Печат

На 16.04.2018 /понеделник/ от 11,00 ч. в катедралния храм на София "Света Неделя", ще се състои заупокойна панихида за душите на невинно загиналите при атентата през 1925 г.; Да се помолим за упокой на душите им!

Приканват се благочестивите християни да вземат участие в богослужбата, за да почетем паметта на невинните жертви в този изключително жесток и кървав акт.
От Църковното настоятелство

†СОФИЙСКИЙ СТЕФАН

Атентатът в катедралата ни

„Не нам, Господи, не нам, но имени
Твоему дажд славу о милости Твоей и
истине Твоей: да не когда рекут язици:
где ест Бог их; Бог же наш на небеси и
на земли, вся елика восхоте, сотвори“
 (Пс. 113, 9-11).

Тоя възглас на св. псалмопевец, цар и пророк Давида има пълно приложение в чудотворното ни избавление от ужасите и бедите, от разрухата и смъртта на покушението в столичната ни катедрала, извършено на Великия Четвъртък, 16 април, 3 ч. и 20 минути подир обяд във реме на молитва и четене св. Евангелие. Псалмопевецът изпълня душата ни с чувства на високо умиление и неизказана благодарност към величието и безкрайността на Божието милосърдие и ни подбужда да повторим със синовно смирение думите на св. Иоана Златоуста: „Слава Богу за всичко“.

С това святителско изповедание: „Слава Богу за всичко“, ние, които можем да се хвалим само с немощите си, ще се постараем за славата Божия, която Той ни откри, да предадем отчасти преживяното в развалините на катедралата ни от атентата в нея, както и дълбоката скръб по скъпите жертви и тежко ранените наши духовни чада.

 

¯¯¯

 

Атентатът се извърши в най-възвишената и свята седмица и в деня на великата християнска любов! Тая седмица има своите предпразненствени служби и радости още от Лазарово възкресение и тържественото влизане на Господа Иисуса Христа в Иерусалим. Тия велики дни във всички храмове на столицата минаха в усърдни молитви, при голямо стичане на богомолци. Чувстваше се, че в предверието на страстната седмица вярващата душа, повече от всякога, силно се издига над тялото, не скрива жаждата си за вечното и небесното . . . Духовното жадуване и издигане на верующите особено се подчерта в „Последованието на Жениха“. Още в началото на Последованието, 7 ч. вечерта, катедралният ни храм почти е пълен с чадата си – старо и младо – дошли молитвено да се приготвят за свято преживяване изкупителните дни на Божествения Учител.

Последованието на Жениха действително е възход на вярващата душа към горния Сион, към небесния Иерусалим и заради това добрите чада на Църквата искрено и масово присъстват на него. В тия благословени дни катедралата ни, буквално пълна с богомолци, представляваше пъстра картина от религиозен подем. Трогателно и мило става на душата, когато виждате пълен Божия храм със сияние и слава на ангелско умиление, със сърца съкрушени и смирени. . . Ето пее се вече: „Се Жених грядет в полунощи...“ и всеки бърза да бъде в редовете на изправните и мъдри деви. Поо-късно душата се издига да види „Божественият Чертог“, вижда го и  захваща да плаче и тъгува, че няма одежди да влезе в Него, удвоява молитвата си да получи такива от Спасителя.

И трите вечери от Последованието на Жениха минаха в такова възвишено настроение, че мнозина казваха: сега разбираме значението на св. ап. Петровото желание на Тавор да се построят шатри  за оставане там. Децата на св. ни Църква бяха почувствали себе си при нозете на Иисуса, Който чрез свещените песнопения ни казваше: „Възхождам към Отца Моего и Отца вашего, за да ви приготвя място и да ви взема при Себе си . . .“ Ние всички, пастири и пасоми, на третата вечер от Последованието с вътрешни сълзи се присъединихме към разкаянието на грешницата с искрено желание да ѝподражавамеи да я следваме до край.Насладихме се от дивното творение на Касияна и след братско опрощение и целуване на светите образи, пожелахме си идната година още по-спасително, всички здрави и бодри за слава на Бога и за съвършенство на душите ни да отпразнуваме пак Последованието на Жениха и през него да бъдем на Тайната вечеря, в Гетсиманската градина, на Голгота, при гроба Господен и в третия ден да влезем в славата на Възкръсналия Учител, господ и Спасител!

Часът беше вече 10, когато свърши третото Последование – вторник 14.IV. Тиха и мистична вечер. Всички излизаме от катедралата духовно съсредоточени и ободрени. От улицата ни посрещат безпокойни шушукания, но никой нищо определено не можа да каже. „Араба-конак“, „нападение срещу царя“, „убийства“ и пр. и пр., ала нищо положително не се установява, все шушукания, слухове, рекли и казали. . . С пълно упование на Господа, че Той пази и ще запази България цяла и невредима, ние се прибрахме в митрополията си. В сряда, 15.IV, сутринта сме в катедралата. Извършва се последната за тая година преждеосвещена литургия, заключителната. Ридае душата и се къпе в благодатни сълзи на умиление, вяра и чаяния от примерите на величавите образи от древното християнско служение по катакомби, гробници и други скривалища. . . Пее се трогателното вековно моление на Църквата: „Да изправится молитва моя, яко кадило пред Тобою. . .“ Наистина, душата ридае, но ридае в надежда и в сила: тя чувства близостта на Господа и му се отдава с детска простота и любов.

Свърши се преждеосвещената литургия и излязохме от катедралата. Оставаме изненадани: градът е получил тържествен празничен вид, магазини затворени и националният флаг се развява навред. Съборната площад гъмжи от граждани, които се затичат към нас и искат благодарствен молебен по случай чудесното избавление на царя от разбойническото нападение на Араба-конак. . . Значи, вчерашните вечерни шушукания се оправдават. Тук се научихме и за убийството и на народния представител К. Георгиев. Ние побързахме да изпълним своя архипастирски и граждански дълг. Към 11 ч. на грамадния площад при храма-паметник св. Александър Невски, обърнал се на море от родолюбиви граждани в съслужение с цялото почти столично духовенство отслужихме тържествен благодарствен молебен към Царя на царете – Бога за великата Му милост, проявена тъй чудодейно над избраника и помазаника Си Борис III.

