Днешният ден, братя и сестри, е посветен на свети цар Константин и света царица Елена. И Църквата Божия ни призовава: „Константина, вернии, с материю почтим“ (Икос) – Вярващи, да почетем Константина с майка му!
В църковните песни за Константина се казва, че е царувал на земята праведно, просиял с благочестие и се удостоил с Царство небесно; че е имал Соломонова мъдрост, Давидова кротост и апостолско Православие; бил призован свише, както някога свети апостол Павел, и приел царската багреница и скиптъра не от човеци, а от Бога, боговенчан; че е най- благочестивият и най-първият от християнските царе; равночестен на апостолите, равноапостолен; имал за необоримо оръжие животворящия кръст, който видял на небето, и с него победил враговете и станал непобедим; че е източник на Православието, който напоил със сладки води цялото поднебесие; корен, из който произрасъл плодът, който храни Църквата Христова; опора и радост е на верните, разрушител на идолската лъжа и укрепител на православната вяра в света, всечестен, превелик и преславен.
Църковният песнотворец нарича света Елена богомъдра и славна. Тя и нейният син са „светилници, които са просветили цялата вселена с вярата на благочестието“, преславно са помазани от Христа и по Неговата воля благочестно са царували, като са презрели заблудата и възжелали духовното съвършенство. И песнотворецът възкликва: „Наистина...осветена е утробата, която е носила Константина!“
Братя и сестри, за да си обясним казаното от църковния песнотворец и да разберем величието на делото на свети Константина, поддържано, подкрепяно и насърчавано от неговата майка света Елена, и правилно да оценим значението му, трябва да се пренесем мислено в онова време, когато те са живели, и да видим: какво е било тогава отношението към християнството и християните. Те са били гонени и жестоко преследвани по заповед на римската власт. Десет гонения наброява историята. Християните са били мъчени заради вярата им в Христа. Няма мъчения, които да не са били приложени към тях: окови, тъмничен затвор, глад; бой с тояги, суровици, камшици, бичове; късане на месата с железни нокти; колесование – въртене на особено колело; разчекване; пребиване на коленете; отрязване на носа, ушите и ръцете; лишаване от очи чрез нагорещено до червено желязо; обливане с разтопено врящо олово; намазване със смола и запалване; печене на скара; изгаряне на клада; посичане с меч; обесване; борба с кръвожадни зверове; разпъване на кръст с главата надолу; удавяне в морси дълбини, и още други мъчения, къквито злият човек е могъл да измисли. В тия гонения са пострадали много милиони християни – люде от двата пола, от всякаква възраст, от всякакво звание. Те дадоха своя живот за Христа и останаха верни и предани Нему докрай, до смърт.
Константин и Елена са живели през времето на десетото гонение при императора Диоклетиана, който преследвал Христовите изповедници с лютостта на кръвожаден див звяр. Били разрушавани храмовете им, книгите им – изгаряни, а самите те предавани на мъчения.
Константин Велики даде свобода на християните да изповядват своята вяра. Той тури край на жестоките гонения. И ако има християнство, християнска Църква и християни, това Бог устрои именно чрез Константина Велики.
Константин Велики е син на Констанций Хлор, който управлявал, отначало като цезар, а после като император част от Западната римска империя, в която влизали Британия, Галия, Испания и Мавритания, и на Елена, която била от незнатен произход, но – надарена с ум и красота. Сред всички свои връстници той се отличавал с телесна красота, ръст и физическа сила, но повече ги превъзхождал с добродетели, вроден ум и дарена му от Бога мъдрост.
След смъртта на бащата, достойният син и наследник, любимец на народа, от всички единодушно и с радост бил провъзгласен за император на 34 годишна възраст. Той отбягвал многобожното езичество и почитал Единия истински Бог, изповядван от християните. Близък към християнството по разположението на своето сърце, той е бил обърнат към Христа по чудесен начин.
Константин управлявал своите поданици с любов, кротост и мъдрост. Не преследвал християните, и населението се радвало на мир и благоденствие, докато народите в другите части на империята страдали под игото на жестоки владетели. Особено тежка била участта на жителите на Италия, която се намирала под властта на злия и користолюбив цезар Максенций. Римляните не могли да търпят притесненията на Максенция и в 312 година се обърнали към Константина с молба да ги избави от угнетителя и да ги приеме под своя власт. Константин начело на своя войска нахлул в Италия. Максенций приготвил против него грамадни сили, но Господ помогнал на Константина. Когато се приближавал към Рим, изведнъж посред пладне той и войската му ясно видели на небето сияещ кръст от звезди с надпис: „С това ще победиш.“ Всички били обзети от страх, понеже римляните употребявали кръста като оръдие за позорно смъртно наказание, и затова някой да види кръст се смятало за лоша личба. Същата нощ на Константина във видение се явил Сам Иисус Христос и му заповядал да направи знаме, което да прилича на кръст, и да изобрази кръстове на оръжията, щитовете и шлемовете на войниците. Константин изпълнил заповяданото. Със силата на светия кръст той победил Максенция, който се опитал да се спаси чрез бягство, но се удавил в река Тибър. Римляните възторжено провъзгласили Константина за император и на Италия.
