На 26 април 2011 г. (Светли петък) братството „Св. Архангел Михаил” при катедралния храм „Света Неделя” в София организира и осъществи поклонническо пътуване до Клисурския манастир „Св. св. Кирил и Методий” (Видинска епархия) и Годечки манастир „Свети Дух”. Поклонниците тръгнаха рано сутринта на 29 април от София и пристигнаха в Клисурския манастир за началото на празничната архиерейска света литургия, отслужена от Видинския митрополит Дометиан в съслужение с Деволския епископ Теодосий и Величкия епископ Сионий. Участие взеха също така много игумени на манастири от Видинска епархия, както и свещеноиконом Мина Минчев и дякон д-р Петър Симеонов от столичната катедрала. На клира пя част от хора на „Света Неделя” под вещото ръководство на диригента Георги Миков. В края на светата Литургия с лития участниците в богослужбата, съпроводени от много богомолци извършиха празничен водосвет край параклиса с аязмо „Живоприемен източник”. След проповедта си видинският митрополит Дометиан благослови и поръси със светена вода събралия се богомолен народ и раздаде иконки за благословение.
Клисурският манастир „Св. Св. Кирил и Методий” се намира в живописна местност край р. Врещица, в подножието на северните склонове на връх Тодорини кукли, в Западна Стара Планина. Манастирът спада към Област Монтана, община Вършец и е разположен в землището на с. Бързия (до 1950 г. – с. Клисура). Това е най-големият манастир във Видинска епархия и четвъртия по големина в България. Има статута на отделно селище. Наричат Клисурския манастир духовната перла на Северозападна България. Той води началото си още от времето на Второто българско царство (1240), когато се е наричал „ Врещицки манастир”. Във времето на османското господство манастирът претърпял многобройни набези и дори няколко опустошения. Още в XV в. той бил разрушен от турците и за дълго останал необитаем. През 1742 г. бил възстановен с дарения от клисурци, но 40 г. по-късно отново бил разрушен. В 1862 г., по време на празника на светите братя Кирил и Методий, манастирът бил нападнат от башибозука на берковския паша Юсуф бей и бил плячкосан. Избити били над сто и двадесет души, а самият манастирски комплекс бил опожарен и сринат. В близък до сегашния си възрожденски стил манастирът е възобновен от ктиторите Илия Стоянов от с. Драганица и Александър Дамянов (архим. Антим) от Берковица.
Интересна е историята на двамата ктитори. Александър Дамянов е роден в 1840 г. в семейството на православни българи. Баща му бил кожар и устабашия на целия еснаф, а също така и търговец. Александър получил начално образование в родния си град, като по църковно пение му преподавал дяконът при митрополията. Завършил под настойничеството на Димитър Стойчев (по-късно Самоковски митрополит Доситей) и Райко Добрев (по-късно Рафаил, униатски епископ в Одрин). В 1850 г. младежът напуснал училище и постепенно поел търговията на баща си, от която спечели голямо състояние, вложено по-късно в строежа на Клисурския манастир. Още от дете той желаел да поеме пътя на монашеството, в който бил насърчен от приятеля си Евстати Андонов (по-късно епископ Дионисий Ловчански). През 1862 г., без разрешението на родителите си, младият Александър заминал за Света Гора. В Хилендарския манастир се сприятелил с монаха Гервасий (по-късно Сливенски митрополит). След известен престой на Атон, през Рилския манастир Александър се върнал в Берковица, за да потърси благословията на родителите си да стане монах, която обаче не успял да получи. В Лопушанския манастир игуменът Дионисий, негов добър познат, го подстригал за монах с името Антим без знанието и одобрението на Митрополията. Не след дълго младият инок бил арестуван и върнат при родителите си в Берковица. След като не успели да го разубедят, те се примирили с решението му и скоро след това монах Антим бил ръкоположен в йеродяконски чин от митрополит Доротей Софийски, а през 1867 г. – в йеромонашески чин.
По онова време (около 1864-65 г.), докато си почивал след работа на мястото, където днес се издига Клисурският манастир другият ктитор, Илия Стоянов, получил видение, че на същото мястото лежат основите на древна и забравена света обител. Когато се събудил, той разкопал поляната и открил част от зидовете, светия престол и една икона, останали от манастира. Тази находка коренно променила живота му. Той напуснал дома си, направил си колиба и започнал да обикаля околните села и да събира помощи за възстановяването на някога съществувалата обител. За начинанието му узнал Софийският митрополит Доротей, който живеел постоянно в Берковица. Той се обърнал към о. Антим и му предложил да поеме отговорността за възстановяването на манастира. Антим с радост приел и заминал за разрушения манастир и се заселил в колибата на Илия Стоянов. Постепенно двамата изсекли гората, израснала на мястото на манастира и издигнали параклис в чест на св. Никола, съществувал до 1967 г.. Към него били построени магерница и аязмо (1869), от което и днес блика лековита вода, идваща от връх Тодорини кукли. През 1870 г. о. Антим бил назначен за архиерейски наместник на Берковица за период от четири години, след което завинаги се върнал в манастира, където останал до смъртта си в 1922 г.. Архимадрит Антим основал в манастира и малка духовно-певческа школа, която подготвяла свещениченици за Северозападна България.