Много официални молебени сме отслужвали, но никога не сме виждали такъв висок изблик на благодарност и признателност, на умиление, вяра и молитва, както на тоя народен молебен. Многохилядната вълна от граждани беше се сляла в едно грандиозно чувство, в една възвишена мисъл, в желязна воля – България и като никога в пълно съзнание тая вълна молитвено се издигаше към вечния трон на Нетленния и Великия Цар на царете – Вседържителя Бога, за да му поднесе синовни изрази на дълбока благодарност, че пази невредим от злодейското нападение първия гражданин на родината ни, най-демократичния, най-популярния и най-великодушния днес цар на земята, царя на българите Борис III.

Българското гражданство тоя ден, без никаква официална наредба, без оглед на партизанските си убеждения спонтанно, като един човек доброволно се отзова на своя пост и в сюблимно единомислие и единодушие манифестира своята голяма обич към държавния глава, своята беззаветна преданост към отечеството и неговите идеали. Над тия високи трептения и копнежи, святи пориви на вяра и чаяние на добрите български синове, в тонове на мир и любов, бодрост и сила, в хармония на закон и ред, творчество и напредък, в сияние и слава на светла бъднина внушително се развяваше народното знаме. . . И литнаха хилядните вълни към двореца, за да подчертаят пълното единение между цар и народ.

Араба-конашкото безумие се осъди всенародно, и царският скиптър се покри в ореол на всенародна адмирация, преданост и любов. Царят на българите стана повече от всякога народен цар.

Уви, когато цяла България и всички нейни достойни синове, дома и в странство, ликуваха за указаната ни от Провидението изключителна милост в чудото на царското избавлениеи геройското му самообладаване, няколко родоотстъпници – изчадия на ада – приготовлявали адската машина за атентата в катедралата ни за другия ден – Великия Четвъртък!

Юда с 30-те сребърника се крие от Христа и учениците Му и търси сгоден момент, за да Го предаде. Спотайва се и българският Юда, за да предаде на разрушение продадената вече от него катедрала на народните джелати и убийци.

Какво сходство, какво съвпадение!

Тогавашният Юда предаде Учителя си, а сегашният Юда, в същите възпоменателни дни продаде църквата Му. . .

На Великия Четвъртък от рано сме в служба, извършихме, преди Божествената литургия, св. таинство Елеосвещение. Още в 6 ч. сутринта катедралата е добре посетена. Уверяват ни, че между посетителите бил и подпалвачът на адската машина, който е дошъл тъй рано, та в незабелязано време да бъде настанен от предателя клисар на фаталното място за фаталната роля.

Какъв контраст!

Едните се унасяме в молитва за всички за любящи и ненавидящи нас, а другите – родоотстъпници и човекоубийци – се приготовлявали за сатанинско пиршество. . .

В празника на Тайната Вечеря – ден на най-велико прощение и всеобемаща любов начало на най-святото тайнство – алфата и омегата на християнското вярване и служение – ден, в който небето покрива земята с благодат и сила и въвежда човешкия дух във вечните чертози на Божественото милосърдие, в тоя именно свят празник на тайнодействие и любов главният клисар на катедралата ни, съперникът на Юда, съучастникът на адските сили в нашата многострадална страна окончателно решава да обърне в пепелище и хубавата ни катедрала, да умъртви богомолците ѝ да покрие в ужас и анархия, в траур и позор злочеста и онеправдана България. . .

Божествената Василиева литургия, поради Елеосвещението и многото причастници, се завърши към 12 ч. Молитвите и проповедта повече от друг път усърдно се поглъщаха от богомолците, които, наистина, в тоя знаменателен ден бяха напълно отдали себе си Богу. У всички се забелязваше съсредоточеност, вдълбочаване и високо религиозно настроение. А една благочестива сестра, преди да пристъпи към светото Причащение, е имала трикратно видение: „Иконостасът на катедралата проливал сълзи.“ Това си видение тя е изповядала на вярващи сестри преди атентата, след излизането от храма.

Иконостасът се обливал в сълзи! Който има мистически усет върху света и неговите явления и „больше ся узрить . . .“ Тоя ден мнозина лица са имали предусещане на адското изстъпление, ала до извършването на атентата почти никой не се е постарал да си даде сметка за предусещанията, защото малцина са лицата, които живеят във видимия свят с усетите на невидимия. Ако интуицията би се ценила еднакво у всички, сигурни сме, че мъдростта на вътрешната самосъбраност ще парализира буйната и неудържима глупост на материалното животоразбиране. За съжаление, обаче, хората повече желаят да бъдат физически, отколкото душевни, а незначително мнозинство се стреми да бъде духовно. И поради това предусещанията за приготовляваната катастрофа не се разбраха и използваха.

Казваме катастрофа, защото злодеянието на 16 април е целило да обезглави България, да унищожи нейните водачи и общественици и да я пригоди за плячка, терор, анархия и политическа плячка. Но човек предполага, а Бог разполага, както ще видим това по-нататък.

Избраната жертва, погребението на която трябваше да събере в катедралата всички първи хора на обществото, за да бъдат избити от приготвения атентат, беше още във вторник на 14 април вечерта взета. След чудотворното избавление на царя от злодейските засади при Араба-конак, в същия ден 14 април, вечерта бива убит в София, почти при вратите на храма св. Седмочисленици, зап. Генерал К. Георгиев народен представител и виден член на Демократическия Сговор. Именно неговото погребение беше назначено да стане в катедралата на Великия Четвъртък – 16 април - в 2,30 ч. след обяд и за това погребение, създадено предумишлено с убийството, катедралният Юда – клисарят е предоставил храма на родоотстъпниците – човекоубийци, за да действат с адската си машина.

