Християнското мъченичество
С днешния празник св. ни Църква спомня за живота и подвига на първия християнски мъченик св. архидякон Стефан. На пръв поглед днес този спомен е в несъответствие, е в противоречие с Коледната, Рождественската радост. Радваме се, ликуваме, че празнуваме великия наш празник Рождество Христово, а ето, че в още нестихналите от три дни насам тържествени песни, ангелски словословия, прозвучава сякаш дълбок, печален тон. И все пак, както вчера спомена за избиване  на 14,000 младенци от Витлеемската околност – жертви на властолюбивия и кръвожаден Ирода – така и днешното честване на мъченическата кончина на св. Стефана, макар и тъжни, мрачни събития, съвсем не помрачават, а още повече разливат незалязващата светлина на Рождественската радост.
Какво свидетелстват тия грозни, страшни злодеяния? Нищо друго, освен мрачното нечестие, отчайващото грехопадение на човека. Тъкмо за това и слезе Иисус Христос от небето на земята, тъкмо затова Той, Божият Син, се роди, живя всред нас и благовести Царството Божие, за да сложи край на зверските и дяволски изстъпления в човека и света.
Като слушаме днес за тъй покъртителната мъчителна кончина на първомъченика св. архидякона Стефана – безмилостното му убиване с камъни, ние се задъхваме от ужас и възмущение. Ние просто се чудим, че човек може да падне толкова ниско в озлоблението си. Същевременно с неизтощимо бликнала в сърцата ни радост въздаваме вседушевна благодарност Богу, че с раждане на Христа Спасителя се роди не книжовното и словесно, а живото и действително творческо начало на новия свят, в който не правото на жестоко силния, а правото на онеправдания и несправедливо поробения човек е първият закон, е върховният човешки и граждански дълг.
Толкова повече, както през първия ден на Рождество Христово, днес трябва да тържествуваме. При това в лицето на св. архидякон Стефана ние честваме първия Христов мъченик, който умираше и изпросваше Божието прощение – вразумление на убийците си. Какво значи това? Че той особено високо се издига в християнското си мировъзрение. Очевидно, по сърце и живот той бе истински християнин. Най-висшата християнска добродетел – обичта до саможертва – бе станала негова плът и кръв. Затова и когато камъните удряха и убиваха тялото му, той усещаше, че от него се снемат само окови и духът му свободно литва към безпределни простори и красоти.
Като имаме пред очи вече явното и жестоко гонение на християните още с Голготската смърт на Христа Спасителя, още повече след слизане на св. Дух над апостолите, не може да не се удивим на мъченическия подвиг на св. Стефана. Толкова повече се удивляваме, защото след Иисуса Христа пръв той изтърпя мъчения и проля кръвта си за Него и благовестието Му. Явно е, че наред с апостолите, дори по-ревностно и безстрашно от тях, той проповядваше новата християнска вяра. На що се дължи това? Преди всичко на живата му и дейна обич – обич, която не бе само мисловно съзерцание, а най-възродителната Божия сила. В духа на творчеството на тая пълна християнска любовсв. Стефан бе не по назначение, а по призвание един от седемте дякони, които се грижеха за трапезите на бедните. Цял той бе одолетворена Христова любов.
Св. архидякон Стефан виждаше какво неразкъсваемо обединение, каква готовност за взаимни жертви носи Христовата любов между хората. Той виждаше като в най-слънчев ден, че осъществяването на Спасителевите думи: „Любите друг друга“ премахват всички злини, разрешават всички спорове, унищожават всяка злоба и завист, създават от Христовите ученици и изповедници семейството на жадувано благополучие и щастие. Затова той не се уморяваше да дири средства и да устроява най-задоволително трапезата на бедните и онеправдани братя и сестри. Това бе за него целта и смисъла на живота. И ето, че когато стана жертва на завистливия и лицемерен съд, съдиите, убийците му, колкото и да бяха слепи, видяха, че лицето му сияеше като на ангел. (Деяния 7).
Възрастнал като зрял мъж в християнското си верую, св. Стефан бе изпълнен всецяло с убеждението, че хиляди пъти бе по-добре да се пожертва заради любовта си в Христа Спасителя. Да се примиреше с фарисейския и езически свят, все едно, да предпочетеше злото пред доброто, тъмата пред светлината, най-страшното отчаяние пред изгрева на вечния прекрасен и блажен ден в Царството Божие. Тъкмо тоя изгрев видя и преживя той, когато каза на убийците-съдии: „Ето виждам небесата отворени и Син Човечески да стои от дясно на Бога“ (Деян. 7:56). Затова и мъченическата си смърт той посрещна като най-сладко освобождение.
