ЗА  БОЖИИТЕ  НАКАЗАНИЯ

Св. Игнатий Брянчанинов

Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо (Иоан 5:14). Такова завещание дал Господ на изцеления от Него разслабен, както чухме в днешното Евангелие.

Възлюбени братя! Това завещание на Господа е особено важно за нас. То ни възвестява, че ние се подлагаме на болести и други бедствия в земния живот заради нашите съгрешения. Когато Бог ни избави от болестта или бедствието, а ние отново започнем да водим греховен живот, отново се подлагаме на бедствия, още по-тежки от първите наказания и вразумления, изпратени ни от Бога.

Грехът е причина за всички скърби на човека и във времето, и във вечността. Скърбите биват естествено последствие, естествена принадлежност на греха, както и страданията, предизвикани от телесните недъзи, са естествена принадлежност на тези недъзи, присъщо на тях действие. Грехът в широкия смисъл на думата, иначе казано, падението на човечеството или неговата вечна смърт, обхваща всички хора без  изключение; някои грехове биват печална принадлежност на цели човешки общества; и накрая всеки човек има свои особени страсти, свои особени съгрешения, принадлежащи изключително на всички скърби и бедствия, на които е подложено цялото човечество, човешките общества и всеки отделен човек.

Състоянието на падение, състоянието на вечна смърт, от която е завладяно, поразено и убито цялото човечество, е източник на всички останали човешки съгрешения – и обществени, и лични. Разстроеното от отровата на греха наше естество е придобило способността да съгрешава, придобило е влечение към греха, подчинило се е на насилието на греха, не може да не произвежда от себе си грях, не може да мине без него в никоя област от своята дейност. Никой от необновените човеци не може да не греши, дори и да не желае да греши /Рим.7:14-23/.

Три наказания са определени от Божието правосъдие на цялото човечество, за съгрешенията му. Две от тях вече са се изпълнили, третото предстои. Първото наказание било вечната смърт, на която се подхвърлило цялото човечество в своя корен, в праотците, заради непослушанието към Бога в рая. Второто наказание бил всемирният потоп за допуснатото от човечеството преобладаване на плътта над духа, за изпадането на човечеството до живота и достойнството на безсловестните. Последното наказание трябва да бъде разрушаването и краят на видимия свят за отстъплението от Изкупителя, за окончателното встъпване в общуване с отхвърлените ангели.

Нерядко особен вид грях обхваща цели човешки общества и навлича Божието наказание върху тях. Така содомците били изгорени с огън, паднал от небето, за престъпното угаждане на плътта, така израилтяните неведнъж били предавани на другоплеменници за отклоняването в идолопоклонство, така не останал камък на камък във великолепния Иерусалим, построен от чудни камъни, а жителите му загинали от меча на римляните заради отхвърлянето на Спасителя и богоубийството. Грехът е заразителен: за отделния човек е трудно да устои против греха, от който е увлечено цялото общество.

Пример за наказание за грях, извършен от отделния човек, наказван от Божието правосъдие също така отделно, виждаме в продължителната болест на разслабения, който бил изцелен от Господа.

След като казахме толкова, колкото е необходимо, за да знаем, и колкото може да бъде казано днес за греховността на целия човешки род и за греховността на човешките общества, ще обърнем особено внимание на личната греховност, принадлежност на всеки отделен човек. Това разглеждане ние жизнено необходимо и полезно. То може да окаже спасително влияние върху нашата дейност, да я отвърне от пътя на беззаконието, да я насочи по Божията воля. Просветени от Божия закон, ние це научим, че Бог,  при  Своята безгранична милост, е съвършено справедлив, че Той непременно ще въздаде за греховния живот със съответното наказание. Такова убеждение  ще ни внуши да положим всички усилия за освобождаване от собствените увлечения и страсти, и от порочните обичаи на обществото, за избавяне от временните и вечните Божии наказания.