Без никакво съмнение, дори като нещо фантастично, или като призрак дошъл от преизподнята да изпитва вярата и нарушава мира, казваме без сянка от подозрение и мисъл, че може да се атакува Божият дом, че в него конспираторите мислят да избият политическите си врагове, че може мястото на молитвата и всеопрощението да стане арена на мъст и кръв, ние спокойно, със страст и любов към Божия храм, още в 2 ч. бяхме в катедралата, за да направим някои нареждания във връзка с великото последование на 12-те Евангелия. Свещениците и дяконите липсваха. Денят е такъв, че всички са по маслосвет, па има още време, половин час до погребението. От клисарите виждам само един: злосторникът не се вести. Уви, той, поставен да бъде будна стража на атентата зорко е пазил само адската машина. Хорът е на мястото си. Храмът взема да се пълни с почитатели на покойния дошли преди погребалната процесия. Съборната площад много по отрано беше задръстена с купчинки зрители, които, навярно, са повечето безделници, жадни за зрелища, защото наистина, това беше едно импозантно погребение, майсторски скомбинирано от плановете на конспираторите.

Часът наближава, а процесията още не дава признак да е близко. Останали сами в св. олтар, пред св. Престол искрено се унасяхме в необозримана картина от благодат и сила, величие и красота, премъдрост и любов на св. Страстна седмица, предверие на светлото и спасителното Христово Възкресение – тържество на тържествата и чудо на чудесата . . .Неизразимо нежна и бодра, мистично вдъхновена и чудодейно могъща е атмосферата в святия Божи храм. Ние дълбоко, вседушевно я обичаме и спасително усещаме. Всичко в Божия храм отечески шепне и мило гали изстрадалата душа, укрепява и освещава вярата, пълни сърцата с неземни чувства и озарява духа с мислите и надеждите на истината и вечността.

Колко малко, обаче, използваме това небесно селение върху грешната земя!

Нашето молитвено съзерцание, което наистина ни даваше духовна радост и сила, се прекъсна от даден камбанен знак, че процесията пристига. Изповядваме от преживяното тоя момент, че молитвата пред св. Божий Престол, както ний почувствахме особено това в деня на Тайната Вечеря, е свято дихание – неуморимо, възходяще безконечно, Божествено! Невидимият става видим. . . Заключаваме: действително само вярата в Бога е истинният живот, молитвата е нейното дихание; чрез молитвата човек общува със свояТворец и Избавител. Прочее, да се молим!  Бедите и напастите не виреят там, дето действа и владее диханието на живота – молитвата, най-могъщият порив на св. ни вяра и Църква!

В св. олтар влизат свещенослужителите, които придружават погребалната процесия, съборната площад кънти от музиките, които стройно и благоговейно изпълняват „Коль славень . . . ,“ а св. храм се пълни с миньорните тонове на катедралния хор, който в умиление пее ангелската песен: „Святий Боже. . . “ Неволно в тия минути човек се вдава с по-голямо усърдие в размишления около смисъла на живота и се прекланя пред неизповедимата воля на Онзи, Който един е Безначален, Безсмъртен и Всесилен.

Протосингелът ни, дошъл тутакси подир нас да ни придружава, за да не сме сами, когато забелязал, че катедралният клир отсъства, вече правеше нарежданията кои свещеници от присъстващите къде да застанат и пр. Тук е и благочестивото дете Митко, което е неотделимо от църковните служби; той ни обслужва винаги с похвална ревност и богобоязливост. Нека Бог го благослови за славата на св. си Църква! Клирът се нареди около нас: архимандрит Софрони, протосингел на митрополията, и свещениците: Борис Павлов и Димитър П. Иванов, чредници при храма „св. Седмочисленици“, и свещениците Димитър п. Николов, певец при същия храм, и Енчю п. Юрданов, певец при катедралата, и катедралният свещенодякон Яков. По-късно, когато опяването беше вече почнато, взема участие и протоиерей Кузман Кацаров, временен гарнизонен свещеник.

Застанали пред св. Престол, ведно със свещениците, съобщи ни се, че всичко е вече готово и може да се пристъпи към извършване на обряда. Излизаме по реда си и всеки взима мястото си. В храма, който е буквално препълнен, владее абсолютна тишина. Тук са министрите, свитата на Царя, народното представителство, генералитетът, запасното офицерство и подофицерство, действащите офицери, столичното централно и районни кметства, обществениците, писателите, публицистите, адвокатите, лекарите и пр. и пр. В храма са, следователно почти всички, които носят мисълта, волята и любовта на България; почти всички, които живеят с нейното бъдеще, с нейните идеали. . . Внушително число жени, юноши и деца стоят също в редовете на храма. Голямо множество от процесията, поради препълнеността на храма, не може да влезе вътре, стои вън. Площадът е зает от войскови части и богомолци. Действително, това беше импозантно погребение.

От архиерейския трон, докато свещениците и дяконът заеха местата си, с поглед обходихме всичкия храм, потънал в съсредоточени и натъжени глави. За пръв път една безпокойна мисъл ни прониза: да не би в това море от елита на България да са се промъкнали и тия, които посегнаха върху живота на покойника? Дали убийците не са дошли да злорадстват над жертвата си и да избират нови? Изпитахме досада от тая неканена мисъл, прогонихме я и строго се укорихме в малодушие и слабоверие, като боязливо се вдадохме на вътрешна духовна работа. Предоставихме паството, клира и себе си на великата Божия милост, на непостижимия и неизповедим Божи Промисъл и захванахме опяването.

