“Господ му отговори и рече: лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота, и не води ли да го пои?”(Лука 13:15)

Боголюбиви братя и сестри,

Никой човек не може да постигне вярата със свои усилия, колкото и да е интелигентен или чувствителен, или пък с богат житейски опит. Вярата е дар Божий и бидейки живата връзка с Бога нашего, нейното възникване е откровение Божие, което е необяснимо, защото Бог не е от този свят, а светът е от Него сътворен. Но вярата е и дар достъпен за всекиго, тъй като всички ние сме чеда на нашия праотец Адам, който е разговарял с Бога. Първите потомци на Адама не изпитвали нужда да им се разкрива истината за Бога като Творец на видимия и невидим свят. Едва по-късно, когато единството на прачовека се разпръснало в многобройно потомство и това потомство изживяло пълнотата на греха - убийството на Авел от брат му Каина, прелюбодействието на земните жени с падналите ангели, ограбването на едни люде от други - тогава Създателят бил за поквареното човечество далечен спомен. От този спомен затъналият в престъпленията си човек непрестанно се мъчи да избяга. Нарича го лудост или страх човешки от необяснимото или от природните стихии. Нарича го слабост или липса на самочувствие, но никога не успява да го заличи напълно. Подучван от изкусителя, който завидя на Божията любов към венеца на творението, човекът започва да търси Бога чрез празноверие, всуе-верие и, разбира се, не може да го намери там. Суеверието е път за никъде. То учи човека не да изпълнява Божиите заповеди и да се обръща към Триединния Бог, а да продължава да живее в нечистотата си, но да изпълнява магически формули, на които откликва сатаната, защото Бог е самата чистота, Която слезе на земята и живя между нас в образа на раб и бе унижаван и измъчван и прие  смърт и то смърт кръстна за изкупление на греховете ни.

Човек не може да си създаде или да си измисли вярата в Бога, както не може да си измисли и своя Създател, дори само поради факта на съществуването си. В човешките възможности е това: да признае пред себе си очевидното и тогава пред сърдечните му очи се открива дивната гледка на Божието величие. В момента на това откриване човекът не може да не провиди всичко, което му е пречило да познае Бога своего: гордостта и тщеславието. Но колкото и да е паднал човекът, Бог откликва, стига човекът да Го призове. Тогава Творецът помага на Своето възлюбено творение да се изправи и отново да поеме по пътя на спасението си. Колко жалко е обаче, когато човешкото сърце и човешкият ум се приспят и си въобразим, че сме получили спасението си веднъж завинаги. Та нали животът е постоянно падане и изправяне в името на очистването от греха!

В днешното свето литургийно Евангелие, братя и сестри, става дума точно за това: в една синагога Господ Иисус Христос изцерил една немощна жена, в сърцето на която видял голяма вяра, но затова вместо да бъде възхвален от началника на синагогата, той бил укорен, че излекувал жената в събота!

Синагоги, или молитвени домове, иудеите устро-явали навсякъде, където имало поне десет души вярващи в Единаго Бога. В Иерусалим по различно време синагогите били между четиристотин и пет-стотин и всяка от тях имала своя началник, който отговарял за реда. В по-големите синагоги начал-ниците се случвало да бъдат няколко. В съботния ден, който Бог отредил, според ветхозаветния закон, за отдих на човека, иудеите се събирали в молитвения дом, за да слушат четенето на Мойсеевия закон и неговото тълкувание. И ето, че Господ Иисус Христос влязъл в една такава синагога в един съботен ден и се заел да поучава присъствуващите там. Всевиж-дащият знаел, че там ще намери истински вярващи и спазващи закона люде и затова избрал да поучава там. Но Господ знаел и какво ще последва след като направи чудото на изцелението, за да се запази то в Свещеното Писание за наша поука: там Той видял една жена с немощен дух от осемнайсет години. Тази жена не можела да изправи снагата си и недъгът и причинявал страдание, но без да гледа на това, тя, като дълбоко вярваща, не пропускала случай да посещава молитвеното събрание на единоверците си, за да чуе четенето на Свещеното Писание. Нейните съграждани, близки и познати я виждали все така цели осемнадесет години да влиза в съботния ден и да заема мястото си въпреки нетърпимата болка.

