В днес прочетеното на светата литургия евангелие според евангелиста Лука, ние изслушахме повествованието за духовното възраждане на митаря Закхей.

Господ, обкръжен от народа минавал през град Иерихон. Обкръжавали Го много повече хора отколкото обикновено, защото съвсем неотдавна при вратите на този град Той извършил чудо – възвърнал зрението на двама слепци /Мат. 20:29-34/. Вестта за това чудо бързо се разнесла из града и жителите му се устремили, за да видят Великия Чудотворец. Да види Господа тръгнал и митарят на име Закхей, но тъй като бил малък на ръст, той се изкачил на едно дърво, покрай което щял да мине Христос.

Господ, като видял Закхей се обърнал и му казал, че днес трябва да бъде в неговия дом. Закхей с голяма радост забързал към дома си, за да се приготви достойно да посрещне необикновения гостенин, но народът, който обкръжавал Иисуса, като чул думите Му, зароптал, защото всички считали Закхей за голям грешник, с когото не само че не трябва да оставаш в един дом, но дори и разговора с него смятали за голям грях. И като че ли в отговор на това, Закхей се обърнал към влезлия в дома му Иисус с думите: „Господи, половината от имота си ще раздам на бедните и ако съм взел нещо несправедливо, четворно ще го възвърна” /Лука 19:8/. На това Господ отговорил: „Днес стана спасение на този дом, защото и този е син на Авраама” /Лука 19:9/, и като се обърнал към народа пояснил причината поради която е дошъл в този дом: „Син Човечески дойде да потърси и спаси погиналото” /Лука 19:10/.

Как се случило, че такъв грешник, какъвто бил Закхей, в един момент духовно се възродил? Той бил митар и даже началник на митарите, който с помощта на този занаят натрупал огромно богатство. Митарят е бил събирач на данъците при евреите в полза на римляните, под чиято власт в онова време бил Израил. Римляните не събирали сами данъците, в това им помагали евреи, изменили на своя народ и намиращи се на служба при тях. Данъците били тежки и не рядко събирането им било придружено с безчестия и жестокости. Ето тези изменници на своя народ – митарите били ненавистни за евреите, и самата дума митар била равнозначна на думата езичник и се определяла общо като грешник, и затова и Закхей бил обграден с презрение и ненавист.

Но колкото и да е паднал човек, дълбоко в неговата душа под пепелта на греха и страстите винаги гори, дори и често неосъзнато, стремежа на душата към нещо по-добро, по-светло, по-свято… Греховното състояние не е свойствено за човешката душа, защото тя е образ и подобие на Бога, тя е Божие чедо, и винаги се стреми към своя Небесен Отец. Закхей достигнал лично материално благополучие, към което се стремял, мислейки да намери в него житейското щастие, но въпреки това под действието на неосъзнатия стремеж на душата към Бога, под укорите на съвестта той изпадал в тежко душевно състояние. Но грехът толкова дълбоко навлязъл в неговия живот, че той вече не може със собствени сили да се освободи от него. В състояние на безсилие пред греха обикновено човек търси възможност пред някого да разкрие душата си, да намери у някого съчувствие, помощ… Но в кого може да намери Закхей всичко това, когато е отхвърлен от своя народ? Закхей чува, че се е явил човек, Който върши велики дела, учи да се обичат всички хора, не се гнуси даже от грешниците и решава дори отдалече да Го види, да чуе гласа Му, да види милосърдните Му дела.  Той се надява, че може би в това ще намери някакво утешение за себе си, но станало нещо много повече: Сърцеведецът Господ, дошъл „да подири и спаси погиналото” не минал покрай него, но даже разговарял с него и Божествената благодат осенила душата му, той видял целия ужас на своето падение, искрено възненавидял своя греховен живот, разкаял се и с него станало това, което Господ определил с думите: „Днес стана спасение на този дом”. Като плод на своето покаяние Закхей изоставил предишния си живот и според древно предание, станал последовател на Христа, бил спътник на апостол Петър, който го поставил по-късно за епископ на Кесария Палестинска.

Така под действието на Божията благодат, и при искрен стремеж Закхей духовно се възродил и това събитие, по Божие внушение апостол и евангелист Лука записал за наше назидание.

Действително, нима ние не сме донякъде близки със Закхей преди неговото духовно възраждане? Нима ние не живеем с греховния стремеж да достигнем лично материално благополучие и заради това жертваме всичко най-скъпо: здраве, своята съвест, дълг, задължението на християнина да обича всички хора, да им помага в нужда, да се труди за полза на всеобщото благополучие? Нима не чуваме зова на Господа, дошъл да призове грешниците към покаяние? Нима не се случва на всеки в тишината на нощта или под действието на молитвата, без да се усетим, изведнъж в мислите ни да се обърнем към изминатия  от нас житейски път и като видим греховете си, да чуем укоряващият глас на нашата съвест? Отговаряме ли му? Нима не започваме да търсим за себе си оправдание и да си внушаваме, че праведният живот е за светите хора, а за нас грешните е недостъпен, вместо да принесем плод на покаяние и да започнем борба с греха? И ето с примера на митаря Закхей Светата Църква ни уличава в тази гибелна за душата самоизмама. Защото, ако Господ със Своята Божествена благодат помогна на Закхей духовно да се възроди, ако много хора, след Закхей, по всичко подобни на нас, с помощта на същата тази благодат и чрез праведен живот придобиха блажен, вечен живот след гроба, то ще откаже ли на нас Господ Своята помощ? Ще ни откаже ли помощта си Този, Който сам говори: „Ето стоя при вратите на вашите сърца и чукам. Този, Който чуе гласа Ми и Ми отвори, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене” /Откр. 3:20/.

Времето на нашия живот минава бързо. Всеки ден и всеки час ни приближава към смъртта. Докато е време да чуем гласа на Господа, да Му отворим вратите на нашето сърце и с помощта на Божията благодат да Му поднесем нашето искрено покаяние за извършените грехове, а плодовете на нашето покаяние да бъде живот „във всяко благочестие и чистота”.

Страшно ще бъде за този от нас, който измине земния си път, не откликвайки на зова на Господа, не отваряйки вратите на сърцето за своя Господ, и който по своя вина се лиши от задгробния вечен блажен живот в Небесното Царство. Амин!

Серафим, митр. Крутицки и Коломенски ЖМП 1975 год., кн.4; стр. 25.