Рядко, особено при такова стечение на народ, катедралата е била така тайнствено мълчалива, боязливо тиха, замислена и молитвено събрана, както беше при това погребение. Всички даваха поглед на изключително настроение в благоговение, сериозност и угриженост. Тъга, парлива и горчива тъга бликаше от очите на всички; имаше и просълзяване. . . Вдъхновените молитви на св. ни Църква, облени от твърдата надежда в задгробния живот, като че ли разведряваха тъжната атмосфера, и кръстното знамение по-често захващаше да осенява печалните лица. Всичко върви по реда си, ала все пак нещо безпокойно отново се вкрадва в душата ни, която мълчаливо, вътре в себе си ридае и моли Господа да я пощади и избави от изпитания. Пак хвърляме поглед върху богомолците. . . Те са мълчаливи, тихи, съсредоточени и молитвено добре настроени. Министрите правят силно впечатление със своето вдълбочено благоговение и строго държание. Народната скръб и болка, теглото на България напълно се изразяваха в техните загрижени лица с бледата сянка на тежката умора от бдението и труда на върховните държавни интереси и задачи. Всички, обаче, усърдно и искрено се молят. Вглеждаме се в опечаленото семейство, привличат вниманието ни двете рожби на покойника, от които малкият не вдига очи от тленните останки на баща си. Изпитваме остро страдание: защо има на света хора, които отнемат живота, който не могат да създадат? Защо Каин продължава да има своите адепти? Душата ни се вълнуваше много и, както ни казаха после, бивали сме на моменти извънредно натъжени. Усилията ни да въдворим мир в душата си, която все продължаваше да е неспокойна, почваха да намаляват, защото едно предусещане за нещо ужасно от минута на минута я повдигаше да извика: „Вижте дали всичко е в ред и вън и вътре “ Изпитваме голямо вътрешно безпокойство, като предвестник на буря, на катастрофа. . .Това предусещане заглушихме с вярата и молитвата: „Да бъде волята Божия“. Зачете се апостолът. Свещеникът се смути и сбърка. Нов повод за размишления и вътрешно недоволство, което от своя страна пак ни достави, да се вгледаме наоколо и да констатираме, че това погребение не е обикновено, то е свързано с някакви нови събития. В основата на душата си ясно вече усещахме голямата борба между Църквата и Антихриста. . . Чадата на Антихриста само си служат с огън и меч, с кръв и смърт. . . И с особена интуитивна сила се спряхме на тая борба за тема на речта си, която по обичая ни, щяхме тутакси подир Евангелието да произнесем за покойника и за тъгата на родината от тия неокачествими злодеяния, както и за нуждата от духовно прераждане на възрастяващите български поколения.

Свърши се апостолското четене, изпя се умилителното „Алилуия“ и ние сме вече готови да четем св. Евангелие. Ето благославяме всички с най-великото Христово благословение: „Мир всем“. Грамадното море от глави чинно се навежда пред спасителната благодат на Христовия мир и с един дух и едно сърце всички сякаш се бяха слели в едно същество. Вцепенени, вдълбочени и обединени във вярата и родолюбието, в скръбта и надеждата, хилядите души в тоя съдбоносен момент представляваха благословено живи членове на Христовото Тяло – Църквата Му и, наистина, бяха в благодатно общение с Него . . . Рядко катедралата е виждала толкова много скръб и толкова силни молитви, както тия няколко минути преди атентата. Наистина, всички богомолци бяха като заковани на местата си, когато захванахме да четем Евангелие за случая.

При неописуемо мълчание и мистична тишина, при небивало благоговение и пълно съсредоточаване в целия храм захванахме дачетем Евангелието от Иоанна, от което, до изригването на адската машина, изчетохме следното изречение: „Рече Господ на Иудеите, които бяха дошли при Него: Истина, Истина ви казвам, който слуша Словото ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен и на съд не отива, а е минал от смърт към живот...“ 

Едвам довършвахме фразата: „от смърт към живот“, и адската машина изригна, стана това, което никога и никъде в световната история не е ставало и което никой не може да предположи, че ще стане. Извърши се безумен, неокачествимо престъпен, сатанински акт, който и най-гениалният ум, и най-богатият език, и най-силното въображение, възмущение не могат да го опишат, нито да го окачествят, толкоз той е подло мизерен, адски жесток, нечувано злодейски! Най-свирепите садисти у всички народи и времена бледнеят пред авторите на тоя безподобен и нечуван атентат. . .

Ако можете да си представите един разрушителен удар от тектоническо земетресение, придружаван с внезапна буря-ураган на слети гръмове, подир които идат вихрушка и тъмнина, вие ще имате отчасти възможностите да се доберете до първото усещане и впечатление на всички, които бяхме вътре в храма. Ако биха могли да се слеят широките гърла на десятки гаубици или на десятки минохвъргачки в една стихия, която, без да подозирате нейното съществуване и проявяване, при най-голямо спокойствие от ваша страна неочаквано да изригне над вас, вие в такъв случай ще имате понятие за сътресението, което почувствахме в първия момент на взрива, на адския атентат. За да се получи още една приблизително ясна и точна представа за първия ефект от атентата, ще наведем и друг пример. Помислете, че се намирате в най- безопасното място от тия, които познавате. Да допуснем, че се намирате на открито поле. В чаровен ден от тишина и красота любувате се на живописни образи и пейзажи, унасяте се в рой възвишени и святи мисли, преживявате и изживявате тъги, неволи, скърби, надежди и правите усилия за трайни и общи радости, долавяте широки пориви и планове за светло бъдеще, изправяте се със сърце и дух към Вечния Художник и Всемогъщ Строител на световните съдбини – Бога, чувствате Неговата сила и правда, истина и любов, Неговото безкрайно милосърдие и величие и тъкмо в тия блажени размишления на вашата мисъл и високи настроения на вашето сърце всичко около вас закипи и изгуби равновесие, всичко – човеци, сгради, природа – в един миг се изменя на хаос с ужасен гръм и непоносим трясък, с дълбока тъмнина и гробно оледеняване, богати само с прах, дим и отровни газове . . . Небето и земята не се виждат и сякаш са разколебани в основата си; разрушенията настъпват, падат тухли, камъни, стъкла, вар и дъски, пясък, железа и пр. и над всичко това стои една неизвестност, придружавана от стонове, сълзи, предсмъртни викове и тихи шепнения на изповеди и молитви, а ушите в голямо недоумение пищят от стихиен гръм и трясък. Това беше първият ефект от адския героизъм на човекоподобните злодеи, които извършиха атентата на катедралата ни. . .