Това събитие твърде усилило разположението на Константина към християнството и християните. Константин станал вече оглашен християнин. Започнал прилежно да се занимава с четене на свещените книги. И не само сам повярвал в Христа Сина Божи, но и всенародно Го изповядал пред своите поданици. Уговорил Ликиний, който бил тогава император на източната част на римската империя, и заедно издали няколко указа, благоприятни за християните, и особено Миланския едикт от 313 година, който дава свобода на християнското вероизповедание.  – „Каква беше – казва църковният историк Евсезий Кесарийски, - радостта у всички, когато видяха, че местата, които бяха опустошени от нечестието на притеснителите, отново оживяват; че храмовете отново се издигат и получават много по-хубав вид, отколкото предишните, разрушените.“
Но Ликиний неохотно бил приел предложението на Константина и се съгласил да издадат едикта от 313 година. И отново започнал да гони християните в своите области, отначало тайно, а после – открито и жестоко. За да пресече гонението, Константин в 323 година се отправил с войска към владенията на Ликиния. Пред войската носели кръст, а и отделните части носели кръстове. Вън от лагера Константин имал походен храм в чест на светия кръст и като прекарвал чист живот, възнасял молитви към Бога. И Бог му помогнал и дал особени знамения на Своето покровителство. В подвластните на Ликиния градове видели неизяснимо явление: посред пладне марширували победоносно през градовете Константинови бронирани полкове. И туй виждали, когато в дейстнвителност не е имало нещо подобво. Това е било небесен знак за онова, което щяло скоро да стане. Константин, с Божия помощ, победил Ликиния и в негово лице езичеството.
След победата над Ликиния в края на 323 година Константин станал император на цялата обширна римска империя. Пренесъл столицата от Рим в Константинопол, въздигнат от него. Той гарантирал външния мир и безопасността на Църквата в цялата империя. На Христовите изповедници били върнати гражданските и църковните права, длъжности, преимущества и имения, от които били лишени от гонителите; осъдените на изгнание за това, че не са служели на идолите, били освободени; било предписано: имущестнвото на светите мъченици, положили своя живот за вярата, да бъде дадено на техните родственици, а ако нямали такива, - на Църквата. Константин утешавал Христовите страдалци и всички християни. На местата, ознаменувани със свещени събития и обагрени с християнска кръв, той издигал храмове на истинския Бог. Старал се по мирен начин – чрез разумно просвещаване и убеждаване, да унищожи идолопоклонството. Християнските храмонве въздигал по-обширни и по-виликолепни.
Константин Велики се грижел и за вътрешния мир в Църквата. Александрийският свещеник Арий със своето лъжеучение за Сина Божи смущавал мира в Църквата. По съвета на епископите Константин свикал Първия вселенски събор през 325 година в Никея, столица на тогавашна Витиния. Сам открил събора с реч към 318-те отци, увещавайки ги да умирят вътрешно Църквата Божия.
След връщането си от събора в 326 година украсил с много храмове Палестина, Рим и Константинопол.
Константин Велики проповядвал истинския Бог и Христа не само в своята империя, но даже и на персийските езичници и своята отеческа всеобемаща грижа прострял над тамошните християни, за които просил персийския цар да не ги притеснява и да ги обича.
Вярата на Константина била така дълбока и жива, че той заповядал да го изобразяват на монетите и портретите молещ се с издигнати към небето ръце. Установил в своя дворец четене на молитви и Свещеното Писание. Предписал: да се свети първият седмичен ден – неделята, в памет на Възкресението, и петъка – в спомен на смъртта на Господа, също – Пасхата и дните на мъчениците. Дал на войниците образци на молитви. Иноческия живот считал за висок християнски подвиг, забранил да наказват със смърт чрез разпъване на кръст. Към всички бил благосклонен, състрадателен и щедър.
Утвърждавайки други във вярата и благочестието, Константин се старал да възпита и децата си в духа на светата и спасителна вяра Христова. Обърнал извънредно много езичници в християнството.
За новите храмове в Цариград били нужни богослужебни книги. Той писал на Евсевия, епископ Кесарийски, да заповяда на опитни, отлично знаещи своето изкуство писари да напишат на обработен пергамент 50 тома, удобни за четене и леко преносими за употребление. Те трябвало да съдържат Божественото Писание, каквото особено било нужно да имат християните.
