В името на Отца и Сина и Светия Дух! Скъпи в Христа братя и сестри, като отслужваме помен за нашите починали в Христа сродници, днес за нас е благоприятно време да побеседваме за свое назидание по един въпрос, който има важно значение за всички и за всекиго, - за бъдещия задгробен живот. Въпросът за бъдещия живот волно или неволно заставя да се замисли всеки добромислещ човек, чийто сърце още не е развратено, както на религиозно настроения, така и на отнасящия се равнодушно към религията. Всички ги занимава мисълта за това как ще живеем след своята смърт, как ще се построи нашият бъдещ живот и как той ще премине.
Нетраен и суетен е нашият живот, който ние живеем на земята. Най-доброто му, ясно и радостно протичане често се помрачава от неочаквани за нас житейски скърби и нещастия. Ненадеждно е нашето щастие на земята, нашите радости са смесени с печал: недалече от богатството е нищетата, от здравето - болестта, и самият наш живот може неочаквано да се пресече от смъртта. И всичко това е така неудържимо и скоротечно, че и не забелязваме как отминават дниje, отпуснати ни тук. И човек се натъжава, когато вижда нетрайността и непостоянството на земните блага. Но още по-тъжно става, когато при това той остава безутешен.
Къде да търсим утешение, ако не в твърдата надежда, че истинският живот не свършва със смъртта, че ние трябва да чакаме новият, бъдещият, задгробният вечен живот? Говорейки за него, свети апостол Павел се обръща към християните с такива думи: „Не искам, братя, вие да не знаете за починалите, за да не скърбите, както и другите, които нямат надежда. Защото ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бог ще приведе с Него” (1 Сол. 4:13-14). А за вярващия човек надеждата в бъдещия живот, неговото очакване, съставляват източник на истинско утешение и успокоение във всички приключващи със земния живот скърби. И само тези, които нямат утеха в упованието за продължение на своя живот след смъртта, се жалват, натъжават, а понякога даже и напълно се отчайват и не намират в нищо отрада за себе си.
По такъв начин, мисълта за нашата участ в бъдещия живот трябва, по-осезаемо, откогато и да е било, да занимава нашето сърце и нашия ум. Но, за съжаление, в наши дни вследствие влиянието на лъжливия дух на времето има немалко хора, които съвсем отричат бъдещия задгробен живот и разбираемо е каква участ ги очаква вследствие на това отрицание. Такива неверници-отрицатели или съвсем се отчайват в земния живот и не виждат в него никакъв смисъла, или живеят само един низък, животински живот, придържайки се към епикурейското правило: да ядем и да пием, защото утре ще умрем! Господство на чувствено-животинските страсти и грубата материална сила, потискане на всичко духовно, нравствено - ето към какво ни довежда отхвърлянето на вярата в бъдещия живот.
Но има хора и от друг род, които макар и да не отричат бъдещия живот, затова пък проявяват крайно равнодушие към своята задгробна участ, изобщо не мислят за нея. Те непременно ще встъпят в бъдещия живот, но вярата им е така слаба, че този толкова важен предмет съвсем не тревожи тяхното сърце и те едва-едва си спомнят понякога за него. Те вярват, че душата е безсмъртна, вярват, че ще има за всекиго въздаяние: вечно блаженство или вечно мъчение - и, обаче, не размишляват какво значи това – да пребивават във вечно блаженство или във вечни мъки, които са страшни и никога, нито за минута не отслабват.
Бъдещ живот тук няма, той още не е настъпил, както бъдещото блаженство и мъчение, а има сегашен живот, с неговите удоволствия и неудоволствия, и затова той така лесно заслонява необозримото бъдеще и затова толкова много хора остават равнодушни към толкова важния за нравствения живот въпрос.
Различни са причините за равнодушното отношение на хората към вярата в бъдещия живот: излишната привързаност към света и към неговите блага; поробване от някакъв грях или порок. Но Светата Църква, грижейки се за нашите починали сродници и за нас, пробужда в нас вярата с особени обществени богослужения. Днес е събота, навечерието на Петдесетница. И ние сме се събрали с вас поради следната причина: на празника Петдесетница Дух Свети слязъл над апостолите и над цялата Църква Христова, и на празника Петдесетница да изпросим от Господа благодатта на Всесветия и Всеосвещаващ Дух Утешител и за себе си, и за починалите. Затова Църквата е установила да се молим за тях в навечерието, в събота, и в самия ден на празника, защото в тези дни Господ особено благоволи към всички, и даже към тези, които са в ада.
Господ е Бог на живи, и всички у Него са живи. Но няма човек, който да е поживял и да не е съгрешил, и от това следва, че смъртта ни заварва като длъжници пред Бога. А човек може да върши добри дела само в земния живот, зад гроба той вече не може да направи нищо, за да подобри своето положение. Затова, изпълнявайки заповедта Христова за любовта към ближните, ние се молим за опрощение греховете на всички, които са завършили живота си с вяра в Бога. И многочислените примери неопровержимо свидетелстват за ползата и необходимостта от тези молитви.
„Со святыми упокой, Христе, души раб Твоих, идеже несть болезнь, ни печаль, ни воздыхание, но жизнь бесконечная!” Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев