Веднъж Спасителят отивал в Галилейския град Наин. С Него вървели мнозина от учениците Му и много народ.

Когато се приближил до градските порти, ето, изнасяли мъртвец, едничък син на майка си, а тя била вдовица, и много народ вървял с нея от града.

Господ, като видял вдовицата, смилил се над нея и ú рекъл: „Не плачи!“ След това се приближил и се допрял до носилото. Носачите спрели. А Той рекъл на покойника: „Момко, тебе думам, стани!“

Мъртвецът, като се подигнал, седнал и почнал да говори. И Господ Иисус го предал на майка му.

Страх обзел всички, и славели Бога и казвали: „Велик Пророк се издигна между нас, и Бог посети Своя народ“.

Туй е съдържанието на днешното литургийно свето евангелие (Лук. 7:11-16)...

Трогателна гледка се представила, братя и сестри, пред очите на Богочовека при градските порти на Наин. Умрелият, когото носели, не бил някой уморен от живота човек или вече наживял се старец, който след безбройните тежести през многото години жадува за покой! – Не! – Той бил юноша – младеж, него носели към гробищата!...

При това покойникът бил единствен син, и то на вдовица! – Помислете: колко страдания и каква скръб са вложени само в тези две думи: „единствен“ и „вдовица“! – Смъртта вече веднъж е причинила дълбока рана в душата на тая жена: отнела и е нейния съпруг, - стълба, покровителя на дома. Ала вдовицата все пак е ималаизвестна утеха: това е бил нейният единствен син. Той е станал нейна опора между земните люде, нейна надежда за подкрепа, радост и разтуха в старините ú. И ето, че смъртта и него грабнала!...

Кой от нас няма да си спомнитакива примери из живота?! За съжаление, ранните гробове не са рядко явление!

Много скръбни размисли събуждат в душата ни невръстните жертви на смъртта. Само един груб и безчувствен човек може да се отнася съвсем равнодушно към такива случаи! Поради туй, напълно естествена е нашата болка при смъртта на млади хора.

Мнозина християни, засегнати от такова нещастие, роптаят и протестират против Бога. Разбира се, това съвсем не е в хармония с нашата християнска религия! – Свещеното писание ни разкрива, че Бог е взел невръстния (Бит. 5:24). Той го е преселил (Евр. 11:5), „прибран, грабнат е, да не би злоба да измени разума му, или коварство да прелъсти душата му“ (Прем. 4:10-11). Истинският християнин не скърби, както ония, „които нямат надежда“(I Сол. 4:13). Той в такива случаи, макар и да тъгува, има непоколебима вяра в Бога и надежда на всеблагия Божи Промисъл и казва, като многострадалния праведник Иов: „Господ даде, Господ и взе; както беше угодно Господу, тъй и стана, да бъде благословено името Господне!“ (Иов 1:21)...

Колко трогателно и топло , братя и сестри, участието на Спасителя в скръбта на нещастната майка: Той се смилил над нея и ú рекъл: „Не плачи!“ Но тъй го изрекъл, че тия слова паднали като целебен балсам на новата дълбока рана в майчиното сърце!...

- Да подражаваме и ние на тоя пример!...Какво голямо значение има една топла, сърдечна дума към убития от скръб човек по загуба на свидна рожба или близък!... Разбира се, най-доброто и най-успокоителното утешение в подобни случаи ние намираме във вярата. Но през време на голяма скръб обикновено ние не умеем сами да се възползваме от него и неусетно се предаваме на безутешна печал. Ала ето, идва при нас състрадателен приятел, когото ние обичаме и уважаваме и в чиито добри чувства към нас не се съмняваме. Ние забелязваме как нашата сърдечна скръб причинява и нему душевна болка. И той намира за нас подходящо слово. И това негово утешително слово се превръща в чуден лек за нашето наранено сърце!

Нашият живот е кратковременен. А при това мнозина от нас имат най-опасния навик да отлагат за в бъдеще това „добро“, което те сега могат да извършат. Можем ли с увереност да кажем, че утре ще бъдем живи? – Вижте гробовете на младите и се поучете! Не отлагай за утре това, което можеш днес да извършиш! Ако постъпваме така, смъртта ще ни намери готови за отвъдната страна, подобно на пътника, който дълго време се е подготвял за тръгване...

Гробовете на младите ясно ни говорят: че земният живот не е достатъчен; че нашият живот е повече оттатък гроба; че ние сме безсмъртни; че „нашето живелище е на небесата“ (Филип. 3:20). Свети апостол Павел казва: „Това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие“ (I Кор. 15:53).

Вярваме, Господи, че тъй трябва да бъде, усили нашата вяра (Лук. 17:5)! Вярваме, Господи, и Те молим: изпрати ни Твоята благодат и Твоето утешение, когато смъртта посети нашия дом или дома на наши близки!

Тогава Ти ни речи, като на наинската вдовица, Твоето властно, чудодейно утешително: „Не плачи!... Не плачете!“ И като на Марта, сестрата на Лазара: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре во веки!“ (Иоан 11:25-26).

Някои не могат да гледат погребална процесия и заобикалят далеч от нея. Френският крал Людовик Единадесети така се боял от смъртта, че всеки път, когато неговият лекар заговорел за нея, той му пъхал в ръката пари, за да млъкне. По тоя начин лекарят в късо време събрал една сума от четиридесет хиляди тогавашни франка. Ала това не помогнало на краля: смъртта посещава и царските палати!...

Ние не знаем какво ще ни се случи в бъдеще, ала едно нещо знаем съвсем сигурно: че рано или късно ще умрем. Всеки ден с една голяма крачкани приближава към смъртта. Нашият живот е, - както се е изразил един философ, - „Марш към гроба“.

Обаче Господ Иисус Христос ни даде осветление и доказателство, че смъртта не е краят: тя е вратата за новия, вечния живот „Живеем ли , или умираме – Господни сме“ (Рим. 14:8).

Но трябва да сме се подготвили за вечния живот! – В небесното царство, - както четем в Откровението, - „няма да влезе... нищо нечисто, нито който върши гнусни работии лъжа, а само ония, които са записани в книгата на живота при Агнеца“ (21:27).

Затова, братя и сестри, нека служим на Христа „в святост и правда... през всички дни на живота си“ (Лук. 1:75), за да наследим вечния живот в Небесното царство, в дома на нашия Небесен Отец (Иоан 14:2) и да бъдем там, дето е нашият Спасител (Иоан 14:3)! – А м и н!

 (От Сборник проповеди на Доростолски и Червенски митрополит СОФРОНИЙ)