Светите отци твърдят, че преди изкуплението всички хора били обладани от греха, изпълнявали волята на греха и против своето желание. След изкуплението на човешкия род от Богочовека повярвалите  в Христа и обновени от светото Кръщение вече не са насилвани от греха, но имат свобода: свобода или да се противят на греха, или да следват неговите внушения. Доброволно покоряващите се на греха отново губят свободата си и попадат под насилствената му власт. Тези, които под ръководството на Словото Божие водят борба с греха, противят му се, в свое време удържат пълна победа над греховността. Победата над собствената греховност е и победа над вечната смърт. Удържалият я лесно може да се отклони от общественото греховно увлечение. Това виждаме при светите мъченици: победили греха в себе си, те са се противопоставили на народното заблуждение, изобличили са го, не са се поколебали да запечатат своето свидетелство с кръв. Увлеченият и заслепен от собствените си грехове не може да не се увлича от общественото греховно настроение, той няма да го види ясно, няма да го разбере правилно, няма да се отрече от него със себеотрицание, принадлежейки му със сърцето си. Същността на подвига против греха, с който е длъжен да се подвизава всеки християнин, се състои в борба против греха, в скъсване на дружбата с него, в побеждаването му в самата душа, в ума и сърцето, на което не може да не съчувства и тялото. “Вечната смърт – казва преподобният Макарий Велики – е скрита вътре в сърцето: чрез нея човек е мъртъв, бидейки жив външно. Който във вътрешността на сърцето си е преминал от смърт към живот, той ще баде жив вовеки, и няма да умре никога. Макар и телата на такива да се разделят известно време с душите, но те са осветени, и ще възкръснат със слава. По тази причина смъртта на светиите се нарича и сън”.

Светиите, всички без изключение /Евр.12:8/, независимо от това, че са победили вечната смърт и са разкрили в себе си вечния живот още по време на земния живот, са се подхвърляли на много и тежки скърби и изкушения- Защо е така? На грешните е свойствено да привличат към себе си Божието наказание, по каква причина Божият жезъл не отминава и Божиите избраници, но ги поразява с удари? Този въпрос се разрешава, според наставленията на Свещеното Писание и  светите отци, по следния начин. Макар и греховността да е победена у праведните човеци, макар и вечната смърт да е унищожена от присъствието на Светия Дух в тях, не им е предоставена неизменност в доброто в продължение на цялото земно странстване: не им е отнета и свободата в избирането на добро и зло. Неизменността в доброто принадлежи на бъдещия век. Земният живот до последния си час е поприще на доброволни и неволни подвизи. Изнурявам и поробвам тялото си -  казва великият Павел – да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана /1 Кор.9:27/. Апостолът казва това за осоленото и осветено от Божествената благодат тяло, на което не причинила никаква вреда силната отрова на ехидната, дрехите на което извършвали изцеления. И такова тяло имало нужда от изнуряване и поробване, та неговите умъртвени страсти да не оживеят и вечната смърт да не възкръсне! Докато християнинът, макар и да е съсъд на Светия Дух, странства на земята, дотогава вечната смърт може да възкръсне в него, и греховността може отново да завладее и душата и тялото. Но и само собственият подвиг е недостатъчен за Божиите служители за укротяване на падението, загнездено в естеството, постоянно стремящо се да възстанови своето господство: той има нужда от помощ от Бога.  Бог му помага със Своята благодат и с жезъла на отческото наказание, съразмерно с благодатта на всеки. На великия Павел се дава – както свидетелства сам – жило в плътта, ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям /2Кор.12:7/ по повод на високото духовно преуспяване, на множеството Божествени откровения, които имал, на множеството духовни дарования, които му били дадени, на множеството чудеса, които извършвал. Нашата природа е толкова повредена от отровата на греха, че дори изобилието на Божията благодат в човека може да бъде причинена за гордост и погибел. Не почести, не слава, не безпрекословно послушание срещал Павел, когато проповядвал Христа на вселената, доказвайки истинността на проповедта със знамения: ангел сатанин навсякъде му подготвял козни, съпротива, унижения, гонения, напасти, смърт. Познал, че това става по Божие допускане, Павел възкликва:  добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа /2 Кор.12:10/. Павел смятал за необходимо да изнурява тялото си, та от послаблението на тялото да не възникнат плътски страсти: окото на Божия Промисъл предвиждало, че е нужно да огради със скърби душата на Павел от гордостта. И най-чистото човешко естество има в себе си нещо гордо, отбелязва преподобният Макарий Велики. Ето причината,  поради която Божиите раби се подхвърлят на доброволни лишения и сърби – както и на различни скърби и изкушения по допущението на Божия Промисъл, подпомагаш със скърби подвига на Божиите раби, опазващ със скърби техния подвиг от оскверняване с грах. Пътят на земния живот за всички светии е бил много труден, трънлив път, изпълнен с лишения, осеян с безброй напасти.  Други пък от тях – казва Апостолът -  изпитваха подогравки и бичове, а също окови и затвор, с камъни бидоха избити, с трион рязани, на мъки подлагани; умряха с меч убити, скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани /тия, за които светът не беше достоен/, скитаха се по пустини и планини, по пещери и земни пропасти /Евр. 11:36-38/. Блаженият Симеон Метафраст отбелязва в животописанието на великомъченик Евстатий: “На Бога не е благоугодно Неговите раби, на които Той е приготвил на небесата вечна, неизменна чест и слава, да пребивават почитани и прославяни със суетна и временна почит в този превратен и непостоянен свят. Защо е така? Защото няма човек, който да може без вреда за душата си да може да пребивава на висотата на земното величие и благоденствие. Дори и някой да е равноангел по нравственост, и той ще се поколебае. В н ас, в нашите души, чрез падението е насадена способността да се изменяваме. Ние не можем да не съответстваме и да не съобразяваме с разположението на нашия дух с нашите външни обстоятелства и вещественото положение. Душата ми е в прах хвърлена! /Пс. 118:25/ - изповядва на Бога пророкът от името на всеки паднал човек: от земята ме издига, изтръгва ме от нея, въвежда ме с спасението Твоята десница, Твоето всесвято Слово и Твоят всесвят Промисъл, разтваряйки със скърби моето временно благополучие и в същото време утешавайки ме с благодатни духовни утешения, вдъхващи в сърцето ми влечение към небето. Без тази Божия помощ, по моята нещастна склонност, на която не мога да се противопоставя само със свои сили, аз бих се привързал с ума и сърцето си изключително към вещественото и страшно, гибелно бих измамил себе си, забравяйки за вечността, за приготвените ми блага в нея, бих ги изгубил безвъзвратно”.

