Днес на литургията ние чухме евангелския разказ за това, как Господ Иисус Христос изцелил  болния човек, който много  години лежал край къпалнята. В тази къпалня веднъж в годината ставало чудо. Водата внезапно се раздвижвала, сякаш някаква невидима ръка разбърквала водата в къпалнята,  и първият, който влизал в нея се изцелявал от всяка болест.  Но този човек, поради своята немощ, не могъл да влезе във водата пръв, защото не бил способен бързо да се придвижи. Така той прекарал 38 години от своя живот.

Учудва ни, преди всичко, необикновеното търпение на този човек. Десетки години той не загубил надежда. Възможно е било отдавна да е изпаднал в отчаяние, но той съумял да преживее голяма част от живота си в очакване. И не се излъгал. Той бил изцелен от Христос.  Този човек бил болен от физическа разслабленост, ние пък сме болни от по- страшен недъг. Ние сме  разслаблени духовно. Ние не можем  нищо да направим с този паралич, който е сковал душите ни с каменно безчувствие, с безразличие, с униние, със завист, сластолюбие и много други грехове. Понякога ни се струва, че все едно, нищо няма да се получи. Ние много години ходим на църква, изповядваме се, причастяваме се, молим се, според степента на силите ни, стараем се да четем нещо душеполезно. Но в резултат какво се получава?.. Нищо... Ние си оставаме все същите, а понякога и по-лоши. Първоначалната ревност по Бога отначало ни е давала сили, но със времето тя е пресъхнала. Леност, сивота и каменно безразличие са започнали да проникват в душите ни. Отначало молитвата ни е съгрявала, давала сили, окрилявала, утешавала, умилявала, а сега… е нужно буквално да се повдигнем, хващайки се за косите, да се самопринуждаваме да почетем утренните и вечерните молитви.

При това мислите се разбягват в различни посоки, иска ни се, по-скоро „да дочетем” и да полегнем или поне да поседим в креслото. С ума си, може би, и да се възхищаваме от житията на светиите и подвижниците на благочестието, но все пак бихме предпочели през лятото да се излежаваме на хамак под нечия сянка, под палма на брега на морето, и недалече да има хижа, и, непременно с климатик, защото е горещо.  Египетските подвижници Антоний и Макарий са нямали климатик, защото те са велики.  А ние сме „малки” … Ние така не можем. А главното, честно казано, иска ни се покой, охолство, здраве, и никой да не ни закача и досажда. Ето такива сме ние всъщност, ако трябва да бъдем откровени.  Ние не сме просто разслаблени, „разслаблеността” е това, което е идеал за нас, често недостижим, но много желан. Ние се каем ту за едно, ту за друго, а често за едно и също,  но в нашия живот, и в нас, в крайна сметка, нищо не се променя. И с времето започваме да разбираме, че едва ли, някога ще променим нещо. Грижите могат да станат повече, болестите също, но по-добри няма да станем – това е вярно. И, този факт не може да не плаши вярващия човек. И по-нататък какво?.. Или скърби ще ни връхлетят и ще ни направят по-възприемчиви към духовния живот, или ние трябва да се смирим до максимално възможния за нас предел. Защото в такова, „разслаблено” състояние, надеждата може да бъде само една - на Божията милост към нас.

Ние не сме в състояние сами да се излечим, ние можем само да се борим, или да се опитаме да се борим със себе си. Но само Бог може да даде изцеление от страстите и от греха. За това не трябва да губим надежда в Бога. Разслабленият при „овчата къпалня” не загубил надежда и не бил посрамен в своето очакване. Остава ни също надеждата в Бога, Който „немощното лекува, и недостигащото изпълва”. Амин.