Така, че земната кончина на св. Стефана не бе погребално, а рождественско тържество. Тя само ни свидетелствува, че безпределната любов на Витлеемския Младенец Иисуса Христа, която Той еднакво прояви при Рождението, през живота и Голготската Си смърт, е усвоена и въплътена още от първите Христови благовестници. Тая именно любов, която пръв след Христа Спасителя св. първомъченик архидякон Стефан чудно мъжествено изяви, бляскаво потвърди изповядването, че в името Христово и най-страшната смърт е тържествен вход за вечното Божие Царство. Явно беше, че семето на евангелското слово е паднало на плодородна почва и, оросено, напоено най-напред с кръвта на св. Стефана и последвалите го милиони мъченици Христови, даваше и ще дава обилни живоносни плодове, произрастяваше и до свършека на света ще произрастява и възвисява най-благородните и мъдри синове и дъщери на човешкия род. Затова в деня на мъченическата кончина на св. архидякон Стефана защо да не се радваме тъй, както се радваме и ликуваме на Рождество Христово?
Но, братя и сестри, преди да мислим за радост, ликуване и щастие, ние сме призовани да изпълним християнския си дълг. Да го изпълним в духа и завета на първия християнски мъченик. Това ще рече, да проявим най-живо и дейно християнската си любов в служба на ближния, който е в духовна и телесна немощ и беда. Без да мислим дори за радост и щастие, когато изпълним явно съчувствено, пламенно желано християнския си дълг, ще уловим и неуловимото всред приказния дворец щастие. Ето какво отговори много богат и облажаван човек на въпроса: „кога бяхте най-честит и щастлив?“ Той отговори: „когато изплатих задължението на една вдовица, което тя не бе в състояние да изплати и поради това къщата й обявена на публична продан. Колко щастлив, наистина, аз бях тогава! Вървях по земята, а сякаш хвърчах и пред очите ми се разкриваха  неизразими красоти и сладости. Макар и да не можах да мисля дори за отплата, която никой и нищо не може да ми даде в този свят, аз получих непосредно бликналата радост и задоволство в душата си.“ Какво значи това? Да правим добро, да обичаме християнски за отплата ли? Не, но тогава именно, когато не търсим отплата за добро и обич, най-щедро я получаваме и то преди всичко в неизказана вътрешна радост, в неизразимо душевно задоволство.
В най-голяма мяра е изпитал тази радост и това задоволство св. първомъченик и архидякон Стефан, защото в име Христово той се грижеше „за прегледване на вдовиците при разпределение на всекидневните хранителни дажби“, за изхранване на сиромасите, които бяха изоставени на произвола на съдбата. С най-голяма ревност той се посвети на това служение и в светлина се къпеше сърцето му. И хранените от него само благославяха и прославяха Бога.
Нека и ние изпълним християнския си дълг! Но не само с красиви и убедителни речи. Много мъдро забелязва един осъзнал се християнин: „Предпочитам да въплъщавам обичта, отколкото пламенно да я проповядвам.“ „Суета на суетите, всичко е суета“, освен да обичам Бога и ближния като себе си. До колкото съм успял в това, дотолкова съм доволен и радостен“.
И в дните на нестихващи още световни борби и неизвестности, които преживяваме, не трябва ли толкова повече да се радваме, че носим името Христово? То се знае, че толкова по-чиста и светла радост би ни изпълнила, колкото по-достойно носим това име. Защото не виждаме ли, че именно поради липса на Христовата любов и правда, светът се самоубива, човечеството самó забива ножа в сърцето си! Всеки, който иска днес да бъде прям и искрен, може да изповяда непоколебимата правдивост на Спасителевите думи: „Без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15) т.е. без Христовия дух, без евангелските начала не се съгражда нито щастието на отделния човек, нито справедливи и честити отношения между народите.
Животът, историята на Църквата ни убеждават, че най-могъщата творческа и съзидателна сила в света е вярата и любовта Христови. Само тия върховни добродетели, въплотени в жива дейност, са източникът на мира, из който бликат жадувана правда и свобода.
Наистина, в борбата между доброто и злото, между свободата и робството, се принасят в жертва неизброимо множество из най-избраните синове и дъщери. Но това е най-драговолната жертва – да умреш като воин в защита на доброто и свободата. Това е все едно да се обезсмъртиш и в Царството на Бога, и в паметта на потомството.
Св. Стефан положи живота си за Бога – за Всемогъщия Повелител и още повече за Съвършения Дарител на насъщно потребните ни живородни начала. Затова и през векове не угасна, а все по-ярко светлее спомена за мъченическия му подвиг. Нека и ние бъдем като него готови да умрем за Христа Бога, за благовестието на Неговата правда, истина, обич и свобода.
Тогава и нашата земна кончина ще бъде не ден на печал, а ден, празник на Рождественска радост. Денят, в който се спомня жертвата, мъченичеството на достойни воини Христови, е денят на най-щастливо и благодатно раждане на човека и народа.
О, дай Боже, повече празници като св. Стефановия ден, но не само от църковния календар, но и от преживяните исторически дни на обществения и държавен наш живот! Колкото повече дати на мъченически подвизи, за прослава на Родната Христова Църква и за неразкъсваемото обединение на народа ни имаме, толкова по-светли и славни страници в живота на България ще бъдат записани. И ние с Рождественска и Възкресенска радост нека, с неуморното си творчество за прослава на вяра и род, се запишем в тия незаличими и во веки славни страници. – А м и н.
Левитов (От проповедническо списание Православен пастир)