Ударът беше силен, затова донесе разрушения и рани и покоси на мнозина живота, ала, слава Богу, тоя удар, въпреки всичките му максимални приготовления, указа се много по-слаб от стълба, срещу който бе насочен за общо разрушение на целия храм. Когато стана взривът първото нещо, което ни мина през ум беше: настава свършекът на света. И много обяснимо защо. Основата и висините на храма тъкмо когато благовествуваха Евангелието за мъртвите, изведнъж се раздрусаха и всичко наоколо ни се забули в непроницаема и страховита тъмнина, измени се и атмосферата, изгаснаха в миг кандилата, свещите, полилеите, както и външната слънчева светлина моментално се помрачи и изчезна . . . Стана тъмно като в рог. Усилваше се острата и задушлива атмосфера. За няколко секунди всичко беше мъртво, в абсолютно мълчание и в абсолютна неподвижност, освен разрушенията, които не преставаха да падат и да доубиват своите жертви. Малко по-късно почнаха да се чуват безпокойни викове и горестни стонове. Картината вече ставаше ясна за нас: св храм беше атакуван с адска машина. При това предположение, което ставаше вече положителна мисъл, неизразима скръб обля сърцето ни, че могло да има на света хора и то, уви, в злочеста България, които с нечувана жестокост да посегнат на Божия дом и то в минути на молитва , гдето е събрана най-голямата невинност и най-възвишената чистота на човешкото битие. И в тая пълна с неизвестности страшна минута, минута на неведение и печал, стонове и рани, разрушения и смърт, изповядаме, че Всесилният Господ Бог ни посети с благост и любов и съкруши адските сили, като в миг преобърна готвената катастрофа за обща смърт във възкресение и живот. Ние осезателно чувствахме и видяхме Божията десница простряна над атакуваната катедрала, за да отстрани пълното ѝ разрушение и да се съхрани живота на тия, които тя беше благословила по вечния си Промисъл да бъдат още живи и невредимо изведени от ада на съзаклятниците.

Божията милост и само тя ни запази съвършено невредими. Останали непоклатни на трона си със затаен дъх от последната фраза на зачетеното Евангелие, ний сред ужасите на злодейското покушение, смирено и боязливо в благоговение и вяра почнахме да се молим тихо със св. Псалмопевец: „Господи, сотвори с нами знамение во благо и да видят ненавидящия нас и постидятся, яко ти, Господи, помогл ни и утешил ни еси . . .“ (Пс. 85) И неволно, крепък и бодър във вярата си: „Возведох очи мои в горьi, отнюдуже приидет помощ моя. Помощ моя от Господа сотворшаго небо и землю“ (Пс. 120). С молитва устремена към Вечния Пастиреначалник, Цар и Господ Спасителя Христа, извикахме, колкото това беше възможно в тия трагични и тежки условия, за да чуят всички: „Велик е Бог, Той няма да ни остави. Станалото няма да се повтори. Молим ви стойте спокойни на местата си. Скоро Бог ще ни прати светлина и въздух . . “ Тъмнината, разрушенията и лошата атмосфера още продължаваха да владеят. Обърнати към св. олтар, ние горещо молехме Вседържителя Бога: „Господи, сътвори чудо, дай знамение, Господи, запази народа си, помилвай го, Господи и запази България.“ В това време една светла струя от изток през олтарните врати нахлува в храма и почва да гони димящата атмосфера, която през събореното кубе и зеещите развалини бяга навън. . . Навлязоха слънчеви лъчи, между облаците от прах почнаха да се виждат реалните ужаси от станалото: опрашени кървави глави, опрашени и окървавени човеци и невъобразима суматоха. . . Колкото повече се проясняваше, картината ставаше по-страшна, пълна с неописуеми трагизми: купища насипи от стъкла, вар, пясък, тухли и камъни, а под тези много мили и добри, скъпи и достойни синове на църквата и отечеството погинаха . . .

Нямаме сили, отказваме се да описваме понататък тая непоносима по жестокостта си кървава сцена, каквато някога нито Нерон, нито Диоклитиян, нито пък новите мъчители на човешката свобода и съвест – руските болшевики зарегистрираха в своите нечовешки гонения против християните и в своите мерки към враговете си. И защо ще трябва да описваме разбитите черепи, смачканите трупове, заритите в развалините до глава жени, деца, старци и пр. , за протегнатите ръце и отворените уста, викащи за помощ, за вода, за братско съчувствие? – Ще се трогнат ли атентаторите на това нечувано злодеяние за разкаяние и изправление, ще ли престанат техните вдъхновители да създават атентати и да вървят по кървавите пътища, ако им се опишат страхотиите от тяхното нечовешко дело? – Малки деца, ученици прегазени и погазени, тела разкъсани, някъде ръце стърчат, някъде крака захвърлени, а под големите блокови камъни мнозина са станали неузнаваеми. Има и такива, които от варта и пясъка са изгубили зрението и в ужасите си не могат да се опомнят, изпадат в делириум. . . Голямо число от тежки рани по глава и снага едва-едва се изправя и търси изход. . .

Картината е неописуема, трагизмът е небивал . . . !  

Милото дете Митко, което ни прислужваше, с всичката чистота на своята ангелска душа скоро подир взрива с дълбока горест и горещи сълзи ни запита: „Дядо владико, какво стана, какво да правим сега?“ – Той идва до самия трон, инстинктивно се хваща за жезъла ни, както и Негово Високопреподобие архимандрит Софрони, протосингелът ни, който бе вече успял да се помоли Богу за прощение и преселяване във вечния свят.

До нас стои като вярна стража, отец дякон Яков и продължава да държи Евангелието той, както ни свари експлозията. У всички нас царуваше едно християнско спокойствие и, добавям, една велика и непозната до тогава нам духовна сила и благодатна бодрост. Ние всички бяхме безстрашни и твърди на поста си, уверени, че Всесилният и Всеблаг Бог бди над нас и ни пази. Тогава никой от нас не очакваше втори удар; очаквахме знамението! Бог да отстрани изпълнението на пъкления план. На прекрасното дете – малкия Митко казахме: „Не се страхувай, мило дете, Бог няма да ни остави. Моли се на Бога, моли Му се усърдно и не се страхувай“. На отца Якова дадохме знак да затвори Евангелието, защото при това положение не бе възможно да се довърши опелото. Около малкия Митко всичко е изпотрошено, а той остава невредим, така е и около другите клирици, които също останаха невредими, с изключение на един, който беше слабо наранен по главата.

