„Темже тя возхвалим, Константине царю благочестивейший, с Еленою материю богомудрою" (църковна песен)
Бог след грехопадението на праотците ни Адам и Ева обеща, че ще изпрати Примирителя и Спасителя на човечеството. Пророците говориха и подготвиха израилския народ за идването на Месия. Хиляди години минаха, много благочестиви люде си отидоха от този свят с отворени очи за Него. Но ето че по времето на цар Ирод времето се изпълни, Девицата зачена и роди Син, наречен Емануил (Мат. 1:23). Расна Той при праведния Йосиф и майка Му Мария и дойде времето за Неговата прослава. Всички се радваха и ликуваха, че Велик Пророк се издигнал между тях. Само поднебесните сили на злобата, чрез първенците израилеви, не се радваха. Преди това пророците предричаха и сега тъй стана, че предадоха Господа на съд, след това на разпятие и смърт. Но чрез смъртта Си Той победи смъртта и ни дарува живот вечен.
Злобата на тогавашните еврейски водачи и ненавистта на юдейската тълпа, подклаждана от лукавия, като че ли се предадоха и на послушните римски императори и на езическата тълпа спрямо Христовите следовници. Но Спасителят приживе предрече и утеши Своите последователи: Ако Мене гониха, и вас ще гонят", но дерзайте „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света" (Йоан. 15:20).
Тъй и стана. Цели три века езичеството се стремеше да задуши Христовата вяра. За тези три века обаче светлината проникна в най-тъмните кътчета на тогавашната обширна Римска империя. Но това не беше безболезнено. Хиляди Христови последователи, увенчани с венеца на мъченичеството, доброволно, с молитва на уста отиваха на заколение, влизаха в ровове с диви зверове, качваха се на разпалени клади и тъй блясваха с подвизите си, че просветляваха и най-закоравялата и свирепа езическа тълпа. „Да имах сто уста и железен език, казва очевидецът Лактанций, пак не бих могъл да изчисля злините и да наименувам всички способи на изтезания".
Земята на Римската империя бе обилно напоена с кръвта на светите мъченици. Тъй бе цели три века. Десет години гонения наброява историята и кое от кое по-жестоки. Последното, при императорите Диоклетиан и Максимиан, се бе отличило с особена жестокост. Ала Христовото идване тук на земята не беше, за да съгради мъртва Църква от обезглавени членове, а от живи, която да се опре първо на отхвърления краеъгълен камък, а сетне и на всички ония по-малки и по-големи, които се съзиждаха върху Него.
Днес ние отдаваме молитвена почит на оня, който сложи край на кървавото гонение на езичеството срещу християнството. Това е св. цар Константин Велики ведно с майка си блажената Елена. Св. Константин беше този, който запрети на тъмнината да пречи на светлината свободно да праща лъчите си, та всички ония, които са били в мрак и смъртна сянка, да бъдат огрени от светлината (Мат. 4:16).
В историята техният подвиг е предел между две епохи. На историческия небосклон те се явяват като Зорницата-звезда, която предизвиква утрото, виделината, след което започва денят на земните жители. Така било и в живота на Църквата. След като отминала тъмната нощ на езичеството и гоненията, настъпил слънчевият съзидателен ден. Св. цар Константин Велики, след като с Божия помощ и с високо издигнато кръстно знаме се преборил с враговете си ведно с майка си св. царица Елена се потрудил за вътрешното укрепване и устройство на св. Църква. С тази си загриженост, поради възникналите догматични спорове в Църквата, той наредил да се свика вселенски събор, който да разреши всички спорни въпроси. В 325 година в гр. Никея бил свикан Първият вселенски събор, на който присъствали 318 епископи. Те трябвало да отблъснат лукавото и много опасно учение на Арий. Този събор бил открит лично от св. цар Константин, който произнесъл встъпителна реч, с която увещавал всички към мир и съгласие.
Св. цар Константин и св. царица Елена не са изповедници, нито учители. Дори според житието им св. Константин не бил приел все още светото Кръщение, когато започнал да се грижи за благосъстоянието на Църквата. Това обаче не омаловажава епохалното дело, което той е сторил за съзиждането на Църквата, а напротив, то още повече засилва блясъка на неговата заслуга. Затова и св. Църква, ведно с майка му св. Елена, ги възпява като равноапостолни, защото подобно на апостолите са се потрудили за разпространение на Христовото учение.
Св. Константин бил запознат и възпитаван от майка си още в ранно детство с Христовите истини. По-късно сам той се утвърждавал в тези истини, като виждал още като юноша, а и след това като млад военачалник, че в Христа е правдата и че приели го са добри поданици. Затова вероятно, след като станал император на западната част на Римската империя, уговорил Ликиний, източния император, да издадат указ за непреследване на християните. Последния се съгласил, макар и неохотно, и указът бил издаден и подписан от двамата в гр. Милано в 313 година. Тази именно година се счита за повратна в историята на Христовата Църква. Тази година е пределна. До този момент християните извършвали богослуженията си тайно, под земята - в катакомбите. Но „Божието слово се не връзва, независимо от страданията", ни уверява свети ап. Павел (2 Тим. 2:9). И ето, от тази година нататък, подобно на пролетни благоуханни цветя, християните излизат изпод оросената с мъченическа кръв земя и с още по-голямо усърдие започват благовестието за Разпнатия, Който „за юдеи е съблазън, а за елини - безумство" (1 Кор. 1:23). От този именно момент започва денят на непреследвано от властите съзидание на Църквата.
Знайно е от историята с какво бързо темпо се започнало строителството на великолепни храмове и базилики. Пример за това дали самите равноапостолни Константин и Елена. Особено се потрудила в това отношение св. Елена, която специално за това се отправила за Йерусалим, където посетила светите места. Тук тя открила по чудесен начин животворящия Кръст Господен, който триста години престоял зарит на Голгота. По нейно желание били построени храмове на всички ония места, свързани с по-важните събития от живота и спасителната мисия на Иисуса Христа. След като завършила това свое благородно дело, тя се завърнала в столицата и не след дълго починала.
Св. цар Константин живял десет години след нейната смърт и починал в 337 г. в гр. Никомидия на 65-годишна възраст. Той приел св. Кръщение малко преди смъртта си. И това сторил така, защото в древност имало обичай да отлагат кръщението и да се готвят чрез дълги изпитания за достойно приемане на това св. Тайнство. След неговата кончина тялото му било пренесено тържествено в новопостроената столица Константинопол. Тук то било положено в построения от него самия храм „Св. Апостоли".
Нека, прочее, отдавайки молитвена почит на равноапостолните св. Константин Велики и св. Елена, ведно с цялата Църква велелепно да ги възпеем тъй: „Дал си, Человеколюбче, на Твоя благочестив угодник Соломонова мъдрост, Давидова кротост и апостолско православие... (Стихира на „Господи, воззвах"). И нека, както тогава приживе се е грижел за св. Църква „като епископ по външните дела", тъй и сега по неговите молитви и тези на неговата майка блажена Елена Бог да прати мир, благоденствие и всяко благополучие на земята. А пък ние, днешните християни, да следваме техния пример, като издигнем високо знамето на правдата, истината и любовта - Христовата вяра - и с него да извървим пътя на предстоящото нам жизнено поприще, та „оправдани с Неговата (Христовата) благодат да станем по надежда наследници на вечния живот" (Тит 3:7). Амин.
Ставрофорен иконом Костадин Янчин
„Църковен вестник", бр. 20, 1993 г.