„И като повика народа с учениците Си, рече им: Който искада върви след Мене,нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Марк 8:34).
Възлюбени в Господа братя и сестри,
Тези Господни слова чухме днес в литургийното св. Евангелие. Следването на Христа е лична свободна проява: „Който иска“ – казва Господ. Той никому не натрапва Своето учение, никого насила не заставя да вярва в Него. „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“ (Откр. 3:20) – това казва Христос в Откровението на св. Йоан Богослов. Но веднъж приели Господа Иисуса Христа и решили да вървим след Него, ние трябва да изпълним известни условия, за да бъдем наистина Негови ученици. Кои са тези условия? Господ ни ги посочва: първо да се отречем от себе си, второ да вземем кръста си и трето – да вървим след Господа.
Какво ще рече това: да се отречем от себе си? Без известно отричане от себе си не е възможно да следваш след който и да било учител, ако искаш да се научиш на някаква наука, изкуство или мъдрост. Колко повече пък без отричане от себе си не можем да бъдем истински, достойни последователи на Иисуса Христа и да се научим на небесната мъдрост. Християнинът е Христов войник. „Никой воин – пише св. ап. Павел, не се заплита в житейски работи; и това прави, зада угоди на военоначалника“ (2Тим. 2:4). Онзи, който следва Христа трябва да изпълнява Неговата воля, да живее не така, както му се иска, а както Бог повелява да живее.
Второто условие беше: Христовият последовател да вземе кръста си. Всеки от нас има свой житейски кръст, или както се изразява св. ап. Павел“свое бреме“ (Гал. 6:5). Това са тежестите, трудностите, пречките, изпитанията, страданията в живота. Няма човек без такова „бреме“. Онзи, който е Христов, трябва с достойнство да носи кръста си. Той се задължава да разпне плътта си със страстите и похотите (Гал. 5:24) и вече не той да живее, а Христос да живее в него (Гал. 2:20). Задължава се да бъде мъртъв за греха, обаче жив за Бога в Христа Иисуса, нашия Господ (Рим. 6:11) и да е готов да понесе всякакво страдание за Христовото име и за вярата в Бога (2 Тим. 2:3). Тежък, тесен, трънлив е пътят на такова кръстоносене, но той е единственият благословен спасителен път. При това трябва да помним, че Бог ни дава кръст според силата ни (1 Кор. 10:13) и благодат за облекчаване на кръстоносенето (Рим. 12:6) и, че всички препятствия по кръстния път са победими. „В света скърби ще имате – предупреждава Господ Иисус Христос, но дерзайте: Аз победих света“ (Йоан 16:33).
Ето и третото условие: християнинът трябва да следва Христа. На този, който се е решил да се отрече от себе си и да вземе своя кръст, не остава друго, освен да върви по стъпките на Христа. „Дадох ви пример – казва Господ, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих“ (Йоан 13:15). Трябва да подражаваме на Христовата безпределна покорност и безусловното Му послушание на волята на Небесния Отец, на Неговото дълбоко смирение и на кротостта Му, на Неговата свята любов към всички хора, даже към враговете. На кръста Той се моли за тях: „Отче, прости им, понеже не знаят що правят“ (Лук. 23:34).
Братя и сестри,
Днешното св. Евангелие ни дава една мярка, с която можем да проверим себе си доколко сме Христови. Нека се възползваме от тази мярка и да я приложим към себе си. Резултатът ще ни даде възможност да изправим своите недостатъци. Нека не забравяме, че сме призвани да вървим по стъпките на Иисуса Христа (1 Петр. 2:21), имайки винаги пред очи Него – Началника и Завършителя на вярата (Евр. 12:2). Нека широко отворим дверите на своето сърце и да кажем като св. ап. и ев. Йоан Богослов : “Дойди, Господи Иисусе“ (Откр. 22:20). Амин!
Протоиерей Кирил Попов