Господ я видял и извикал при Себе Си. Жената веднага се приближила до Него. Тя би могла да отговори, че има по-важна работа от това да разговаря с непознати, би могла да Му отговори, че трудно се движи с този недъг, но тя не направила това. Жената имала необяснимия дар на вярата и придошла до Господа. Иисус Христос сложил ръцете Си върху нея и тя веднага се изправила. Колко пъти, братя и сестри, се е случвало да чуем, за чудотворна икона или свети мощи, които помагат за изцеление на пристъпващите с вяра. Всеки от нас може да назове поне един случай със свой близък или познат, с когото се е случвало да се изцери пристъпвайки с вяра! Така се случило и с тази жена - тя веднага се изправила, за да прослави Бога! Забележете, недъгавата жена не поискала от Господа изцеряването си, нито някой друг се обърнал към Него с такава просба. Иисус Сам видял живата вяра и усърдието, с което тя се обръщала към Него, Сина на живия Бог. На какво още ни учи това Божие дело? Когато правим преценка на делата си и готвим сърцето си за покайна изповед ние отбелязваме съзнателно или несъзнателно и добрите си дела. “Ето, казваме си, нашият брат ме помоли за помощ и аз веднага се притекох!” Но колко пъти, братя и сестри, сме отминавали този, който очевидно има нужда от помощ, но не ни е молил за това? “Какво да му се бъркам на човека!”, си казваме. Щом не ме вика да му помагам, значи е преценил, че моята помощ не му е нужна. Но защо в такъв момент забравяме случаите, в които сами сме се оплаквали: “Наоколо имаше толкова много хора и никой от тях не ми помогна! Все едно, че живеем в джунгла!” В друг случай ние се оправдаваме, че се е случвало да помогнем някому, но той не ни е благодарил и поради това се чувствуваме толкова огорчени, че се отказваме да помагаме, без да ни призоват и особено на непознати. Но защо помагаме тогава? Не се ли разобличаваме така, че помагаме, за да получим признанието на ближния. Ако това е така, значи не изпълняваме Божиите заповеди, а угаждаме на себе си, но това вече не е помощ, а задоволяване на соб-ствената ни суета и гордост! За да осъзнаем пагубното действие на суетата в делата на вярата, Господ Иисус Христос ни представя примера с началника на синагогата, който бил свидетел на изцеряването на жената и на прославата, която тази жена принесла Богу: Началникът “негодувайки, задето Иисус в събота изцери, заговори и рече на народа: шест дни има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботния ден.”(Лука 13:14)

Нима началникът не знаел, че всичко, което произтича във видимия и невидим свят е проява на Божията воля или се случва по Божие допущение? Нима не знаел, че изцелението се случва по време на молитва и то в молитвения дом или пък не е знаел, че молитвата е връзката ни с Бога? Нима не чул, че недъгавата жена прославила не кого да е, а Бога за излекуването си? А може ли жената да въздаде Богу слава и да остане изцелена, ако изцелението и не е от Бога? И може ли да получи от другиго такъв дар като здравето си, този, който слави Господа?

Нека се запитаме, братя и сестри, щом началникът на синагогата прекрасно е разбирал, че чудото е от Господа нашего, не е ли знаел той, че именно Господ е създал съботата, както и другите дни на седмицата, защото е създал времето и пространството! Но щом е знаел всичко това, от ревност по Бога ли възнегодувал? Не, братя и сестри, този, който възнегодувал против Бога в плът, сторил това от човешка ревност, чието друго име е завист! Като началник на синагогата този човек изисквал човешки почести и всичко, което става в управлявания от него  молитвен дом да бъде свидетелство за измам-ната му човешка слава. Началникът би могъл да се обърне към Господа, за да Го попита, защо се нару-шава съботата и да се поучи от Божествения отговор, но той се обърнал към народа показвайки ясно, че е противник на Божествения Лечител, Който е любов и следователно не Богу служи този началник, а на врага човешки, и не любов го ръководи, а омраза! За да излезе, че е прав иудейският началник не се посвенил да изкриви дори Мойсеевия закон: там всяка заповед засяга човешките дела, а не чудодейното лечение в името Господне!

“Господ му отговори и рече: лицемерецо, не от-вързва ли всеки от вас вола си или осела си от яс-лите в събота, и не води ли да го пои?” (13:15) За да напои добитъка си законникът не бил такъв буквалист, което се потвърждава от факта, че на този въпрос началникът не отговорил. Било очевидно за всички тези, чието внимание той искал да привлече, опитвайки се да уязви Христа, че и в съботния ден, в който дори броя на крачките бил премерен и поради това синагогите били толкова много в един град, всеки добър иудейски стопанин първом се грижи за добитъка си и после изпълнява буквата. “Но нима тази жена, свързана от сатаната цели осемнадесет години, не биваше да се отвърже в съботния ден?”, попитал Господ. Законът не забранява любовта към ближния в съботен ден!

Всички слушащи това били впечатлени от станалото и казаното: тези, които били против Господа Иисуса Христа, изпитвали срам, но те, както разбираме от Евангелието, не били народа. Те били “законниците”. Народът, при това “целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него.” (13:17)

Никой не е абониран за благочестието, братя и сестри, и никой не е обвързан със спасението в Съдния ден, само защото е служил или служи Богу! А и такова “служение” скоро се превръща в своята противоположност. Разминаването между думи и дела и между реч и мисли, не може да се крие дълго време от людете, но то въобще не може да се скрие от Бога! Затова понякога ни се изпраща крушението, което трябва да покаже на вярващия, че не бива да се превъзнася пред ближния, който не е получил дара на вярата, или пък се изпраща на свещено-служителя, за да не се превъзнася пред паството, защото властта му е от Бога, за да води агънцата в кошарата на Небесния Пастир, сиреч богослужителят служи, за да спаси своите пасоми, а не да изпъква пред тях с положение и богослужебна компетентност.

Да молим Господа нашего Иисуса Христа, братя и сестри, да ни открива всичките ни прегрешения и да ни поучава, когато се изкушим да се превъзнесем, за да можем и ние да дадем добраго ответа на страшнем судищи с праведниците!

Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, въздавай ни вразумление да не изкушаваме брата с това, че сме повярвали, а той не е, и дай, Боже, вяра на невярващите и зловярващите, та и те да се покаят и спасят! Амин!