На 18 май 2012 г. братството при софийския катедрален храм „Света Неделя” организира и осъществи поклонническо пътуване до три манастира в Софийска и Врачанска епархия. Въпреки прогнозата за лошо време, групата поклонници тръгна с надежда и голямо желание от София по дефилето на р. Искър и се отправи към Осеновлашкия манастир „Рождество Богородично”. Отдалечен e на 86 км на изток от София и на 12 км южно от гара Елисейна, на границата на Софийска и Врачанска епархия. Манастирът е разположен в изключително красива местност, в дефилето на р. Габровица (Северна Стара планина) и в полите на връх Измерец (1492 м), на 7 км преди с. Осеновлаг, откъдето идва и названието му.
Осеновлашкият манастир, известен още като „Седемте престола”, е един от най-интересните манастири по българските земи. Най-ранните сведения за съществуването му намираме в едно Четириевангелие с приписка от 1511 г. и в един Служебник от 1554 година.
Преданието свързва основаването на манастира с името на болярина Петър Делян, една от най-ярките фигури в българската история от ХІ-ХІІ в. и въстанието в 1040 г. против византийското господство. Неговият трети брат се заселил в Пазарджишко, където приел монашеското име Георги. При нахлуването на печенегите Георги отишъл при втория брат Дамян във Враца, където взели решение да построят манастир. Двамата станали и първите негови ктитори.
Съществува една легенда за създаването на Осеновлашкия манастир. Според нея светата обител била основана през XI в. от седем боляри, които дошли от Бесарабия и се заселили в Балкана заедно със своите семейства. Същите дали началото на седем села в близост до манастира: Осеновлаг, Огоя, Оградище, Буковец, Лесков дол, Желен и Лакатник. Преданието говори, че след нахлуването на турците в българските земи Вълчан войвода събрал още шестима воеводи: поп Мартин, Спирос Димитър, Маленко сърбин, Емин бей, Али бей и Петър. Седмината решили да вдигнат манастира и в тяхна чест в църквата били направени още шест престола.
През 1737 г. султан Махмуд (наречен от българите „Безбожния”) наредил разрушаването на много манастири и църкви, в това число и на Осеновлашкия. След Руско-турската война през 1770 г. и подписаното мирно споразумение султан Абдул Меджит издал указ, с който позволявал на християните да строят църкви и манастири. Тогава Осеновлашкият манастир бил реконструиран и върнат към живот от двама братя свещеници: Тодор и Марко от Тетевен, с помощта и на майстор Стоян от Троян.
В началото на XIX в. Осеновлашкият манастир отново бил ограбен и разрушен. Манастирските сгради били сринати, а територията му преминала в собственост на една мюсюлманска фамилия от гр. Роман. С помощта на врачанеца Димитраки Хаджитошев и митрополит Доситея, през 1824 г. започнало възстановяване на манастира. Земята му била откупена, а настанилият се в светата обител монах Паисий от Ловеч изградил нова жилищна сграда. По това време манастирският комплекс станал метох на Черепишкия манастир. През 1848 г. о. Христофор основал в манастира килийно училище, в което учителствал и той самият. В 1851 г. започнало изграждането на нова голяма триетажна сграда.
Сега Осеновлашкият манастир е почти напълно възстановен и е функциониращ. От седем години за светата обител се грижи презвитера Веска, вдовица на покойния иконом Димитър Кръстанов (1939 – 2005), служил в светата обител в продължение ма 43 години. В неделя и на празник идва да служи о. Константин от София.
Манастирът е ограден с висок каменен зид, а в средата на вътрешния двор е разположен съборният храм „Рождество Богородично”. Комплексът включва също камбанария и две жилищни сгради, голямата част от които представляват стаи за гости. Дворът впечатлява със своята добре поддържана градина с много цветя и стари дървета. Освен трите камбани, в камбанарията има и едно клепало, изковано през 1799 година. Желязото за неговата изработка било взето от останките на римска крепост (Калето), намираща се в близост до манастира. Части от каменната й стена и днес могат се видят след като се поеме по стръмна пътека, започваща от манастира. Идеята за изковаването на клепалото била на св. Софроний, епископ на Врачанска митрополия, в чийто диоцез попадал тогава манастирът. Същият прекарал в светата обител 14 дни, заедно със спътниците си от монашеското братство на близкия Черепишки манастир.
