно носим това име. Защото не виждаме ли, че именно поради липса на Христовата любов и правда, светът се самоубива, човечеството самó забива ножа в сърцето си! Всеки, който иска днес да бъде прям и искрен, може да изповяда непоколебимата правдивост на Спасителевите думи: „Без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15) т.е. без Христовия дух, без евангелските начала не се съгражда нито щастието на отделния човек, нито справедливи и честити отношения между народите.
Животът, историята на Църквата ни убеждават, че най-могъщата творческа и съзидателна сила в света е вярата и любовта Христови. Само тия върховни добродетели, въплотени в жива дейност, са източникът на мира, из който бликат жадувана правда и свобода.
Наистина, в борбата между доброто и злото, между свободата и робството, се принасят в жертва неизброимо множество из най-избраните синове и дъщери. Но това е най-драговолната жертва – да умреш като воин в защита на доброто и свободата. Това е все едно да се обезсмъртиш и в Царството на Бога, и в паметта на потомството.
Св. Стефан положи живота си за Бога – за Всемогъщия Повелител и още повече за Съвършения Дарител на насъщно потребните ни живородни начала. Затова и през векове не угасна, а все по-ярко светлее спомена за мъченическия му подвиг. Нека и ние бъдем като него готови да умрем за Христа Бога, за благовестието на Неговата правда, истина, обич и свобода.
Тогава и нашата земна кончина ще бъде не ден на печал, а ден, празник на Рождественска радост. Денят, в който се спомня жертвата, мъченичеството на достойни воини Христови, е денят на най-щастливо и благодатно раждане на човека и народа.
О, дай Боже, повече празници като св. Стефановия ден, но не само от църковния календар, но и от преживяните исторически дни на обществения и държавен наш живот! Колкото повече дати на мъченически подвизи, за прослава на Родната Христова Църква и за неразкъсваемото обединение на народа ни имаме, толкова по-светли и славни страници в живота на България ще бъдат записани. И ние с Рождественска и Възкресенска радост нека, с неуморното си творчество за прослава на вяра и род, се запишем в тия незаличими и во веки славни страници. – А м и н.
Левитов (От проповедническо списание Православен пастир)

Собора перваго показался еси
поборник и чудотворец, Богоносе
отче наш Спиридоне...
Из Тропаря