От минута на минута картината се разкрива по-ужасна, невъобразимо страховита. Налягалите хора почват да се раздвижват и да стават, всички безпокойно търсят изход. Южната страна е разрушена и под големите блокови камъни мъже, жени и деца са предали Богу дух. Ние усилваме апела си за самообладаване и търпение, към него се присъединява и гласът на министър Р. Маджаров, който е запазен невредим и сравнително доста спокоен, дошъл е при нас, търси изход и ни съветва да побързаме и ний навън, защото не се знае какво може да последва по-нататък. Ние му отговорихме, че имаме още работа, на което с удивяване ни се възрази, че не е мислимо при това положение да се довърши опелото, обаче, когато се разбра, че нашата работа е да поддържаме спокойствие, бодър и религиозен дух у страдащите, бяхме насърчени в решението ни да продължим оставането. От министър Маджаров узнахме, че колегите му са останали живи, макар някои да са чувствително ранени. Той ни даде идеята да извикаме, че разрешаваме и благославяме излизането през св. олтар, включително и царските двери. От тоя момент, веднага подир г. Маджарова, голяма вълна от страдалци се насочи през олтаря на вън. Ние, слава Богу, абсолютно спокойни, дори в началото до едно претръпване, продължавахме да стоим на трона си, търсехме с поглед всички, които здрави, бодри и мистично настроени минута преди катастрофата бяхме видели на местата им през време на благословението „Мир всем“ преди четенето на Евангелието. Узнаваме, че министър-председателят е жив, макар и ранен, бодър е. Бодри са и другите министри, макар и ранени. Виждаме министър Калфов бледен, но енергичен да излиза из хаоса на гъстия още прах, а зад него стърчеха купища развалини. . . Само покойникът с неговия малък син непоклатно стоят на местата си. Опечалената съпруга е ужасена и търси изход, блъска се в певницата, пада, изправя се и бърза на вън. Всички бързат, остават само покойниците и тежко ранените. Присъстващите бяха станали други хора, неузнаваеми, повечето на земята повалени. А тия, които бяха прави, или се опитваха да се изправят, не беше също възможно да се познаят кои са, защото кръвта и раните обвити с цели пластове вар и пясък ги правеха неузнаваеми. Западният край на храма, под хора е още в дълбока тъмнина. Какво е станало там, мъчно беше да се предположи, макар, че се чувстваше западната врата да е отворена, както и тая на север. Южната врата, явно беше, че е задръстена. Тук са и най-многото жертви. По едно време виждаме благочестивият и мастит генерал Тодоров, някогашният герой на желязната Рилска дивизия, по-късно главнокомандващ, цял облян в кърви от тежки рани на главата, виждаме го да прави усилия, за да си пробие път към южната страна, дето е била благородната му и благочестива съпруга, която там завари покушението, за да издъхне в храма, който тя тъй редовно посещаваше и тъй много обичаше! По-късно видяхме множество народ и всички почти бяха в кърви. . . Трагична сцена, която не е възможно да се опише. Ужасът на картината след атентата стои неуловим за мисълта, неприемлив за сърцето, неподатлив на зрението, той е отвратителен и жесток!

Нас отново поканват да слезем от трона и да се приберем в митрополията. Ние все отказвахме. В храма вече навлязоха външни хора, неизпитали удара на адската машина, за да помагат на потиснатите. Ето и пожарната команда се чува вик, че пристига вече. Усилените молби и твърдите мотивирани искания на официални и други добри християни и граждани ни убедиха, че трябва да се приберем в митрополията си. Това сторихме, след като от царските двери благословихме покойници, ранени и здрави, поклонихме се на св. Престол, дадохме нареждане на протосингела си да се погрижи за светините в олтаря и, както си бяхме облечени в мантия, излязохме от южната олтарна врата, благословихме и войската и народа, които бяха на площада, направихме кратка молитва на гроба на Екзарх Иосиф I, съблякохме мантията и потеглихме към митрополията. Едва в тоя момент ние видяхме, че ужасът бил много по-колосален и смъртоносен отколкото се представяше от вътре. Южната част на храма и оградата около нея бяха в развалини, опръскани с невинна кръв, под които още се чуваха предсмъртни стонове и от тия развалини войници и пожарникари вадеха смачкани тела или отделни човешки части. . . Остра болка преряза сърцето ни и гореща струя сълзи ни обля. Тоя момент беше за нас най-тягостният, защото не само че видяхме смъртта, но видяхме грозните страдания и ужасни мъки, чрез които беше тъй неочаквано покосила живота на добри български синове. И кому и защо беше нужно това? Нима в ХХ - ия век повече от всякога трябва да доминира принципът на човекоядието: homo homini lupus est? Ами тия малки деца, тия невинни ученици и жени, тия достойни майки и гражданки, които безмълвни вече лежаха под развалините, кому са сторили зло, кому са препречили пътя, та тъй безжалостно и те трябваше да понесат смъртоносните удари на адската машина? И защо стана всичко това? Кои бяха тия зверове в човешки образи, на които е било нужно да пиршествуват въз димящата кръв на невинните жертви? И всичко това в Божия дом, във време на молитва. . . Молитва за скъп покойник, така също злодейски повален на земята! Мъка, голяма мъка обхващаше душата ни, която в бърза градация се усилваше от плачевния вид на полуразрушената катедрала, колчем погледът ни се спираше на нея. И неволно захванахме да плачем като дете. Тия сълзи ни върнаха отново във вътрешно духовно размишление, което разкриваше пред очите ни положението на българската действителност, за изправлението на което Бог допусна и ограничи това тежко изпитание, това всенародно бедствие. И с благодарност превихме коленете си пред Божия Промисъл и повторихме думите на св. Иоана Златоуста: „Слава Богу за всичко“.

В 4 часа бяхме в митрополията си. За 40 минути, адската машина избухна в 3. 20 ч. , толкова много се преживя, изживя! И тук, в кабинета си, отдалечени от развалините, ние отново направихме поглед на станалото, дадохме си сметка за пъклените замисли и планове на атентата и почувствахме заедно с голямата тъга и скръб неизказана благодарност към Провидението, че запази България. Знае се, че стихията на атентата целеше да обезглави българския народ, който, останал без цар, правителство и интелигенция, лесно беше за враговете му да го покорят и чрез подялба да го предадат на разхищение и унищожение. Повтаряме и потретваме, че само Бог, Който ограничи експлозията и я насочи не там, където бяха намеренията на авторите ѝ, съхрани храма от пълно разрушение и запази здрави и живи по-голямото число богомолци, начело с отговорното правителство. В доказателство на тая наша положителна мисъл ние имаме много реални данни. Тия данни са видимият знак, че Бог бди и пази България и тогава, когато мнозина българи в равнодушие или в партизанско пристрастие изпълняват своя граждански дълг, а друго множество търгува с нейната чест, свобода и независимост, с нейния духовен и политически живот. . .

