“Тогава Иисус продума и рече: нали десетимата се очистиха? а де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец?” (Лука 17:17-18)

Боголюбиви братя и сестри,

Човеците сме несъвършени и поради грехопадналата си природа живеем в тленна плът, но Създателят, поради безкайната Си любов към творението, е заложил у нас възможността да постигнем съвършенство като се съединим с Него - Съвършения, сиреч, като се богоуподобим. Нашият разум постоянно се отклонява от тази основна цел в земния живот и нерядко всичко това, което ни отвлича от постигането на живот вечен в Христа, ние наричаме “широта на възгледите”, “широки интереси” или “всестранно развитие”. Има един единствен път, по който можем да постигнем тази велика цел на нашето сътворяване и този път е живот в Църквата Христова. Чрез живот в Църквата, на която Първосвещеникът е сам Бог Син - Спасителя на човешкия род, можем да постигнем животът в Христа. Животът в Църквата ще рече да участвуваме в тайнствата учредени от Първосвещеника - светото Кръщение, светата Евхаристия - сърцевината на светата Литургия, Покаянието, при което принасяме чрез изповед греховете си, Венчанието, чрез което се увенчаваме с единството човешко, такова, каквото беше то при сътворението - “И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.” (Битие 1:27) - и другите тайнства, така както са разпоредени за миряните и духовенството. Участието в тайнствата ни обединява с невидимия свят на Божията слава и ни помага да издигнем сърцата си към Него, Който се принизи да слезе на земята в образа на човек, но не какъв да е, а раб, показвайки ни примера за съвършения земен живот. Живот какъвто е по силите на всякого от нас: послушание и кротост, безстрастие и непорочност. За да съумяваме да се завръщаме към целта на нашето спасение, Първо-свещеникът създаде Църквата и й предаде Своята богомъдрост. Така след всяко наше молитвено събрание, след всеки прочит на Евангелския откъс в чина на светата Литургия, ние откриваме отново и отново животворния и непресъхващ източник на благовестието. Доброто разбиране на евангелското литургийно четиво ни дава мерило, с което да преценим греховността на природата си, греховността или праведността на ежедневните си по-стъпки, и така стъпка по стъпка спечелваме обратно погубеното от сатанинското изкушение. Ето защо е необходимо да следваме реда, който е установила светата ни Църква и година след година да се връщаме към евангелските разкази, определени да се четат в евангелския чин на Литургията. Православният християнин, който живее вярата си, с всяка следваща изповед и всяко следващо свето Причастие, все повече се доближава до Бога и Божията светлина осветява все повече от смисъла и истината записани от светите апостоли и евангелисти. Така християнинът добива възможността да осмисли собствения си духовен опит и да изправи онова, което светът е изкривил в неговото разбиране за истините на православната вяра.