Когато встъпил в 65-тата си година, заболял и от Константинопол отишъл в Еленопол да се ползва от топлите води. Тук често прекарвал времето си в молитва в храма на мъчениците. Чувствайки, че болестта се усилва, той из Еленопол отишъл в Ахирон, предградие на Никомидия, и се решил да приеме свето кръщение, което той досега отлагал, имайки намерение да се кръсти в свещената река Йордан. Като повикал епископите, говорил им: „Настъпи въжделеното за мене време, което аз отдавна чакам и за което се моля, като за време на моето спасение в Бога.“ Евсевий Никомидийски и другите епископи извършили кръщението и другите свети тайнства, като изпълнили всички установени за това обреди. Константин от преизбитъка на вярата си душевно се радвал, възроден от действието на Божията сила. След свършване на свещенодействията, той се облякъл в тържествена царска дреха, която блестяла подобно на светлината. „Сега се чувствам истински блажен,“ – възкликнал той с възторг на благодарност към Бога, Който го е удостоил с благодатта на възраждането. След като приел свето кръщение, равноапостолният венценосец починал в Никомидия на Петдесетница около обед, - 21 май 337 г. след Рождество Христово. Тялото му било пренесено в Константинопол и поставено на възвишение в двореца за всенародно поклонение и прощаване. После го поставили в златен ковчег и положили в храма „Свети Апостоли“, въздигнат от Константина. На медалите, изобразяващи погребението, равноапостолният е представен възнасящ се към небето. Празнуването в чест на свети цар Константина се започнало веднага след неговата кончина.
За света Елена историкът Руфин пише, че тя е била най-благочестивата жена, жена несравнима по вяра и праведен живот. Елена е била най-близкият съветник на своя благороден син. Бидейки християнка преди него, много му помагала за утвърждаването на християнската вяра сред поданиците. Тя е участвала в изпълнението на неговите свети намерения. Така например, за осъществяването на намерението му на мястото на разпятието и възкресението Господне да издигне благолепен храм, тя сама, желаейки още и да принесе Богу благодарствени молитви за своя син и за внуците си, без да гледа на своята преклонна възраст, решила се да посети свещената Земя и да се поклони на местата, ознаменувани и осветени от пречистите стъпки на Спасителя, както и да поднесе лично писмото на сина си до Иерусалимския епископ Макарий за построяване в Иерусалим на храма Божи. На Голгота стърчало езическо капище. Елена заповядала да го разрушат и да очистят мястото. Тогава са намерили животворящия Кръст Господен. На много места, съгласно желанието на своя набожен син, Елена въздигнала  храмове: във Витлеем, дето се е родил Спасителят, на Елеонската планина, отдето се е възнесъл, и другаде. Пребивавайки на Изток,тя оказала велики милости на разни лица, които са се обръщали към нея за помощ: на едни давала пари, на други – дрехи, някои освободила из тъмници, други от каторжна работа; някои върнала от заточение; проявила особена любов и внимание към посветилите се Богу девственици.
Завърнала се при своя син. И наскоро след като му преподала много наставления относно благочестивия живот и му предала своите последни майчински благословии, мирно преминала в другия – вечния живот. Била на 80 години. Издъхнала в ръцете на своя равноапостолен любим син в края  на 326 година след Рождество Христово, десет и половина години преди неговата блажена кончина. Евсевий Кесарийски пише: „Равноапостолната не е умряла, а само е променила скоропреходния и тленен живот на небесния и вечно блажен. Душата й, като се освободила от тялото, преминала е в безсмъртния и ангелски свят за единение със Спасителя. Нейното тяло с велика чест е било погребано от великия монарх и положено в Константинопол. След смъртта тя е получила тази чест, която се следва да получат тези, които толкова усърдно и тъй пламенно са служили Богу.“ Константин наименувал в чест на майка си неголемия град във Витиния Дрепана в Еленопол. Впоследствие, - както съобщават латински предания, - мощите на света Елена били пренесени в Рим.
Наистина, братя и сестри, равноапостолни и боговенчани са свети цар Константин и майка му света царица Елена!
Велико и славно, превелико и преславно е делото, на което те са служили!
Църковният песнотворец казва: „Темже тя возхваляем, Константине царю благочестивейший, с Еленою матерую богомудрою“ – Затова те славословим, Константине, царю най-благочестиви, с майка ти Елена богомъдрата.
Нека от все сърце да благодарим Богу, че е избрал и вдъхновил свети цар Константина и неговата майка света царица Елена, за да послужат на Неговия благ промисъл за спасението на човеците! – Защото, - както казва един мислител, - „човеците си въобразяват, че те творят историята, но те са само гребци, а Друг стои на кормилото на историческия кораб, Който единствен знае целта, и в края на краищата го води към нея!“ – Това е Бог!
И да се помолим на чествуваните днес светии – цар Константин и царица Елена, които са в небесното царство пред престола Божи и имат дръзновение, да се молят Христу Богу да подари на всички, които почитат тяхната памет, прошка на съгрешенията и велика милост! – Амин!
                                                                                     От Сборник проповеди на
                                                                    † Доростолски и Червенски Митрополит Софроний