Особен интерес представлява съборният манастирски храм, многократно преправян през изминалите векове. Структурата му се датира в XVI - XVII век. Той лежи върху останките на разрушена кръстовидна църква, най-вероятно построена по време на Второто българско царство. През 1770 г. троянският майстор Стоян ремонтирал основно църквата и тогава основният й корпус получил днешния си ранновъзрожденски архитектурен вид. Храмът бил частично опожарен, но през 1815 г. отново възстановен. В 1868 г. към него била пристроена открита нартика. Уникалното в манастирския храм са седемте престола, без еквивалент в българските земи. Главният олтар е на традиционното си място. Той е най-голям и единствено неговата апсида е издадена вън от обема на църквата. Престолът е посветен на „Рождество Богородично”. Други четири олтара са отделени от главното пространство с вътрешни стени. Престолите им са: „Св. първомъченик и архидякон Стефан”, „Седемте братя Макавееви”, „Св. безсребърници Козма и Дамян” и „Свети Седмочисленици”. Още два олтара са разположени в близост до вратата, а престолите им са посветени на св. Благовещение и св. архангел Гавриил. Стенописите в храма са на повече от сто и петдесет години, както свидетелства запазеният ктиторски надпис от 1868 година. Иконостасите датират от XVIII в. и са с опростена резба, а иконите им са от края на XVII до XIX век. Разнообразието на произведения на изобразителното изкуство говори, че в манастира са канени майстори от различни краища на страната, за да украсят съборния му храм. Едно интересно резбарско произведение е големият дървен полилей (хоро), датиращ от 1815 г. и съставен от петнадесет части с оцветени дърворезбени сцени.
Двете жилищни сгради в Осеновлашкия манастир били издигнати в средата на ΧΙΧ век. В едната се е помещавало манастирското училище на йеромонах Христофор, а другата (над входа към двора) била манастирска гостоприемница. На около 100 м от светата обител, зад реката, се намира аязмо с лековита вода, помагаща при очни и чревни болести. Манастирът бил любимо място на българския класик Иван Вазов, който написал за него стихотворението „Клепалото бие”. В двора зад църквата е гробът на известния детски писател Змей Горянин (Светозар Димитров -1905-1958 г.), автор на 50 книги и брошури.
Презвитера Веска посрещна поклонниците изключително топло и им разказа накратко историята на светата обител. Те имаха възможността и времето подробно да разгледат манастирския храм и жилищния комплекс. (По-голямата част от него е отворена за посетители. Разполага с 50 места за спане в чисти стаи с по 2, 3, 5 и повече легла с общи бани на етажа). След като си наляха вода от аязмото и се подкрепиха с кафе и чай от заведението непосредствено до портите на манастира, в ранния предиобед поклонниците от столичното братство се отправиха към следващата си цел: Черепишкия манастир, разположен в Искърското дефиле, близо до с. Лютиброд (на 10 км от гр. Мездра и на 25 км южно от гр. Враца).
Черепишкият манастир „Успение Богородично” е основан по време на Втората българска държава, вероятно при управлението на цар Иван Шишман (1371 – 1393). Историята му е свързана с тази на средновековния „Коритенград”, съществувал в близката местност Ритлите. Според една легенда, манастирът получил наименованието си от белеещите се черепи на загиналите воини, останали след състоялата се в този район последна голяма битка на цар Иван Шишман с османските нашественици. В съхранен типик (устав) на манастира, съставен около 1396 г., се споменава, че светата обител била разрушена по това време. Някои свързват името на манастира с вида на скалите, които заради цвета си и множеството пещери са уподобявани на черепи, а други, че „черепич” идва от „кирпич” заради варовитите скали в околността.
