„…Злодейците ще погуби зле, а лозето ще даде на други лозари, които ще му дадат о време плодовете“/Мат. 21:42/
Иисус Христос бил пред прага на своите кървави и изкупителни страдания, малко време Го отделяло от кръстния Му подвиг на Голгота, когато в Иерусалим започнал с още по-голяма смелост, прямота и строгост да изобличава в неверие, жестокосърдие и лицемерие книжниците и фарисеите. Той знаел лукавите им планове и намерения да го убият. И за да нямат извинение за този си тежък грях, Иисус, след като повече от три години проповядвал между тях и вършил дела, които никой друг не е сторил /Иоан 15:22-24/, направил сетни опити и усилия да ги опомни и стресне. Произнесъл през тези последни дни  от земния Си живот няколко притчи, в които подчертал голямата грижа и любов на Бога към израилския народ и неговите водачи, както и тяхната велика отговорност и виновност пред Бога за пъклените им намерения да Го погубят. Една от тези притчи е и притчата за лозарите убийци, която чухме от днешното литургийно евангелие.
Тази притча е едно силно изобличение и предупреждение към всички, които забравят своето назначение и служение в живота; тя е един зов за освестяване и опомняне на всички, които се отклоняват от пътя на дълга си към Бога и ближния. Кратка е тя по съдържание , но дълбока и спасителна е по замисъл и значение.
Човек стопанин насадил лозе. Направил всичко потребно за опазването и прибирането на плода му и го предал на лозарите. Когато наближило гроздобер, той изпратил слугите си при лозарите, за да му предадат плодовете. Лозарите обаче, посрещнали враждебно слугите – едного набили, другиго убили, а трети с камъни пребили. Така постъпили и с другите слуги, които изпратил стопанинът на лозето, а когато последният изпратил и сина си, злите лозари го уловили и като го извели вън от лозето, убили го.
Като завърил притчата, Иисус запитал слушателите Си, какво ще направи на тия лозари стопанинът на лозето. Всички единогласно отговорили:“Злодейците ще погуби зле, а лозето ще даде на други лозари, които ще му дават о време плодовете“/Мат. 21-41/. Така Израил и неговите самозабравили се водачи сами си произнесли присъдата за своите безчинства и престъпления, но това е заслужена и справедлива присъда и за всички, които носят в живота си техният дух н подлост, коварство, жестокост и лицемерие.
Израил бил избран от Бога народ. Той трябвало пръв между всички народи да работи за идването Царството Божие на земята. Ако Гърция е имала мисията да даде философията, искуството и мъдростта на древния свят, ако Рим е трябвало да даде законите, които стоят и до днес в основата на модерните законодателства, то на израилският народ била възложена историческата задача да бъде носител на истинската религия, да разпространява и проповядва идеята за единия Бог и Неговото царство, да работи за осъществяването на идеала за Божиета Царство на земята. Обаче израилските синове се проявили като недостойни работници на Божия виноград и не отговори напълно на своето предназначение. Водачите на Израиля се гордеели, че са избран Божи народ и здраво държели за привилегиите си, но забравили своите задължения, а във всяка област, особено в духовната, привилегиите водят към задължения. Неизпълнението на тези задължения води към изгубване на привилегиите. Израил забравил какво се изсква от него в качеството му на избран от Бога народ. Той не рядко пренебрегвал Божията воля. Възставал срещу своя Бог и бързо забравял щедро даваните му от Него блага и милости. Той гонел, ненавиждал и убивал пророците, които Бог изпращал, за да им напомнят за задълженията му към Бога и ние не виждаме този народ да е стоял някога в своята история на идеална духовна висота. Той с това е подготвял само своята трагедия, която особено се задълбочила, когато неговите водачи се обявили против Божия Син Иисус Христос, когото искали на всяка цена да убият, за да могат, несмущавани от никого, да служат на своите груби материални интереси и егоистични желания. Затова те били зле наказани. Израилското царство било разгромено, а народът му се пръснал по всички краища на света.
Погром, гибел и разорение очакват личности и народи, които възстават против Бога, пренебрегват волята Му и не правят усилия да отговарят на поставените им от Него задачи. Това очаква и всеки един от нас, който се нарича християнин, а не върши онова, което е длъжен да прави като Христов последовател и строител в живота на Божието царство.
Отдавна Израил е развенчан като избран Божий народ. Лозето – Божието Царство, което първо нему бе поверено, вече му е отнето като недостоен и зъл работник и  предадено на  нас християните -  новозаветният Израил, за да принасяме навреме на Бога дължимите добри плодове. Повярвалите и кръстените в Христа са онези, на които сега е възложена грижата да работят за идването и утвърждаването в отношенията между хората на благодатното царство Божие. И тежко ни, ако и ние гледаме на нашите задължения към Бога така, както древният Израил. Достойни за съжаление ще бъдем  един ден, ако и у нас има нещо от онова, което е огорчавало и оскърбявало Бога във  ветхозаветните времена; от онова, което е  опетнявало и разяждало някога живота и доброто бъдеще  на израилевите синове. Нашият ежедневен живот трябва да бъде един неспирен устрем към осъществяване идеала за царството Божие на земята. Всичко, което вършим, да бъде за слава на Бога /1 Кор.10:31/.
Днес мнозина от нас искат да се радват на живота и неговите плодове, без да бъдат смушавани, като им се напомня, че Бог, в замяна на това, което им дава, иска от тях любов и послушание, вяра и кротост, Христос иска душите ни да горят от святи желания и възвишени пориви, но мнозина от нас, поробени от егоистични и груби интереси, не се съобразяват в живота си със всесъвършенната Божия воля и вървят по наклонения път на гибелта. Ето защо и в нашия живот не виждаме често да се дават на Бога онези плодове, които той изисква и очаква да получи. Нашият живот дава повече горчиви, отровни плодове, които палят съвестта, горят душата и тровят сърцето. Ние често забравяме Бога, изоставяме Неговия закон, пренебрегваме и престъпваме Неговата блага воля и затуй ежедневието ни, вместо да излъчва светлото сияние на плодовете на духа – любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра /Гал. 5:22/е помрачена и изпълнена с кавги и лъжи, клевети и убийства, кражби и пожари, сълзи и кърви, стонове и въздишки.
Ще дойде ден, когато Бог ще ни поиска за онова, оето сме били длъжни да направим. Ще посети Той в незнаен и неочакван от нас час своя виноград и ще потърси плодовете му от онези, които са разполагали с него. Тогава какво ще правим? Нима ще се съгласим да бъдем зле погубени от господаря на лозето – Бога? Да не бъде! Нека по.често проверяваме себе си, да проверяваме къде и какви са плодовете на нашия разум, на нашите сърца, на нашите чувства, на нашите трудове. За да не бъдем като злите лозари, ние трябва докато е време, да обогатяваме и украсяваме живота си със святи и угодни на Бога дела. Само тогава ние ще можем да видим Божието царство на земята и да се радваме на добри плодове в живота си; само тогава и волята на Бога ще се изпълнява тук на земята така, както горе на небесата. Амин!                                        

Свещ.  п.Николов – Православен пастир – год. 1943, кн. 1, стр.6