На 22 юни 2012 г. братството „Св. Архангел Михаил” при столичния катедрален храм „Св. Неделя” организира и осъществи поклонническо пътуване до Етрополския манастир „Света Троица” и Правешкия манастир „Св. Теодор Тирон” (Ловчанска епархия). Поклонниците тръгнаха от гр. София по магистралата през Ботевград в посока Етрополски манастир, където пристигнаха в ранния предиобед. Светата обител се намира в подножието на старопланинския Черни връх (1070 м.), на 5 км. от град Етрополе. Селището има над 25 вековна история. Възникнало през VII-VI в. пр.н.е., а първите му заселници били траките от племето „трибали”. То се намирало на важен кръстопът, свързващ Дунав с Македония и Тракия, в близост до два важни старопланински прохода. През котловината в 339 г. пр.Хр. преминали войските на Филип II Македонски, а четири години по-късно и на сина му Александър, на келтските племена и римските легиони. Местоположението и природните условия на района благоприятствали стопанското развитие и търговията още в най-древни времена (археологическите свидетелства – монети, образци от керамика, луксозни предмети и накити сочат ранното установяване на търговски обмен с далечни пазари, каквито били Финикия и Египет). През XVI-XVII в. селището се превърнало във важен рударски и занаятчийски център. Този стопанския възход създал условия за развитие на просветата и книжовността.

Етрополският манастир е известен още с името „Варовитец” (заради варовиковия камък, с който е изграден манастирскаият храм). Основан е в средата на XII в.. Преданието свързва възникването му с името на св. Иван Рилски, който според легендата се установил в една от пещерите в близката местност преди да се оттегли като отшелник в Рила. Населението на Етрополе приело мястото за свято и положило основите на сегашния манастир. По време на османското господство светата обител била опустошена и напусната от монасите, след което векове наред останала в забвение.

Във втората половина на XVI в. манастирът бил възстановен и постепенно се превърнал в едно от най-значимите книжовни и просветни средища по българските земи. В него възникнала и се развила прочутата Етрополска калиграфско-художествена книжовна школа, в която творили множество преписвачи, съставители на църковни сборници и художници, разгърнали широка дейност за запазване на българската писмености и книжнина. В манастира са съставени десетки ръкописни книги, украсени с рисувани заглавия, страници, букви, орнаментирани винетки и т.н.. (Запазени са 76 тома ръкописи, представляващи безценни документи в съкровищницата на българската литература).

Поменикът на Етрополския манастир е започнат в 1648 г. и е попълван до XIX в.. От него разбираме за едно обновяване на манастира през 1683 г., по време на тогавашния игумен Михаил. При строежа на днешната църква „Св. Троица” през 1858 г., игуменът Хрисант намерил в развалините на старата църква плоча с надпис, в който фигурира годината на основаването на светата обител – 1158. Плочата била вградена в основите на новопостроения храм. Етрополският манастир бил посещаван неведнъж от йеродякон Игнатий (Васил Левски). Запазено е скривалището, приготвено от игумена Хрисант за Апостола.

Днес Етрополският манастир „Света Троица” е действащ и за него се грижи протойерей Емил Якимов, който живее постоянно в него заедно със семейството си. Светата обител принадлежи към Ловчанска епархия, Ботевградска духовна околия. Жилищни му сгради са построени през 1833 г. и в последствие били реставрирани. Съборният храм „Св. Троица” съществува в подобен на сегашния си вид от 1858 г. и се смята за забележителен паметник на българската култова архитектура от епохата на Възраждането. Изграден е от майстор Иван Боянин от брациговската строителна школа. Представлява кръстовидна, трикорабна сграда с пет купола с осмостенни барабани. От северната и южна страна на наоса били разположени два параклиса – на „Св. Йоан Кръстител” и „Св. Св. Козма и Дамян”, сега представляващи двете странични абсиди на храма. Запазени са много икони от старата манастирска църква („ Старозаветната Троица”, рисувана от даскал Недялко през 1598 г. /съхранява се в Църковния историко-археологически музей в София/, „Христос Вседържител”, „св. Йоан Кръстител с жития” и „ Богородица с пророци” от края на XVII в. и др.). Има също така икони на редица светци българи (св. Иван Рилски, св. Прохор Пчински, св. Димитрий Осоговски и др.). Най-ценните реликви от миналото на манастира за съжаление липсват (изкована от сребро дарохранителница от 1692 г. и два напрестолни сребърни и в последствие позлатени кръста от XV и XVI в.). Днес почти всички интересни книжовни и художествени паметници от Етрополския манастир се съхраняват в различни музеи, библиотеки и галерии.

Манастирският храм бе прекрасно изографисан през миналата (2011 г.) с благословението на Ловчанския митрополит Гавриил и с щедрото дарителство на господата Емил Димитров и Славян Теофилов и с помощта на г-н Владимир Житенски. Автор на стенописите е Сашо Рангелов, а изпълнители са Силвия Цочева и Елеонора Караиванска. С щедрото дарителство на министър-председателя г-н Бойко Борисов и господата Владимир Житенски и Емил Димитров, през тази година бе построена и манастирска камбанария, напълно във възрожденския стил на светата обител (намира се от северозападната страна на храма). Манастирът е чудесно поддържан и облагороден.