Черепишкият манастир имал бурна история и станал истинска крепост на християнството, заради което неколкократно бил опожаряван. Има данни, че е пострадал през 1594 - 1601 г., по време на войната на влашкия воевода Михаил Витязул с турците. В началото на XVII в. светата обител била възстановена по инициатива на прочутия живописец и книжовник Пимен Софийски (св. Пимен Зографски, преставил се в Господа през 1620 г. в същия манастир. Паметта му се чества на 3 ноември). В житието на св. Пимен, съставено от ученика му Памфилий (днес се пази в библиотеката на Зографския манастир в Света гора), четем, че св. Пимен „...съградил в селата и градовете над 300 църкви и обновил 15 манастира в Софийско, между които и Черепишкия, на река Искър”. Това е споменато и от св. Паисий Хилендарски в неговата „История славянобългарска”. Впоследствие турски разбойници запалили светата обител и тя изпаднала в запустение. Тогава монасите на Суходолския манастир открили гроба на светеца и пренесли мощите му в своя манастир (някога той се намирал в пределите на Видинска епархия, а сега се пада в Сърбия, в района на Княжевац).
През Възраждането Черепишкият манастир се превърнал в просветно средище, в което се развивала активна книжовна дейност. Създадено било килийно училище, съставяни и преписвани били различни книги, жития и евангелия. Постепенно Черепишкият манастир се разраснал и в първата половина на XIX в. били построени някои нови постройки като: хаджи-Методиевото здание, владишката сграда, старата игуменарница, приемната сграда, Рушидовата къща (построена е от богатия турски бей Рушид в знак на признателност за излекуването на тежко болната му дъщеря, която по молитвите на братята монаси оздравяла), училището, Данаиловата сграда, камбанарията и др. Повечето постройки в манастира датират от първата половина на XIX в., от времето на игумена Йосиф. Йеромонах Епифаний построил двуетажната манастирска костница в скалите над манастира. Нейният параклис, посветен на св. Йоан Кръстител, бил осветен на 20 август 1888 г. от врачанския митрополит Константин. През 1798 - 1799 г. Черепишкият манастир станал убежище на св. Софроний Врачански, който бил прогонен от Враца поради кланетата на Али паша. През ХIХ в. в светата обител пребивавал и бележитият български книжовник Дамаскин Хилендарец.
Игуменът Епифаний основан в манастира Лютибродския революционен комитет и в периода 1872 - 1876 той бил посещаван често от членовете на Врачанския революционен комитет и представители на БЦРК. Високо в Балкана се намира местността Ямата - дълбока и страховита пропаст, където били хвърлени няколко заловени от турците Ботеви четници. След убийството на войводата им при близкия връх Вола други 12 четници, предвождани от Георги Апостолов, се спуснали към местността Рашов дол, близо до манастира. Пленили ги на 3 юни 1876 г. край една овчарска колиба и ги изклали. Телата им били погребани тайно от една смела българка от с. Лютиброд, а според стари разкази отрязаните им глави били тайно закопани от монасите в параклиса до скалите край светата обител. В Черепишкия манастир се пази бойната сабя на Христо Ботев, с която се сражавал на Милин камък и на Вола. Тя била предадена за съхранение на игумена не много след смъртта на революционера.
По време на Руско-турската война (1877 - 1878) Черепишкият манастир бил спасен от ограбване и опожаряване. През 1889 и 1907 г. бил посетен от Иван Вазов и вдъхновил „патриарха на българската литература” да напише през 1899 г. великолепния разказ „Една българка” и поетичния цикъл „Скитнишки песни”. След прокарването на железопътната линия (1897 г.) манастирът бил посетен и от Алеко Константинов. След това се родил пътеписът му „Българската Швейцария”. Светата обител и красивата й околност са вдъхновили и прочутия унгарски географ, художник и пътешественик Феликс Каниц, който през 1871 г. описал целия район в един свой труд, наричайки го „Най-красивото място”, и го изрисувал в три гравюри.
През 1921 г. в съседство на Черепишкия манастир било създадено свещеническо училище, от което до 1935 г. излезли 11 випуска. Тогава училището било закрито, а на негово място била създадена Църковно-певческа школа. През 1938 г. бил открит и Пастирско-богословски институт, който функционирал до 1948 година. През януари 1944 г., поради бомбардировките над столицата на това място бил евакуиран Светият Синод на Българската православна църква, а от 1950 г. там била преместена Софийската духовна семинария, която бе върната в столицата след промените в 1989 година. Към семинарията действал голям храм „Св. Климент Охридски”, понастоящем изоставен, както и сградите на бившето учебно заведение.
Сега Черепишкият манастир е постоянно действащ и се обитава от монаси. Манастирският храм е построен по времето на св. Пимен Зографски (началото на XVII в.) и представлява еднокорабна, масивно засводена сграда с апсида, преливаща плавно към корпуса. В началото на XIX в. била премахната западната стена на храма и сградата почти удвоила дължината си. Вероятно тогава северният страничен прозорец бил разширен, а южният бил заместен от врата. Към 1836 г. манастирският храм бил отново изографисан от тревненеца Йонко поп Витанов. Чрез сондажи е установено, че части от старите стенописи, вероятно дело на св. Пимен Зографски, са съхранени. Иконостасът е с изящна възрожденска дърворезба, а някои от иконите са на повече от два века. Интерес представляват също така владишкият трон и една извезана през 1844 г. плащаница. Осмостранният купол на църквата бил построен през 1888 г., по време на предстоятеля йеромонах Епифаний Младенов от с. Лютиброд. През 1908 г. към съществуващата живопис били прибавени нови изображения в пристроената част на храма и купола. Майстор бил дебърският зограф Васил Илиев. Негова творба е и големият иконостасен образ на Спасителя. През 1939 г. бил прибавен и притвор, изографисан в 1957 г. от софийския художник Илия Пефев в реалистичния стил.
В Черепишкия манастир е съставен един от най-старите оцелели български ръкописи – манастирски устав от 1396 г., който сега се съхранява в Църковния историко-археологически музей в София. Написан е на хартия с водни знаци от края на Търновското царство. Ръкописът съдържа всичко 299 листа. Началните два листа, както и няколкото крайни липсват, но е сравнително добре запазен. Текстът е ценен не само със своето съдържание, но и със своите приписки. Среднобългарската му редакция представлява истинска езикова съкровищница, а неговите литургически разпоредби ясно говорят за манастирския богослужебен живот по време на Второто българско царство. Разделен е на два отдела: първият съдържа общи уставни разпоредби, а вторият – в обичайния календарен ред последованията на годишния цикъл и употребата на Постния и Цветния триод. Този рядко ценен паметник представлява точен превод на гръцкия Йерусалимски типик, известен от запазените ръкописи от ХІІ век. В манастира са съставяни и преписвани и други книги, жития и евангелия, някои от които са: известното „Черепишко евангелие” от XVI в. (със златен обков и украсено с библейски сцени), „ Данаиловото евангелие” – препис от 1616 г., дело на монаха Данаил (сега се съхранява във врачанския храм „Св. Никола”), „Панагерик” от 1623 г. (съдържа житията на св. Петка, св. Йоан Рилски, св. Иларион Мъгленски, съставени от св. патриарх Евтимий Търновски), „Зографски апостол” (дело на монаха Яков, написан през 1630 г., а през 1656 г. занесен в Света Гора), сборникът поучения и слова „Маргарит” (съставен от поп Тодор от Враца през 1762 г.) и други ценни книги.
Участниците в поклонението посетиха съборния манастирски храм и подробно разгледаха сградите на манастира. (Черепишкият манастир предлага 30 места в стаи с по 3, 4 или 6 легла със собствен санитарен възел). На обяд те седнаха да се подкрепят обилно с донесената от всички поста храна, след което продължиха пътя си към Тържишкия (Струпецки) манастир, също част от Врачанска епархия. Разположен е в Искърското дефиле (Западния Предбалкан), на около 4,5 км от с. Струпец и на 20 км от гр. Мездра.
Не е известно кога точно е основан Струпешкият манастир. Вероятно това е станало през Второто българско царство. В началото на XVI в. манастирът станал известен с името „Тържишки”, тъй като някога в околността му имало пазар (тържище). Знае се, че манастирът многократно бил разрушаван от османските завоеватели и за него липсват сведения дo началото на XIX век. Причината да не бъде възстановен през цялото това време се дължи на факта, че всички негови земи, включително и тези, върху които се намира, били превърнати в имоти на завоевателите. Земята под манастира била владение на фамилията Карамустафа от с. Роман, а църквата им служела за конюшня.