В 1874 г. бил даден ферман за построяването на по-голям и величествен храм, какъвто бил съграден скоро след това и който носи името на „Светите равноапостоли Кирил и Методий”. Той бил официално осветен в 1891 г. и представлява трикорабна, триапсидна възрожденска псевдобазилика с купол, с открит притвор, от двете страни на който са разположени две високи камбанарии. Иконостасът, който е истинско творение в българското възрожденско изкуство, е дело на майстор Стойчо Фандъков. По-голямата част от иконите в съборния храм са рисувани от Никола Образописов и са датирани в ХVІІІ-ХІХ в.. Църквата и манастирът са реставрирани през 1936-37 години, в който последен вид са запазени и до днес. Оттогава датират и двете камбанарии, построени по западен модел. Реставрацията е дело на самоковски майстори, които изработили и иконостаса. Стенописите са зографисани от Господин Желязков (ученик на Репин) и проф. Георги Богданов.
Днес Клисурският манастир е действащ и включва две църкви: „Св. св. Кирил и Методий” и „Св. Никола”, построена преди няколко години, три големи жилищни и голямо стопанство и магерница, обградили добре поддържания вътрешен двор. От м. май 2007 година, с благословението и съдействието на Величкия епископ Сионий в манастира са се заселват 6 монахини, българки от Вардарска Македония, преминали към Българската Православна църква след църковния разкол в Македония и създалото се духовно безпокойство и непоносима ситуация за малката монашеска общност, в следствие от политизирането на църковния климат там. Заедно с още една сестра от София, те образуват необикновено монашеско сестринство, което живее по древните монашески правила: молитва и работа, работа и молитва. Игумения на манастира е майка Таисия, а духовен наставник е архим. Антим, протосингел на Видинска св. митрополия.
След водосвета край аязмото „Живоприемен източник” участниците в поклонението имаха възможност да отпочинат и да се порадват на хубавото време. Някои дори се разходиха до рибарника под манастира и опитаха от прясната пъстърва, която се предлага там. Доволни и щастливи, следобед те продължиха пътя си към манастира „Свети Дух”, който се намира край град Годеч. Не е известна точната година, в която е основан манастирът, но се счита, че долината на р. Нишава още в средновековието е приютявала много църкви и манастири. Според археолозите районът около Годеч представлявал голям религиозен център още във времето на Втората българска държава и ранните години на Османско господство и е бил част от т.нар. Софийска „Мала Света гора”, както се наричала областта около гр. София заради множеството манастири и църкви. Поклонниците бяха посрещнати топло от домакина на манастира г-н Иво Влъчков, който подробно разказа история му.
Сегашният манастир е построен върху основите на две църкви, изкопани през 1921 г. след видение от една възрастна жена на име Бона Велинова (Баба Бона) от с. Григорево, Елин Пелинско (Според легендата, разказвана от местните хора, тя имала дарба, с помощта на която открила останките на повече от 80 забравени църкви и манастири). Църквата „Свети Дух” е по-стара и по-голяма, а другата: „Св. Седмочисленици”, е построена от печени тухли в периода 1951-52 г. Тя има иконостас в традиционен стил, а иконите са рисувани от Милети Божинов. В периода 1995-96 г., с помощта на дарения и със средства от продажбата на свещи, бе построена двуетажна жилищна сграда с 5 уютни стаи и просторна трапезария. Тухлената ограда около манастира е издигната по същото време.
Участниците в поклонението посетиха и двата храма на манастира и изпяха тропара на „ Възкресение Христово”. Щастливи и доволни, в късния следобед те поеха към София, а по пътя дякон Петър, по повод светлото Христово Възкресение, изнесе беседа за радостта като религиозно преживяване за православните християни.
Текст: дякон д-р Петър П. Симеонов.
Ползвани са материали и от сайтовете:
http://www.pravoslavie.bg, http://www.bulgariamonasteries.com, http://www.bulgarianmonastery.com, http://bg.wikipedia.org, http://bnt.bg.