Светител Игнатий Брянчанинов

ЗНАМЕНИЕТО НА БОЖИИТЕ ИЗБРАНИЦИ

Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен (Мат. 10:32, 33). Това е казал Господ на Своите ученици, които тогава стоели пред лицето Му, това е казал Всевиждащият Господ, виждащ отдалеченото бъдеще като настояще, казал го е на всички Свои ученици без изключение, от всички времена и страни, казал го е Господ и на вас, стоящите тук, в Неговия храм, и записали себе си в числото на Неговите ученици при светото Кръщение. Както мълнията бързо преминава от единия край до другия, без да губи нищо от блясъка си, така и определението на Господа достигнало до нас през осемнайсет столетия, възвестено ни днес с цялата си сила и яснота. Ученици на Господа са не само тези, които се наричат християни по Неговото име, не само тези, които са приели върху себе си обетите да Му служат; Негови ученици са тези, които наистина Го изповядват като свой Господ, изповядват Го като пълновластен Владика над себе си и вечен Цар, следвайки Неговото учение като учение на Господа, изпълнявайки Неговите заповеди като заповеди на Господа. Изповядването трябва да бъде извършвано с ума, сърцето, думите, делата, с целия живот. Срамът, стеснителността и колебанието са недопустими при изповядването. Изповядването изисква решително себеотрицание. То трябва да бъде тържествено. То трябва да бъде изпълнено, като на открита сцена, пред цялото човечество, пред светите Ангели и пред падналите ангели, пред погледите на земята и небето. Станахме зрелище на света - на Ангели и човеци (1 Кор. 4:9), казва за себе си и за другите свети Апостоли свети Апостол Павел. Апостолите не се срамували и не се страхували да изповядват наказания с позорна смърт Богочовек, осъден от църковния и гражданския съд, не се срамували и не се страхували да Го изповядват пред този съд, пред силните и мъдрите на земята, пред тираните и мъчителите, пред лицето на мъченията и изтезанията, пред лицето на насилствената смърт. Такова изповядване на Господа Му принесли светите мъченици, напоили цялата земя със своята кръв, огласили цялата земя със святото свидетелство на истинното Богопознание и Богопочитане. Изповядвали Господа с невидимо мъченичество и постоянно себеотрицание в продължение на целия си живот преподобните монаси: те служели за съюз между земята и небето, между Ангелите и човеците, принадлежейки на небето по време на своето пребиваване на земята, в общение с Ангелите и в техните ликове. Изповядали Господа с презрение и потъпкване на началата на света онези Божии угодници, които се подвизавали в света, и към които с пълна справедливост можем да отнесем казаното в Евангелието: те са в света, но не са от света (Йоан. 17:11, 16). Изповядването на Господа, съпътствано от решително и пълно отричане от света и от себе си, било знамение на всички светии.

Който по време на своето земно странстване изповяда Господа с изповядването, завещано от Него, който докаже с живота си, че той точно изповядва Господа като свой Господ и Бог, него Той ще изповяда като Свой ученик и Свой близък, ще го изповяда не само пред вселената, но и пред Бог-Отец. Изповядването на човека от Бог-Син пред Бог-Отец е въвеждане на този човек в най-тясно единение с Бога (Йоан. 14:20).

Установеното от Бога богоугодно изповядване на Бога от човека е знамение за Божието избраничество на този човек. Включването в числото на избраните е плод на благото разположение на човека.

Слабото, двусмислено изповядване не се приема, то се отхвърля като непотребно, като недостойно за Бога. Не е достатъчно изповядването във вътрешността на душата - необходимо е изповядване с уста и слово. Изповядването със слово не е достатъчно - необходимо е изповядване с дела и живот. Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели (Марк. 8:38). Необходимо е не само да изповядаме Господа, не само да признаем Неговото Божество и власт - но трябва да изповядваме Неговото учение, Неговите заповеди. Заповедите се изповядват чрез тяхното изпълнение. Изпълняването им, противно на обичаите, възприети в човешкото общество, е изповядване на Господа и думите Му пред човеците. Човешкото общество е наречено грешно и прелюбодейно, защото то, в по-голямата си част, се е отклонило в греховен живот, предало е и е заменило любовта към Бога с любов към греха. Обичаите, господстващи в света, имащи значението на закон, превъзхождащ всички закони, са противни и враждебни на богоугодния живот. Богоугодният живот бива предмет на ненавист и насмешки от страна на гордия свят. За да избегне ненавистта на света, неговите преследвания и стрели, слабото сърце, неутвърдено във вярата, се скланя към човекоугодие, изменя на учението на Господа, изключва себе си от числото на избраните.

Господ утвърждава Своите ученици във вярност към Него и Неговото учение, утвърждава ги със страшни думи и страшна присъда, изречени в свое време. Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен (Мат. 10:32, 33).