Истините Божии служители са приемали допусканите им от Божия Промисъл скърби с покорност към Бога, с благодарение, със славословие на Бога- Те са благоволели, по думите на свети Апостол Павел, в своите сърби, намирали са ги за полезни и необходими за себе си;  допускането им смятали за правилно, благодетелно. Стремежа на своята  воля те са присъединили към действието на Божията воля: в пълния смисъл на думата са благоволели към наказанията и вразумленията, изпращани  им от Бога.

С такъв сърдечен залог, с такива мисли са гледали светиите на постигащите ги напасти.  Духовно утешение и радост, обновлението на душата с усещането за бъдещия век са били следствие от настроението, внушавано от смиреномъдрието. Какво да кажем ние, грешните, за случващите ни са скърби? Каква е, първо, причината за тях? Началната причина за човешките страдания, както видяхме – е грехът, и много правилно постъпва всеки грешник, ако при постигналите го скърби веднага обърне мисления си поглед към своите грехове, осъзнае ги, обвини своите грехове, обвини себе си за своите грехове, признае скръбта за справедливо Божие наказание. Има и друга причина за скърбите: това е Божието милосърдие към немощното човечество.  Допускайки на грешниците скърби, Бог ги подбужда към това, да се опомнят, да се спрат сред своето неудържимо увлечение, да си спомнят за вечността, за своето отношение към нея, да си спомнят за Бога, за своите задължения към Негоо. Скърбите, допускани на грешниците, са признак за това, че тези грешници още не са забравени, не са отхвърлени от Бога, че в тях се вижда способност за покаяние, изправяне и спасение.

