Зная един човек в Христа,
                                                                                                        Който преди четиринадесет
                                                                                                 години беше грабнат и отнесен
                                                                                                   до третото небе    (II Кор. 12:2)

В прочетения днес апостол, взет от посланието на апостол Павла към Коринтските християни, св. апостол Павел продължава да защитава своето апостолско достойнство и да опровергава учението на разните лъжеучители и сектанти. Тези врагове на Църквата, явили се в Коринтската християнска община, старали се да унищожат апостолското достойнство на св. апостол Павла, като разпространявали разни лъжливи слухове. Проникнат от християнско смирение и търпение, отначало апостолът не искал да говори за своето апостолско достойнство, доказано от духовните дарования, които чрез него християните получили от Бога, а именно: дар да говорят на разни езици, дар да пророчествуват и дар да чудотворствуват в името на Иисуса Христа. Но когато видял, че лъжеучителите не се спирали пред нищо, за да привлекат християните на своя страна, че го наричали най-малък от апостолите, че не бил силен в слово, че нямал внушителна външност, че не видял Господа, чак тогава св. ап. Павел се принудил да защити своето апостолско достойнство – да обори лъжеучението и да каже какво е направил Господ за него и чрез него. – Тъй например св. апостол Павел отначало говори за своето произхождение, че бил евреин и като такъв премного гонил Божията църква: че бил най-голям враг на християните и бил си поставил за цел да ги изтреби от лицето на земята. След това говори за чудесното си обръщане към апостолско служение; не премълчава и за апостолските си трудове, лишения, гонения, в които най-много се проявило неговото апостолско призвание. Най-сетне, за да запуши съвършено устата на клеветниците и лъжеучителите, той се решава да говори за виденията, които са били същински откровения. От тези видения и откровения всеки безпристрастен човек може да се убеди в истинността на туй, че апостол Павел се е удостоил с великите Божии благодатни дарове, че той притежава всичките качества на истински апостол, че той е повикан от Самого Бога, че той е получил толкова благодатни дарове, колкото и другите апостоли, че Господ му е помагал така, както и на другите апостоли. С една дума, в него няма никакви недостатъци, като апостол в сравнение с другите апостоли.
И в каква форма на пълно християнско смирение ап. Павел говори за виденията, които имал?
- Познавам един човек в Христа, казваше в днешния апостол, който преди 14 години (с тялото ли, не зная, вън от тялото ли, не зная) бе занесен до третото небе и чу неизразими думи, които на човек не е позволено да ги говори (2 Кор. 12:2-4).
Смисълът на тези думи е такъв:
Видението било отдавна – преди 14 години. Значи, апостол Павел до сега мълчал за него. Никому нищо не казвал. Цели 14 години носил тази тайна в сърцето си, боейки се да обади някому да не би да бъде обвинен в самохвалство, а с това щял да покаже лош пример на християните. За своето видение апостолът много предпазливо и внимателно говори. Той описва това видение тъй, че не той го имал, а друг някой си човек, макар и по всичко да личи, че за себе си говори. „Познавам един човек в Христа“, т.е. един човек, който повярвал в Христа, действал с Неговата сила и в Неговото име. Този човек в Христа бил въздигнат до третото небе – в рая. Значи, въздигнат бил със силата Христова.
Защо е бил въздигнат до третото небе? – Според тълкуванието на св. Иоан Златоуста, затова, за да го считат равен и с еднакво достойнство, както и другите апостоли. Другите апостоли били заедно с Христа, а той не бил с тях, затова после го въздигнал в рая, за да му покаже Своята слава. „С такъв човек ще се похваля, а със себе си няма да се похваля“. Очевидно е, че под думите му „с такъв човек ще се похваля“, апостолът разбира себе си.
„Със себе си няма да се похваля“ т.е. ако не се явеше крайна нужда, ако не видях гибелта на брата си, то аз не бих се решил да говоря за такива видения. „Със себе си няма да се похваля, освен с немощите си“, т.е. със скърбите, лишенията и гоненията. Може би апостолът да е казал туй поради това, че всичко отдавал на Бога, че в казаното видение е действал Бог, а за себе си  апостолът не признава никакви заслуги, нито пък някакви си благочестиви душевни напрежения, които биха можали да въздигнат човека до такова положение. Станало това за него просто неочаквано, той не знаел и не можел да каже с тяло ли е бил или вън от тялото си. Всичко туй било Божие и нищо човешко, както и в апостолското му служение. Кое е било негово? – Само немощите, скърбите, лишенията и гоненията. Ето с какво, казва апостолът, аз мога да се похваля. Мога да се похваля с това, че съм бил под ударите на тоягите и камъните, че съм бит до смърт; че съм гладувал, жадувал, много пъти в голота и на студ и т. н. Освен това, даден ми бе „ангел сатанин“, който постоянно правил пакости на апостола. – Според някои от видните тълкуватели на Словото Божие, под израза „ангел сатанин“ се разбирали външните бедствия и неблагоприятни условия, създавани от враговете на Евангелието, и те се смятат само оръдие на сатаната. При такова разбиране на този израз, апостолските думи означават следния смисъл: Бог не е благоволил, щото нашата апостолска проповед да се разпространява безпрепятствено. Желаейки да смири нас, той допуснал да ни нападат враговете.