Благочестиви слушатели,

Мелодичният звън на църковната камбана и днес раздвижи нашите сърца и благочестиво насочи стъпките ни към Божия дом: за молитва, за просба, за утеха сред хаоса в света, сред мрака в живота, сред мъртвилото в природата, пред мъглата на бъдещето, за да изпросим милост  и закрила от Бога над род и земя – да молим за мирни и светли дни над родината и човечеството.
Виновник за нашето духовно събрание днес е свети Спиридон, епископ Тримитунтски – неговата памет днес Христовата църква чествува; неговият живот и служение тя ни предлага за просвета и поука; те са животворен лъч в духовен мрак – сияйна звезда сред декемврийската нощ; да ги изложим накратко – нека ги възприемем, за да се вдъхновим и обновим.
Богоносният наш отец и учител св. Спиридон се е родил, живял, служил и умрял на остров Кипър, през четвъртото столетие от християнското време. Светло чтимия Божий угодник и светител Спиридон е рожба на беден дом и проста среда – неговите родители и огнище не са били в състояние да му дадат нито богато наследство, нито аристократично възпитание, нито бляскаво образование. Неговите майка и баща били люде със сърце предани на Бога и по живот близки до природата – те се препитавали с библейските занаяти: земеделие и скотовъдство. В такава атмосфера се родил, порастнал и възпитал отрокът Спиридон – и животописецът му свидетелства, “че той бил  винаги прост по нрав, смирен по сърце и благ по живот”. По наследство и насока от родители и той се посветил на земеделие и овчарство – по предание бил също и обущар, поради което е и молитвеник, и покровител на онези, които упражняват това занятие в живота си. По Божия повеля и природен закон Спиридон встъпил и в брак – устроил дом и семейство, в които вярата е сияела, съгласието е творело, любовта е добротворствала и благочестието е заразявало близки и далечни хора. В неговия дом всеки бедняк намирал помощ, всеки странник – покрив, всеки страдалец – утеха, всеки болник – здраве и всеки заблуден – напътствие. Може ли някой да скрие слънцето – да спре лъчите му? Такова е сиянието на вярата – такива са и лъчите на благочестието: Спиридон се прочул в родината си – славата му заляла целия остров, но смирението му не го напуснало, нито пък добротворството му се пресекло!
Дивен е Божият промисъл и неизповедими са начертанията му – премъдро Той е устроил и устройва всичко в живота на човека и света! Във Ветхия завет Той е направил от овчар – цар, издигнал е от говедар  - пророк; в Новия завет пък от разбойника при Кръста направи пръв жител на рая и от низка блудница създаде равноапостолна светица. Все в този дух на действие, Нему било угодно да постави простия обущар Спиридон на архиерейски трон – да направи от беден земледелец, рядък владика! Св. Спиридон нямал образование и титли, не се отличавал с красноречие и осанка, бил без претенции и суета, но ... се красял със силна вяра, природна мъдрост, искрено благочестие и пленителна простота – особено бил известен и търсен от царския палат до селската колиба: заради чудния му дар да цери всякакви болни и страдалци; заради голямата му духовна прозорливост, която вярно откривала бъдността на много люде; и заради щедрото му добротворство, което много сълзи изтривало и много сърца успокоявало. Съвокупно тези добродетели, по Божия милост и народна воля, го облекли и въвели в апостолско служение.
Свещената книжнина на благочестивата древност характеризира св. Спиридон като: Божествен съсъд на светителите; състрадател и церител на людете; мъдър чудотворец със слово и дело; светител прехвален; украшение на отците; жилище на Св. Дух до добродетели и живот; носител на апостолското учение; изяснител на православната вяра; прогонител на църковните вълци в овчи кожи; стълп на благочестието; поборник и чудотворец на първи вселенски събор против лъжемъдрието на Ария и неговите следовници! В събора православието се представлявало и защитавало от група учени и красноречиви духовници – наред с нея имало и прославена и авторитетна дружинка от клирици, аскети и мистици: сред последните е бил и св. Спиридон. Той изяснил православието и сразил еретиците не с красноречива уста и суемъдрен разум, а със силна вяра, рядко благочестие и дивно чудо – въпреки безспокойствието на учените богослови да не ги изложи с простотата си! Св. Спиридон доказал пред целия събор православното учение за Св. Троица по следния начин: взел една тухла в ръката си, стиснал я силно и тя се разпаднала на пръст, огън и вода – и казал: тъй както тухлата е един предмет, но се състои от три елемента, така и християнският Бог е един по същество, но троичен по лица, единосъщни и равночестни помежду си. Чудото удивило православните и посрамило еретиците!
Това са личността и делото на св. Спиридон – тези добродетели и това служение са го обезсмъртили за вековете, за да го тачат и се поучават от него поколенията на православието. И българският народ, като вековен носител на православието, тачи неговата памет – в много градове и села той е патрон на разни общества и професии, макар по родната земя рядко да има храмове, посветени на неговото име. Св. Спиридон е покроветил на гр. Лозенград: българската катедрална църква в този град носи неговото име; в неговия храм добих кръщение в Господа; в тази светиня получих насока за свето левитство в Христа. Има ли нужда след всичко казано, да преминем към назидателен разбор върху празника? Бедният няма да се нахрани само със слово, но и с хляб; болният няма да се изцери само с рецепта, но и с лекарства; и грешникът няма да се поправи само с проповед, но и с примери. И светата Църква, като знае, че сме бедни по дух, болни по вяра и грешни по живот, не ни предлага само поучителна проповед, но ни посочва и чудни примери на вяра и благочестие: това са животът и добродетелите на достойно чтимия св. Спиридон – нека се вдъхновим от тях и да им подражаваме за обновление и съвършенство. Всички сме грешни пред Господа и виновни към ближния – нека украсим душите си с вярата, състраданието, добротворството и смирението на св. Спиридона: нека в българското огнище да цъфнат и плодоносят тези животворни евангелски добродетели за народно добруване и лично щастие.
Светителю Христов Спиридоне! Моли Господа да всади в човешките сърца твоята вяра, твоето състрадание и твоето смирение да омъдри ръководниците на човечеството, да умири света, да успокои земята и да побратими народите, та да заживеем в благочестие, мир и творчество за Божия слава и наше спасение. Амин.


Протодякон Г. Ибришимов

Св. Йоан Златоуст

Да увенчаем с цветя похвалата за Стефан и да го обсипем с рози и хвалебни песни. Сам той вече се увенча с победните награди на вярата. Въпреки че е написано: И не бойте се от ония, които убиват... (Мат. 10:28), привързаността към тялото се преодолява трудно. Но когато този юноша решил да приеме венеца на мъченичеството, всяка трудност изчезнала; той напълно победил страха. Не се боял от яростта на първосвещениците, не се уплашил от дързостта на свещениците, не се ужасил от словата на старейшините и не се смутил от заплахите на книжниците, нито от речите на лъжесвидетелите, а с някаква благородна решимост бързал на борба за Христа. Кой от смъртните ще отдаде достойна похвала на падвижника? Кой от човеците ще оплете венец съответстващ на неговия подвиг? Какъв език може да обясни славата на победителя? Кои уста могат да възхвалят подвига на Стефан? На земята се подвизавал той, а отправял взор в небесата, със смъртни беседвал, а се причислил към безсмъртните, с човеци се борил, а ликувал с ангелите...

Сега, когато Стефан отвори дверите на мъченичеството, всяка възраст нека бърза към мъченическия подвиг. Първи Стефан се противопоставил на тирана, първи удържал над него победа, първи положил началото на този добропобеден подвиг, първи за Христа претърпял страданията Христови, показал на смъртните как се побеждава смъртта...

А Стефан, изпълнен с вяра и сила, вършеше големи чудеса и личби между народа (Деян. 6:8). Благодатта на Духа увличала Стефан към все по-голямо и по-голямо преуспяване в добродетелта, защото безпределността на неговата вяра възбуждала в него ревност. Поставен за дякон, той се явил мъченик, назначен да се грижи за вдовиците, той употребил благодатта за чудеса; бил назначен за служител на трапезите, а станал извършител на чудеса. "А Стефан, изпълнен с вяра и сила". Той за демоните приготвил сълзи, а за хората радост, ставайки вожд на сражаващите се за Христа. Който и да предприеме сега борба за Христа, има в Стефан учител, който и да тръгне към подвига на мъченичеството, той ще подражава на Стефан. Стефан – началник на подвизаващите се за Христа, Стефан – основание на умиращите за Него...

Като станаха някои от синагогата, тъй наречена синагога на либертинци, и от тая на киринейци, александрийци и на тия, що бяха от Киликия и Асия, влязоха в препирня със Стефана (Деян. 6:9). Защо, - казват те, - младежо, оскърбяваш Божеството? Защо с хитри думи убеждаваш хората? Защо вълнуваш народа със съблазнителни чудеса? Тайният смисъл на подобни въпроси бил такъв: според теб, този, когото е родила Мария, е Бог? Син на човек в плът – Създател на света? Не е ли Витлеем Неговата родина, а Назарет мястото на Неговото възпитание? Твоят Бог се е родил на земята, като немощен младенец, завит в пелена и лежал в ясла, бягал от разгневения Ирод, приел кръщение от Йоана, страдал от глад и жажда, чувствал умора и сън, бил хванат и не могъл да избяга, бил бичуван и не могъл да се оправдае, бил пригвозден на кръста и не могъл да се освободи; самият Негов край е позор и проклятие. Той бил погребан в гроб, а мечтаел да бъде в небесата. Във всичко подобен на смъртните, въпреки че проповядвал безсмъртие. И така, Бог – според теб – се е съгласил да претъпрпи всичко това? Бог не заповядал да умъртвят и сам не умъртвил тези, които вдигнали срещу Него ръце? Не ги поразил с внезапна смърт? Избери едно от двете: или остави всички тези заблуждения или умри с Неговата смърт...

И като го изведоха вън от града, хвърляха камъни върху му; Деян. (7:58). Където царя са разпънали, там и воина убиват с камъни. Но и под ударите на камъните борецът победоносно тържествувал и с такива възгласи се обръщал към Създателя: "Господи Иисусе, приеми духа ми" (Деян. 7:59). "Господи Иисусе, Който по волята на Отца прие страданията, Който по решение на Родилия те претърпя смърт, приеми духа ми"! Вземи от тялото душата ми, отнеси оттук безтелесното, "приеми духа ми" увенчан с всякакви добродетели, "приеми духа ми"! "Пътя свърших, вярата опазих" (2Тим. 4:7) и сега моля "приеми духа ми"! Понеже съм облечен в тленно тяло, страхувам се; понеже съм облечен в земна плът, боя се – да не погубя своя труд след всичките трудове. Треперя – да не остана след борбата неувенчан, след подвизите да не загубя наградата. "Приеми духа ми"! Дяволът ще бъде огорчен, че се е лишил от победата, началникът на злобата ще плаче, че е загубил от смъртен. Безтелесните ще скърбят, че намиращите се в плът се смеят над страданията. "Приеми духа ми"! "И, като коленичи, викна с висок глас: Господи, не зачитай им тоя грях" (Деян. 7:60)! За праведниците смъртта е сън, краят да мъдрите е успокоение. И затова смъртта е сън, защото като от вцепенение пробуждащите се от смъртта за възкресението праведници, ще се наслаждават на вечни блага. Да бъдем и всички ние участници (в тези блага), по благодатта и застъпничеството на Христа, чрез Когото и с Когото е славата на Отца в Светия Дух Утешител, изначално, сега и винаги, и во веки. Амин.

Превод Венцислав и Стефан Каравълчеви

Апел за дарения

Братя и сестри в Христа!

Поради изчерпване на средствата за ремонт на покрива на храма и реставрация на увредените поради това стенописи, храмовото духовенство и настоятелството на катедрален храм „Св. вмчца Неделя”, ви моли, да участвате според възможностите си в събирането на средства за благоукрасата на Божия дом!

Бог стократно преумножава благодеянията принесени в православния храм!
Божието благословение да е над всички ви, които имате и които нямате възможност да ни подкрепите! Амин!

Приемаме с благодарност дарения в касите на храма, в тетрадката за дарения при свещите в храма, при предстоятеля на храма и на обявената дарителска сметка:
- BG77 UNCR 7000 1514 0239 60