Ние, най-немощният служител на Господа Иисуса Христа, също по чудо, по Божия милост бяхме запазени съвършено невредими, в пълно съзнание, в твърдо спокойствие, в сила за правилно и здраво размишляване и решително действане. Ето защо, в умиление и в неизразима благодарност сърцето ни възпява Господа Вседържителя и свидетелства: „Не нам, Господи, не нам, но имени твоему даждь славу, и милости твоей и истине твоей . . .“ (Пс. 113) Защото ние с очите си видяхме, че наистина: „Господ крепость людем даст. Господ благословит люди своя миром.“ (Пс. 28) И всички божии чада, които непесредствено видяхме, как Той – Всесилният Бог ни изведе живи и невредими от ада на човешкото омерзение и злодейско безумие, не можем да не възкликнем: „Крепост моя и пенie мое Господ, и бьiсть ми по спасенiе . . . Наказуя наказа мя Господь, смерти же не предаде мя“ (Пс. 117). Всеки, който с дух и истина е стоял в храма и е изпитал и видял ужасите на атентата и въпреки това останал невредим, ще знае кой е неговата опора непоклатна и вечна  и заедно с Давида ще изповядва: „Господь просвещенiе мое и Спаситель мой, кого убоюся; Господь защититель живота моего, от кого устрашуся. . . “ (Пс. 26). И от де другаде, ако не в този буреносен и смъртоносен момент, запазени по чудо съвършено невредими, ние сме длъжни през благодарствени сълзи и горещи молитви да изповядваме вярата и упованието си в Бога и смирено да благоговеем и да повтаряме думите на Псалмопевеца: „Вся земля да поклонится тебе, и поет тебе: да поет же имени твоему, вишнiй. . . “ (Пс. 65) Понеже, „Твоя суть небеса и твоя есть земля, Господи, вселенную и исполнение ея ти основал еси“ (Пс. 88).

Ние въздадохме, въздаваме и ще въздаваме, „дондеже есми“, чест, слава и поклонение на Вседържителя Бога, Който един е всесилен и безначален, Алфа и Омега на всичко съществуващо, видимо и невидимо, защото Той е Бог наш, „еже миловати и спасати ни“. . . , „Бог творяй чудеса . . . “   

Изповяданата Божия сила, премъдрост и любов от св. цар и пророк Давида, особено в

90 - ия псалом, намира пълно приложение за всички - духовни и миряни, министри и граждани, които Бог запази и извади невредими от атентата в катедралата. Не е ли това велико знамение, което вика към българския народ, към неговите водачи и мислители за опомняне и вразумяване по пътя на вярата и благочестието? Не е ли това благодатен знак за пробуждане на онова съзнание в ръководните кръгове, което да поведе народа ни в културата на духа, за да обладава правилен и животворен религиозно-нравствен мироглед? Чудото в катедралата ни не е ли най-красивият и най-силният в логика, мисъл и чувство апел, който вика към заблудените български синове “да дойдат в себе си“, да познаят греховете си и разкаяни да се приберат в лоното на любящата ги майка Църквата и да заживеят в идеалите на своя народ, на своето измъчено отечество?

В обстоятелството, че въпреки най-щателните приготовления на атентаторите за обща катастрофа, множеството остана живо и невредимо, а св. храм удържа максимума на адската атака, и не се срути изцяло, за да погребе в развалините си всички богомолци, ние виждаме истинско знамение и чудо, виждаме изпълнението на народната религиозна вяра, изразена в думите: „Човек предполага, а Бог разполага“. Не Бог ли запази живота и здраветоо на царя при Араба-конашкото нападение на 14 април? Не Той ли даде такова съчетание на обстоятелствата, че на 16 април на атакуваното погребение царят беше възпрепятстван да присъства? Не Той ли, Всемогъщият Ръководител на съдбините ни, запази всички министри и ги извади от огъня на смъртта невредими и чрез тях съхрани България и народа ни от сътресения, напасти и гибел? – Само Всеблагият наш Небесен Отец, Вседържителят и Бог по неведомите и неизповедими Свои пътища видоизмени заговора и злодеянието в полза и добро на България, в право, защита и сила на тия, срещу които бяха насочени смъртните удари! Това е истината. Тая истина ние искрено желаем добре да се разбере и запомни, за да легне в основата на ония държавни актове, които се налагат от събитията, за да се преценят ценностите на държавната и народна идея, както и да се проверят опорите на държавното ни устройство, включително с елементите на челядното и училищно възпитание и образование. Ако се вземе генетичният метод за осъществяването на належащите реформи върху болната българска душа, особено над възрастващите поколения, убедени сме, че и духовни и граждански власти ще направят вярна и точна диагноза, за да възстановим народа си в красотата и силата на праотеческата му вяра, църква и отечество и да му вдъхнем отново любовта и копнежите по мили и скъпи родни блянове и идеали. . .

Повърнете любящия Божествен Учител Иисуса Христа в душите и сърцата на родители и деца, въдворете Неговата светлина, Неговото слово, Неговата любов в къщи и училища и бъдете спокойни за бъдещето на България! Така ни учи и повелява атентатът в катедралата ни.

Тия мисли, без преувеличаване казано, изпъкнаха в съзнанието ни още в първите минути на покушението. Там, сред дима и вълните, сред развалините и ужасите почувствахме низината и горчивината на нашата българска действителност и си казахме: ето до где може да се стигне в народи и държави, гдето се живее далече от Бога и Църквата Му и гдето Божественото слово не ръководи възпитанието на младото поколение. И заради това сме си поставили за върховна цел на бъдещата ни смирена архипастирска дейност да искаме, да настояваме, да правим всичко, щото българското училище и българското общество да заживеят и заработят в Христа и за Христа. Ето единственият път, който ще очисти България от конспиратори и човекоядци.

Тая цел вменяваме в дълг на всички наши споспешници, благоговейните свещеници в Богохранимата ни епархия и най-усърдно я препоръчваме на добрите българи, които дълбоко и беззаветно обичат България и милеят за нейното светло бъдеще. Нека заработим българските деца, българските граждани да имат жива съвест, защото, неоспорим факт е, че който има жива съвест, а съвестта е жива само в Христа, той всякога и всякъде е добротворен, мирен и полезен член на обществото и държавата.