Днешното свето литургийно Евангелие ни разказва за срещата на Христа Иисуса с десетте прокажени. Проказата, братя и сестри, и днес е страшна болест, която разяжда плътта и е заразна за всеки, който е в близост с болните. Мойсеевият закон признавал прокажените като нечисти, тъй като тяхното страдание се счита за особено унизително и понеже всяко страдание е заслужено наказание за греховете ни, то проказата, до идването на Спасителя, се считала за свидетелство за особено грехопадение. Пришествието на Христа в плът дава ново естество на повярвалите в Него, които след свето Кръщение събличат ветхия човек и обличат новия. Тогава страданието може да е наказание, но може да е и награда за мъченика и аскета, който го приема в името Христово и така заслужава по-голяма награда в небесното Царство. На болните от проказа по времето на земната проповед на Иисуса Христа, в земите населени с иудеи се гледало според ветхозаветния закон, те не били допускани в градовете и не им се позволявало да се приближават до здравите (Левит 13:45-46). Тъй като законът повелявал прокажените отдалеч да предупреждават здравите за болестта си без да се приближават, десетимата прокажени, за които повествува Евангелието, се спрели отдалеч и с висок глас просили милостта на Иисуса. Как и къде са чули болните за чудесата Иисусови, след като не общуват със здравите, светото Евангелие не ни разказва, но е ясно, че вярата им в силата на Иисусовото благословение е, която ги накарала да Го пресрещнат и познаят. Господ Иисус Христос повели на прокажените да отидат при свещениците и им се покажат. В книга Левит на Ветхия завет подробно са описани задълженията на свещениците в случай на поява на заразата. Те трябвало да огледат внимателно заразения човек или вещите, върху които се е появила зараза. Те трябвало и да освидетелствуват изцерения и да го обявят за чист. Христос пожела да се изпълни предписанието на закона Мойсеев, за да е видно, че изцелението се извършва от Божията слава. Но този пример имаше и още едно предназначение: свещениците трябваше да познаят, че Бог се е явил между човеците, според както им откриха пророците. По пътя към свещениците, на които трябваше да се покажат, прокажените разбраха, че са изцелени, но само един от тях, като видя това, се върна прославяйки Бога с висок глас (17:15). Този човек проумя със сърцето си, че преди да отиде при свещениците, трябва да благодари на Този, Който им бе дал властта да свещенослужат. Той падна в краката на Иисуса, да Му благодари! Този човек не беше иудеин, а самарянин. Родът от който произлизаше беше остатък от избитите в древност жители на северното царство Израел със столица Самария. Неговите предци не бяха отведени в плен и се смесиха с езичниците по тези места, а във вярата си не признаваха други книги за свещени освен Петокнижието на Мойсея. За тях пророческите книги не бяха боговдъхновени и когато иудеите се върнаха окончателно от плена в 444 година преди Раждането на Христа, те влязоха в спор с тях за пророчествата, не взеха участие във възстановяването на храма и така станаха разколници и другородци за иудеите. Техните потомци съществуват и днес и изповядват ереста си в град Хеврон.

Но защо тогава деветте изцерени иудеи не дойдоха да благодарят Богу за своето излекуване? Защо дойде само самарянинът? И с какво иска да ни поучи Господ давайки ни този пример?

Деветте иудеи побързаха да изпълнят буквата на закона, за да добият свидетелството на свещениците, че могат да живеят в обществото на людете и да се ползват от привилегиите на този живот. За тях вярата в Единаго Бога се мереше с привилегиите, с които бързаха отново да се сдобият. Самарянинът със сигурност също е отишъл да потърси свидетелството на свещениците, иначе не би могъл да заживее отново сред близките си. Макар и да изповядваше ереста на предците си и не признаваше пророчествата за Пришествието на Христа в плът, по които и иудеите би трябвало да Го познаят, самарянинът Го позна със сърцето си! Това е съвършен пример за познание на Бога чрез вяра, братя и сестри.  Вярата може да се изповядва сред човеците, за да се укрепява и тяхната вяра, та да се спасят. Но вярата не е преимущество на едного пред другиго, защото само Бог знае кой колко вярва.

Изцериха се и десетте, но само един от тях се спаси. Деветимата получиха телесно изцерение и продължиха да живеят живота си, както те го разбират за правилен. Десетият благодари Богу и Бог му рече: “стани, иди си: твоята вяра те спаси.” (ст. 19) В обръщението Си към следващите Го ученици Господ Иисус Христос набляга на това, че благодарящият е другородец. След разпятието и Възкресението Господне учениците ще спорят дали неевреите имат право на благовестието и могат да се нарекат членове на Църквата Христова. Тези, които не разбраха примера от днешния литургиен евангелски откъс, отпаднаха от тялото на Църквата. Тези, които го разбраха, благовестиха и на другите народи и така светлината на спасителната вяра стигна до нас - българите, братя и сестри!

Нека се помолим тъй: Господи Иисусе Христе Сине Божий, дарувай ни силна вяра и очисти ни от всяка страст и мечтание, та да Те прославим, кога дойдеш да съдиш живи и мъртви! Амин!