Зависимостта от човешкото общество е по-слаба от семейната зависимост. Много по-лесно е да се отклоним от подчинение на изискванията на обществото, отколкото от семейните изисквания. На последните помага естественият закон и, когато те са в съгласие с Божия закон, им помага и самият Божи закон. Христовият служител често бива поставен в недоумение от противоречащи едно на друго изисквания, не знаейки изпълнението на кое от тях да признае за богоугодно. Приведените по-горе думи Той е допълнил със следните: Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене (Мат. 10:37). „Който пред Моята воля предпочита волята на родителите или на други сродници по плът, който предпочита техния начин на мислене пред Моето учение, който предпочита угаждането на тях пред угаждането на Мене, не е достоен за Мене”.

Трудностите и пречките при изповядването на Христа, действащи върху християнина отвън, са малки в сравнение с тези, които намира вътре в себе си. Грехът, живеещ в ума, в сърцето и тялото, е пряко противоположен на изповядването на Христа, на изповядването чрез изпълнение на Неговите заповеди; грехът упорито противодейства на това изпълнение. Самото естествено добро, повредено от греха, затруднява изповядването, опитвайки се да внесе в това изповядване и да примеси с него достойнствата на падналото естество. Чрез такова смесване изповядването на Христа се унищожава, на падналото естество се приписва непълно падение, от Христа се отнема значението, значение, което, като всесъвършено, не търпи примеси и изисква осъзнаване на пълната повреденост на естеството от падението (Гал. 5:4; 2:16, 21)1.

Да се отдалечиш от човешкото общество и от родствениците е възможно, но къде да избягаш от самия себе си? Къде да се скриеш от своето естество? Как да се избавиш от него? За освобождаване от поробването на падналото естество Господ заповядва разпъване на естеството, тоест отхвърляне на неговия разум и воля, приковаване на действията на ума и влеченията на сърцето към евангелските заповеди. Така ония, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите (Гал. 5:24): те са разпнали плътското мъдруване и воля на падналото естество, на които се основават и изграждат греховните влечения на душата и тялото, греховният живот. Така светът е бил разпнат за Апостола, и Апостолът за света (Гал. 6:14). За даряването на такава сила и способност се молел на Бога свети Давид: прикови към Твоя страх плътта ми (Пс. 118:120 - слав.), тоест моето плътско мъдруване и моята воля, за да пребивават в бездействие! Постави за Твоя раб Твоето слово в Твоя страх (Пс. 118:38 - слав.), за да се ръководя неотклонно в моята видима и невидима дейност единствено от Твоето слово. Който умъртви своето паднало естество с меча на Христовото учение, който погуби душата си заради Мене и Евангелието, е казал Господ, той ще я запази, ще я спаси (Мат. 10:39; Марк. 8:35). Напротив, който постъпва според разбиранията и влеченията на падналото естество, погрешно признавайки ги за добри, който е запазил душата си, ще я изгуби. И който не взима кръста си, не възлага върху себе си игото на Моите заповеди, и не следва подире Ми в себеотрицание, а следва самия себе си, не е достоен за Мене (Мат. 10:38, 39).

Светата Църква, в намерението си да обясни задоволително съдбата на Божиите избраници във времето и във вечността, днес е определила да се чете, след чутото от нас страшно, нелицеприятно, окончателно определение, излязло от Божиите уста, отговора на Господа на въпроса на Апостол Петър. Тогава Петър отговори и Му рече: ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас? (Мат. 19:27) Господ е обещал особени почести на дванадесетте Апостоли. Както Богочовекът е единственият вечен Израилски Цар, тоест Цар на всички християни, на този духовен Израил, имащ да се състави от всички земни народи и да насели обетованата земя - небето, така и Апостолите на Богочовека, чрез които са Му покорени всички народи, по естествен начин станали началници и съдии на този нов Израил, на този вечен, небесен народ. Като открил на Апостолите тяхното значение в състоянието на човешкото пакибитие (Мат. 19:28), Господ допълнил: И всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя (Мат. 19:29), заради Мене и Евангелието (Марк. 10:29), ще получи стократно повече сега, в това време, среди гоненията, а в идещия век ще наследи живот вечен (Марк. 10:30; ср. Мат. 19:29). Изгнание (слав.) е наречен земният живот. Той е изгнание, защото човеците са низвергнати на земята и подчинени на страдалческото странстване по нея заради престъпването на Божията заповед. Тя е място и време на изгнание за Христовите последователи, защото в нея господства светоуправникът, в нея преобладава господството на човек след неговата смърт, и яви своето свидетелство и залог, тогава, съгласно с тях, като тяхно логично последствие, ще му бъдат предоставени на небето духовните, вечни, неизказани и неограничени богатства, великолепие и наслаждение. В идещия век той ще наследи живот вечен (Мат. 19:29; ср. Марк. 10:30), е казал Господ, живот, толкова преизобилен и изящен, че плътският човек, основаващ се в своите съждения за невидимото на понятия от видимото, не може да си състави никаква представа за него от собствените си мисли. Да бъде дадено и на нас, за точното изповядване на Господа, да наследим този живот, приготвен за всички нас по непостижимата, безгранична милост на изкупилия ни чрез Себе Си Господ.

Амин.