***

Великият Четвъртък – празникът на Тайната Вечеря, денят на всеопрощението и любовта тая година в сълзи и кърви престолният ни град, а заедно с него и цяла България го отпразнуваха. Траурът бе общ и внушителен по скръбта си. Български синове завидяха на предателя Юда и пожелаха да му подражават. Под адския огън на тяхното юдинско злодеяние погинаха 140 първи и достойни български пълководци и граждани и 500 души - носители и служители на здравата българска воля и мисъл – бяха ранени, между които някои твърде тежко, смъртоносно . . .

Катедралата ни замлъкна. Тайнствено и мълчаливо стърчи в развалини и укорява всички от освобождението на България до днешния ден, които са съдействали да израстнат на българска почва такива жестоки човеци, каквито световната история не познава другаде.

Програмата за службите през Страстната седмица не беше възможно да се изпълни в определените традиционни часове. Всичко се измени, София плачеше . . . И ние се питаме: дали заедно с нас плачат и другите църкви и другите християнски народи? Дали се схваща, че атентатът срещу софийската катедрала е атентат срещу християнството?

Новините от час на час разкриват загубите, съобщават имената на милите покойници. Моргата на Червения кръст и Александровската болница е препълнена от скъпите жертви.

Да, скъпи жертви, защото са жертва на изкупление и спасение. Тях избра Бог, за да открие очите на тия, у нас и в чужбина, които възглавяват народите и държавите, че България е минирана и че, ако международната съвест не заговори да се счупят несправедливо поставените договорни окови около снагата на свободолюбивия български народ, Балканският полуостров ще се обърне на вулкан! Тия жертви не само че са скъпи, но са и блажени, защото и блажено починаха. Те всички загинаха в Божия храм във време на молитва и то в предверието на великите Спасителеви страдания и загинаха като добри християни и отлични българи; загинаха, за да ни покажат, че трябва да учим и възпитаваме поколенията  в страх Божи!

Бог да ги прости и упокои в селенията си! Те всички са мъченици за вяра и род. И като такива на Великата Събота бяха общо оплакани и погребани  в молитви и благословения на чадолюбивата майка – Църквата, в присъствие на цар, правителство, роднини и народ.

Никога няма да забравим това общо погребение, толкова то беше внушително в скръбта си, както и изразително в неговите таинствени очертания, че след тая дълбока скръб иде духовното възраждане и политическото освобождаване и възмъжаване на България[1].

Празникът на празниците  - Пасхата Господня – така също тая година мина във въздишки и сълзи, в горести и страдания, ала заедно с това и щедро ни укрепи във вярата ни „Христос Воскресе!“Да расточатся врази Его! И ще се разточат, защото Христовата Църква е непобедима и несъкрушима: „врата адова не одолеют ей“. С тая твърда вяра ние предчувствахме, че скръбта на България от атентата върху катедралата ни Бог ще преобърне в

радост, сила и величие. Православна християнска България на св. цар Борис, Симеона, Самуила, Асеня IIи пр., на св. Солунски братя и плеадата техни ученици Климент, Наум, Сава,

Горазда, Ангелария и пр., на Рилския чудотворец, на Презвитеря Козма, на Черноризеца Храбра, на Евтимия, Паисия, Софрония, Илариона и пр., на Ботева, Левски, Бенковски и пр.; България на високия дух за вяра и морал, свобода и наука ще се сепне от трагичните събития в тия дни, възродена по сърце и дух и озарена от свещения огън на Църквата си, ще поеме отново, в твърдо решение да върви неуклонно, историческия път на своето вътрешно единомислие и културно развитие, за да създаде благоденствие на народа си и в мир и напредък да осъществи идеалите на своята вяра, на своята съдба.

Това е семето, което се пося въпреки волята на злосторниците в душите ни сред ужасите на атентата в катедралата. Семето е вярата в Божията сила, премъдрост и любов, а плодът му ще бъдат добрите дела в изпълнението на тая вяра. Понятно е сега, защо България премина от готвената ѝ смърт към възраждащия нов живот. И не в името ли на тоя нов духовен живот доблестният ни архимандрит, - нашият протосингел, оставен да запази и прибере святините, благослови покойниците, утеши ранените и изповяда неизповедимото Божие милосърдие? Не с тая ли вяра дякон Яков, протоиерей Кацаров, свещ. Димитър п. Николов, малкото дете Митко и др. останаха в ужасите, за да помагат на ужасените? Непобедима сила е вярата в Бога. Тя създава живото и деятелно братство, тя няма врагове, защото и на враговете си прощава и помага. Нейното знаме е Голгота, нейното служение – любовта, нейният живот – изпълнението на всесъвършената воля Божия.

Мислим, че след разказаното до тук, става ясно защо настоятелно искаме всички фактори у нас най-първо духовно, а после политически да проследят престъпното деяние извършено в атентата на столичната катедрала и защо наблягаме на коренна реформа на възпитанието, както в къщи, тъй и в училищата. Скъпите жертви и развалините на катедралата категорически искат и налагат това. Не можем да вървим по-нататък тъй, както сме вървели до сега. Без Бог, без вяра и идеал животът е анархия, катастрофа. Това трябва да се разбере от всички, най-много от законодателите и законослужителите, т.е. от върховете на държавната и духовната власт. Дошло е пределното време да се създадат условията, да се установят мероприятията, по силата на които българската народна душа за в бъдеще да крепне и възмъжава в добродетелите на вярата в Христа и в любовта към родината. Само в такъв случай българският дух ще успява и напредне в своята история и култура в хармония и единство с вечния и неизменен пазител на българското битие – Църквата. Това е върховната воля, свещеното повеление на жертвите в катедралата ни. Нека я чуем и усърдно изпълним, за да премине скръбта ни в радост, мир и всяко благополучие за славата на Бога и за напредъка и величието на България.

 

 


[1] Ще направим опит да възпроизведем речта си при това историческо погребение, което, вярваме дълбоко, съставлява един спасителен етап „от смърт към живот . . . “ , който етап бе и предмет на тая реч.