Възстановяването на Струпецкия манастир започнало през 1824 г. по инициатива на Димитраки Хаджитошев, който оглавил борбата за църковна независимост във Врачанския край. Той съумял да привлече към делото си врачанския митрополит Доситей, който положил много усилия да освободи земите на стария манастир. Изглежда през 1827 г. било получено съгласието и на Карамустафови и на местния аянин. Не е известно дали още по онова време, или малко по-късно обновената света обител била предоставена на Черепишкия манастир за метох. След насилствената смърт на ктитора Димитраки Хаджитошев, Струпецкият манастир за кратко запустял. Между 1851 и 1857 г., по времето на родолюбивия ловчански митрополит Иларион и на игумена Паисий, със съдействието на черепишкия монах Йосиф от с. Боженица, били построени жилищните сгради от майстор Витьо от известното дюлгерско село Брусен. Средствата били събрани от „боголюбивите граждани” на Ловеч и околните села. Материалът бил превозван с волски коли и всичко се работело на ръка, без каквато и да било техника. (С пълно право Витьо е отбелязан в паметния надпис на чардаците като „архитект”). Параклисът „Св. пророк Илия” на втория етаж на завършената сграда бил осветен на 15 април 1857 г. от врачанския епископ Доротей.
В Струпешкия манастир живял и работил книжовникът Дамаскин Хилендарец. В манастира са пребивавали дякон Игнатий (Васил Левски) и Никола Обретенов, които организирали революционен комитет в с. Струпец. В него взел участие и тогавашният игумен на манастира йеромонах Панталеймон. По поръка на Левски, Никола Обретенов престоял в манастира около един месец, за да укрепи революционните комитети в съседните села.
Днес Струпешкият манастир е постоянно действащ. От 2010 г. в него се подвизава йеромонах Пимен, брат на Чекотинския манастир. Той посрещна поклонниците изключително топло и им предостави възможността да се поклонят в двете манастирски църкви и да разгледат жилищната част и двора. Най-старата сграда в Струпецкия манастир е църквата „Св. Николай Чудотворец”. Постройката е еднокорабна, едноапсидна, с полуцилиндричен свод и двускатен покрив с размери 4,95 x 7,40 м. Основите на църквата са кухи, от което се получава невероятен акустичен ефект вътре в нея. Репертоарът и разположението на стенописната украса на църквата съвпада с изображенията на подобните еднокорабни засводени църкви в България в периода: края на XV - XVI век. Живописта е изпълнена в традиционния маниер на поствизантийското изкуство. През 1824 г. Димитраки Хаджитошев наел работници да поправят и препокрият порутения покрив на храма. През 1850 г. към него бил пристроен притвор, разрушен през 1920 г., а през 1927 г. южната му стена била укрепена отвън с четири каменни контрафорса. През 1991 г. Струпешкият манастир се сдоби и с втора църква, посветена на св. пророк Илия.
Жилищната част е построената в периода 1851 - 1857 и представлява голяма триетажна постройка, дълга около 55 метра. В приземието й се намират хранителният блок и други стопански помещения, а на следващите два етажа: 18 монашески килии, гостни стаи, игуменарница и параклис „Св. пророк Илия”. (Манастирът предлага 55 легла със самостоятелен санитарен възел и топла вода). Дърводелската и резбарската обработка на колоните, парапетите и дограмата е изпълнена артистично, с фини и чисти детайли. При пожар в 1972 г. сградата значително пострадала, но скоро след това била възстановена. Интерес в Струпешкия манастир представлява и построената през 1862 г. в двора каменна чешма с четири чучура. Украсена е с каменни релефи в духа на северозападно българските народни традиции: змия, преследваща птица, гущер, ламя, бухал, сокол и дива котка.
Поклонниците имаха на разположение час и половина да се насладят на невероятната атмосфера на манастира, а накрая йеромонах Пимен ги изпрати с благословия и им пожела лек път и отново да посетят светата обител. Доволни и щастливи, в късния следобед поклонниците поеха през Ботевград към София, а по пътя дякон Петър от катедралния храм изнесе беседа за смисъла на църковния живот и ползата от редовното посещение на храма.
Текст и снимки: дякон д-р Петър П. Симеонов
София, 21 май 2012 г., Катедрален храм „Света Неделя”
За историята на трите манастира са ползвани материали от сайтовете:
http://www.bulgariamonasteries.com, http://www.pravoslavieto.com, www.bulgarianmonastery.com, http://bg.wikipedia.org, http://www.mezdra.archbg.net, http://www.pravoslavie.bg, http://patepis.com, http://svetimesta.com.