И тъй, апостолът с нищо друго не може да се похвали, освен със своите немощи, страдания, лишения и гонения заради Христа.
Ето това е смисълът на поставения в началото на проповедта ми текст, който беше и темата на настоящата ми проповед – „Познавам един човек в Христа, който бе занесен в рай, и чу неизразими думи, които не е позволено да говори. С такъв човек ще се похваля.“ (2 Кор. 11:32, 12:1-5).
Св. Църква, като предлага на благочестивото ни внимание днешното апостолско четене, тя с майчинска любов и настойчивост увещава своите духовни чада християните – да извлекат нужната поука. Каква е тази поука? Главната истина, предлагана ни в това апостолско четене, е тази: Християнинът да е смирен в самохвалението си и с нищо друго да се не хвали, освен с немощите си, т.е. със страданията за Христа.
Да, християнинът е Божий работник тук на земята. Той е призван да проповядва Божията истина на земята и да въплотява в живота Божията правда и добро – да строи Божието царство между хората. Работейки в това направление, той ще срещне спънки и пречки от всякъде. Злото в най-разнообразни форми, ще се изпречи пред него, за да го отклони от Божията работа. Съблазни, изкушения и грехове ще му се изпречат на всяка крачка. Няма нещо по-лошо за добродетелния живот от гордостта и самохвалството. Те са корените на всички злини в света. Нито със званието си, ни с богатството си, ни с общественото си положение, нито с дарбите си, нито със заслугите си, нито пък с добрите си дела не можем да се хвалим, защото, всяк дар совершен свыше есть – всеки съвършен дар ни се дава от Бога, не да се гордеем и хвалим с него, а да служим с него на другите и с това да спомагаме за умножаване доброто на земята.
Обаче, понякога тъй се стичат обстоятелствата, че за тържеството на истината  и Божията правда необходимо е християнинът да говори за своето достойнство и заслуги. Но кога и при какви обстоятелства християнинът може да стори това? – На тоя въпрос св. Църква ни отговаря с днешното апостолско четиво, като ни сочи за пример св. ап. Павла. Християнинът може да се похвали само тогава, когато това се налага да се спаси ближния, когато това е необходимо за тържеството на Божието дело тук на земята. Св. апостол Павел 14 години мълчал, не искал да обади тайната, че имал видение, че бил занесен в рай, че чул неизразими думи, които не е позволено човеку да ги говори. И с това той нямаше да се похвали, ако това не беше необходимо да се закрепи неговият апостолски авторитет и да се изобличат лъжеучителите и сектантите, които се появили в Коринтската християнска община. И хвалбата на апостола е изказана в такава форма на смирение, че той с нищо друго не се хвали, освен със страданията, лишенията и бедите, които претърпял за Христа. От това следва, че и християнинът, подобно на апостол Павла, трябва да се хвали само със скърбите и страданията, които търпи за Христа. Божият път в живота е тесен, стръмен и трънлив. „В мир скорбни будете“, казал Христос на апостолите си. Обаче, чрез скръбта и страданията, те ще се прославят. Скърбите и страданията за Бога въздигат човека. След страдания и скърби са процъфтявали всички Божии угодници и праведници. Тъй например, когато св. апостол Павел бил затворен в тъмница, тогава той извършил чудеса. Когато в морето претърпял корабокрушение и бил занесен в една варварска (дивашка) страна на остров Малта, тогава особено се прославил, когато вързан го закарали пред съдилището, тогава победил и самия съдия. В страданията и скърбите душата се опомня и очиства. Както огънят пречиства златото, тъй и страданията за Божията правда пречистват душата и я правят светла, чиста и ясна. Пътят към царството небесно е тесен и бодлив. Всички светии и Божии угодници са вървели по тоя път. Вървейки и ние по него, не можем с друго да се хвалим, освен с немощите си т.е. скърбите, страданията и бедите за тържеството на Божието дело тук на земята. Към това ни зове св. Църква. Тая поука ни поднася, като ни сочи св. апостол Павла за пример.
Прочее, възлюблени, да бъдем смирени в самохвалението всякога, дори и тогава, ако се удостоим по Божия милост и благодат, като ап. Павла, да бъдем издигнати до трето небе, с нищо друго да се не хвалим, освен с немощите си. „Познавам един човек в Христа, който бе занесен в рай, и чу неизразими думи, които на човека не е позволено да ги говори. С такъв човек ще се похваля, а себе си няма да се похваля, освен с немощите си“. (2 Кор. 11:32; 12:1-5).

                                                                                                                                         А м и н От Глас на пастирското сърце –

протоиерей Йосиф Милошев