Грешници, наказвани от Бога, ободрете се:  Господ наказва, когото обича;  бичува всеки син, когото приема (Евр. 12:6). Това ни възвестява Свещеното Писание, вразумявайки, утешавайки и укрепявайки ни. Приемете наказанието, за да не се прогневи Господ, и за да не погинете от пътя на правдата (Пс.2:12-слав.); приемете наказанието със славословие достойно за него, със славословие към правосъдния и милосърден в Своето правосъдие Бог; приемете наказанието с безпристрастно разглеждане на вашия изминал живот, с изповядване на вашите съгрешения, с умиване на  съгрешенията със сълзи на покаяние, с изправяне на вашето поведение. Често пъти то,  нуждаейки се малко от изправяне във външното, твърде много се нуждае от изправяне във вътрешното:  в изправяне на начина на мислене, в насоката, подбудите и намеренията. Вие сте се отклонили от пътя на правдата със своите съгрешения: не го изгубвайте окончателно с ропот, с противни на съвестта оправдания пред себе си и пред другите, с безнадежност, отчаяние, хула против Бога. Средството за помощ, дадено ви за възвеждане на пътя на благочестието и употребено от Самия Господ, не обръщайте в средство за окончателно разстройване и погубване на себе си. Иначе Господ ще се прогневи срещу вас. Той ще отвърне лицето Си от вас,  като от чужди на Него, няма да ви изпраща скърби като на забравени и отхвърлени (Евр. 12:8); ще допусне да пропилеете земния си живот според пожеланията на вашето грехолюбиво сърце и ще заповяда на смъртта да ви пожъне внезапно, като плевели, станали по своята собствена воля и разположение принадлежнос9т на геенския огън.

Претърпяващите по подобаващ начин допусканите им от Бога изкушения се приближават  км Бога, придобиват дръзновение към Него, уповават се на него, както свидетелства Апостолът: ако търпите наказание, Бог постъпва с вас като със синове (Евр.12:7). Бог изпълва с духовни блага търпящия скръб в смирение на духа, вслушва се в неговата умилена молитва, често отвръща бича и жезъла на наказанието, ако той не е необходим за по-голямо духовно преуспяване. Това се е извършило над изцеления разслабен, лежащ тридесет и осем години в Соломоновия притвор между множество други болни, които очаквали, подобно на разслабения, целебното раздвижване на водата от ръката на ангела.  Какво страдалческо положение, следствие от болестта и нищетата! Очевидно е, че поразените  от недъга нямали други средства за лечение и затова се решили на продължително очакване на чудото, извършващо се веднъж в годината, подаващо сигурно и пълно изцеление от всяка болест, но само на един болен.  Болестта на разслабения била наказание за греховете, което се вижда от наставлението, дадено му от Господа: ето ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.

Господ, дал завещание на изцеления разслабен, за да не пода отново в същите съгрешения, за които бил наказан от болестта, дал същото завещание на  грешницата, на която простил греховете. Иди си – казал Спасителят на света на осъдената  от земните праведници на убиване с камъни -  и недей вече греши (Иоан 8:11). Изцелението на душата и  изцелението на тялото се дава от милосърдния Господ при условие, при едно условие. Грехът на  жената бил смъртен грях; очевидно е, че и грехът на разслабения принадлежал към числото на смъртните грехове. Именно тези грехове най-вече призовават Божието наказание. За потъналия в пропастта на смъртните грехове е необходима особена Божия помощ, и тя се явява явно в наказанията, и тайно – в призоваването към покаяние. Човек била призован към покаяние или чрез изпращаната му болест, както се случило с разслабения, или чрез  допускано гонение от човеци, което постигнало Давид, или по друг начин. В какъвто и вид да се явява Божието наказание, трябва да го приемаме със смирение и незабавно да се стремим към удовлетворяване на онази Божествена цел, с която ни е изпратено наказанието:  да прибягваме към лекарството на покаянието, полагайки в душата си завет да се въздържаме от този грях, заради който ни наказва Господнята ръка. Съвестта вярно ще ни покаже този грях. Прощаването на греха и избавянето от скръбта, с която биваме наказани за греха, ни се даряват от Бога единствено при условие, че оставим греха, пагубен за нас, че оставим  греха, пагубен за нас и мерзък пред Бога.

Връщането към греха, навличащ ни Божия гняв, излекуван и простен от Бога, бива причина за по-големи бедствия, предимно във вечния, задгробния  живот. Тридесет и осем години се измъчвал разслабеният от недъга за своя грях. Значително наказание! Но Господ възвестил още по-голямо наказание за връщането към греха. Какво може да бъде наказанието, което е по-тежко от болестта, държаща болния в продължение на целия му живот на легло, сред всякакви лишения? Нищо друго, освен вечна мъка в ада, очакваща  всички некаещи се и неизправящи се грешници. Амин.

Светител Игнатий Брянчанинов