Петък, 04 Юли 2014

Може държавните институции да рухнат, но едно нещо винаги ще остане свято и градивно - геномът, който се съхранява в Църквата

Източник: в. „Преса, 8 април 14 г.

Цариградският българин Иван Петков e ръкоположен в дяконски чин от покойния вече Доростолски митрополит Иларион в старинния столичен храм „Св. София“ на 20 май 2007 г.

Духовникът е роден край Босфора в българско семейство. Изпратен е да учи за свещеник у нас от цялата българска цариградска общност в началото на 70-те години.

Завършва Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски“ в Черепиш, после и Духовната академия „Св. Климент Охридски“ (1980). Решава да остане в България. С помощта на баща си, известен цариградски сладкар, открива сладкарска работилница в София, а по-късно се задомява.

Днес той е единственият митрополитски дякон на патриарх Неофит и служи с него.

- Отец Иван, какво е днес влиянието на Българската православна църква (БПЦ)? Не стана ли твърде слабо? Все по-често хората я свързват със скандала, отколкото с духовното начало?

- Да, за разлика от миналото ни днес българинът вече не е така заразен с религията и вярата. За съжаление свободата, с която раз-полагат хората - всеки живее така, както си иска, води до разпад в националното и духовното ни огнище, без което е трудно да се наречем българи. Обществото ни боледува. Стремим се към материа-лни удоволствия, в които намираме някаква утеха - дали това е нова кола, или нова дреха, няма значение.

- Много хора днес не вярват в Бог.

- Знаете ли докога човек не вярва в Бога? Докато не му се случи нещо. Едва тогава си дава сметка за живота. Пита се защо е изгубил толкова време да служи на земното, материалното, вместо на вечното. Истината е, че едва в по-късните си години на човек започва да проговаря липсата на сигурност. Тогава започва да става немощен, тялото му започва да го изоставя. В този момент най-силната помощ идва точно от небето. Човек проумява, че е временно на този свят, че не може да продължи без духовност, без божественото.

За съжаление тези повече от 40 години, които прекарахме надалеч от църквата и религията, допринесоха много за сегашната липса на духовност. Прекъснатата връзка между хората и църквата показва провала на българското общество. Показва провала на политическото време, което обещаваше материални блага. Те обаче не се оказаха достатъчни за просперитета на човек. Преди 100 г. нашите деди не са имали днешните удобства, а са имали по 8-9 деца. От сутрин до вечер са работили, но са били по-щастливи и по-здрави. Днес виждате, че случващото се в църквата като скандали е, защото ние не сме по-различни от обществото ни.

- Но какво може да ни предложи вярата днес? Не мислите ли, че в нашето съвремие терапевтите са иззели ролята на църквата?

- Да, това се случва с хора, които вместо да търсят Бога, търсят мащехата.

- Защо мащехата?

- Защото един терапевт не може да вникне във вашата душа. Една майка когато роди дете, си го кърми. То може да израсне и с чужда кърма, но тя няма да предаде душата си на него. Защото детето е плът от плътта на майката. В случая ще имаме само една благородна хранилка. Когато хората отидат при съвременните духовни лечители, те получават земната храна, за да се успокоят, за да преодолеят болката си чрез приказки и думи, които ще получат от тези хора. А къде остава благодатта? Защо ние, духовниците, се различаваме от обикновените хора? Ами защото даваме обет пред Бога, че ще му служим, и се молим да ни сполети благодатта му. Точно тя ни прави по-различни. Вярата ни в Бога може да помогне да опознаем себе си, да погледнем в душата си.

- Откъде дойде вашата вяра?

- Целият ми род винаги е бил свързан с БПЦ. Прадедите им са извървели трънен път за духовната свобода на българщината. Прадядо ми Георги Попнаумов е бил свещеник в костурското село Загоричани. Той е един от мнозината, които се противопоставят на гръцкото духовното иго. По тази причина е бил сред тези, на които им запалили къщите и бил изгонен от Северна Македония през 1903 г. Тогава с цялото си семейство идва в България, настанява се в търговищкото село Подгорица, където и до днес гробът му е в двора на храма в селото. В моето семейство се говореше само за това, че с много труд, усилия и болки е придобита духовната свобода на България. Още като малък ме пратиха в Черепиш, където беше духовната семинария. Моят път тръгна така, както на предците ми. Винаги съм се старал да бъда достоен внук на тези хора. Родителите ми и баба ми искаха да изпълнят завета на прадядо ми, който искал на всяка цена в рода да се продължи свещеничеството. Преди мен баба ми изпратила своя първороден син през 1922 г. от Цариград в София, за да изучи семинария, а той е бил съученик на дядо Иларион в семинарията. След като я завършва и по-късно се връща в Цариград, политическите кризи не са давали добро бъдеще у нас, заради което той се отказва и продължава своето учение, като става зъболекар. Докато следва, се запознава с една българка и по-късно идва в България, и се женят. Така повелята не била изпълнена. Следващите деца били все момичета. Аз съм първото момче и бивам нарочен, че трябва да стана свещеник.

- Все повече млади се чудят защо да сключват църковен брак. Вие какво ще им кажете?

- Ето пак стигаме дотам - до липсата на духовната подготовка. Не че човек може да живее без църковен брак. Но аз като отговорен член на българската държава, църква и духовност искам пред всички да кажа, че тази жена я вземам за моя половинка во веки веков. Затова се женя, затова сключвам църковен брак и затова се венчавам пред църквата. Тук говорим за Божите заповеди, където думата „да“ тежи. А не днес с една жена, утре с друга. Така трябва да бъде, това трябва да проповядваме. Този, които е успял да вкуси от чистотата на Божието повеление, разбира, че е на прав път. Когато не сте видели чистотата, а виждате само тъмнина, как да знаете, че има светлина?

- Как по-точно?

- Трябва да обръщаме внимание на всяка една казана дума от всекиго. Така все ще намерим доброто. Когато човек има нужда от духовност, мястото му е в църквата, в книгите, в търсенето. Вчера чух учудващо определение на един художник. Той каза, че тези, които не са видели светлината, нека да последват гарвана, той щял да им покаже пътя. Аз съм изумен как може един творец да каже подобно нещо. Ами светлината е в Бога, в благодатта, на небето - оттам изгрява Слънцето. Това е пример, че хората наистина са много объркани. Може държавните институции да рухнат, но едно нещо винаги ще остане свято и градивно - геномът, които се съхранява в църквата като институция. Това е най-здравият геном, откъдето занапред пак ще черпим, за да се развиваме. И целият свят да се разпадне, само църква да има, човечеството пак ще се спаси. Защото там е Бог. Без църква няма православие, а няма ли православие - няма България.

- Служил сте и с патриарх Максим, а сега с патриарх Неофит. По какво се различават?

- Смятам, че те не са случайни и обикновени хора при всички положения. В църквата нищо не става случайно - водеща е Божията воля. Например дори в най-тежките си моменти - по времето на разкола, патриарх Максим постъпи правилно. Решението, което той е вземал, е било с помощта на Бога. Той успя да опази църквата, която е нашата национална крепост. Ако тя беше паднала, ние днес може би щяхме да сме в много по-тежко състояние. А онези, които искаха да премахнат дядо Максим, всички поради една или друга причина поискаха прошка от него.  

Интервю на Галина ДИМОВА

Вестник „Преса”, 8 април 2014г.