Поклонниците от столичното християнско братство имаха на разположение цели четири часа да се потопят в неповторимата манастирска атмосфера, да разгледат манастирския храм и музея, както и да разговарят с о. Емил Якимов. След това се разходиха по пътечката, започваща от манастира до чудесния водопад, наречен „Варовитец” и намиращ се малко по-ниско от светата обител. След това седнаха да се подкрепят и да се порадват на прекрасното време, предлагащо този незабравим ден. В ранния следобед те продължиха пътя си до Правешкия манастир „Св. Теодор Тирон”, намиращ се недалеч от Етрополския. Този стар манастир е слабо посещаван и позабравен, а за мнозина дори неизвестен. Разположен е в същия Етрополски дял на Стара Планина на около 2-3 км. от гр. Правец. Манастирът е също част от Ловчанската света митрополия и Ботевградската духовна околия.

Правешкият манастир е единствената българска православна обител, посветена на св. Теодор Тирон. Местните хора почитат светеца като пазител на града им. Ежегодно в тук на два пъти стават събори (на храмовия празник – Тодоровден и на Света Троица), на които от околните села и градове се стичат много християни. Според някои сведения, на това място в древност съществувало тракийско светилище. Не може да се определи кога точно се е превърнало в християнска обител. Вероятно такава била основана при царуването на братята Асен и Петър (края на XII в.), каквато е историята на повечето манастири в района.

Няма запазени исторически сведения за манастира от ранните векове на османското господство. Първите конкретни данни се отнасят до едно вероломно нападение в 1636 г., довело до разрушаването на светата обител от пълчищата на еничарина Чампала Оглу, изпратен да потурчи манастирът бил опустошен от кърджалии век по-късно. Монасите успели да намерят убежище в Етрополския манастир и след време се върнали, за да възобновят своята обител. Те живеели в землянки в подножието на днешния манастир. Малко по-нагоре съградили църква, останките от която не са запазени. Мястото, върху което се е намирала и днес често е разкопавано от иманяри. За съществуването на манастира преди втората половина на XIX в. напомнят и някои бележки върху пожълтелите страници на две богослужебни книги, датиращи отпреди съграждането на сегашния храм.

През 1866 г. манастирът бил възстановен с даренията на заможни жители от околността. Тогава бил построен и съборният му храм. Майстор строител бил уста Кръстю Найденов (по-късно диарбекирски заточеник). Храмът представлява масивна еднокорабна псевдо-базилика с обемисти петстранни абсиди. Дължината му е 17 м., ширината 6,80 м., а височината – 7,50 м.. Общата площ на храма е 130 кв.м., а дебелината на зидовете са 1 м.. Храмът бил изграден изцяло от камък и тухлени пояси, като за строежа не е използвано нито едно дърво. Тухлите са произвеждени в манастирския двор, на стотина метра от горния му край. На метър и половина отвесно зидовете са красиво оформени и иззидани само от бигор, докаран от местността „Варовитец” (до Етрополския манастир, вж по-горе).

Особен интерес и днес представлява западната фасада на храма със своята балансирана украса: над входа на църквата върху каменен барелеф е изобразен каменен орел, сграбчил в ноктите си две симетрочно извиващи се змии. По-надоре са изобразени други два двуглави орела. Левият, с отпуснати надолу криле, е изобразен с корона и кръст (символ на Константинполската патриаршия). Над него са издялани имената на Цветко Вълчев (пламенен революционер, станал председатател на местния таен революционен комитет, по-късно заточен и загинал в Диарбекир) и Стамо Вълчанов (верен негов съратник, яростен борец против ангарията и участник в четата на Филип Тотю). На десният барелеф двуглавият орел е с вдигнати криле и удивително причина на герба на Руската империя, вероятно заимстван от руска сребърна монета, намирала се в обръщение в Османската империя от 1827 до 1885 г.. По-високо, в двата края от стената, симетрично излизат две змейови глави, едната от които се е очупила и личи само основата на камъка, а другата е силно ерозирала.

Куполът и двата приолтарни прозореца на храма са изписани веднага след съграждането му. Иконостасът е изработен през 1868-9 г. (На него е поставена дата 13.08.1869 г.), по време на изписването на църквата в с. Врачеш (Ботевградско). Авторите на иконостаса в Правешкия манастир са анонимни, но е ясно, че са от старата Тетевенска школа. От 1868 г. датират иконите на Иисус Христос и св. Богородица, дело на образописеца папа Христо Радойкович от Смоков. Те са идентични с тези от Врачешкия манастир и без съмнение са излезли изпод ръката на един и същи художник. На гърба на храмовата икона е записано, че светата обител била опустошена, но не напълно, от отстъпващите в 1877 г. турски войски (разгромени и прогонени от ген. Гурко при местността „Бърдо” – днес изходът на Правешкия тунел на автомагистрала „Хемус”, посока Варна).

В периода от Освобождението до Втората световна война Правешкият манастир бил девически метох. Още с основаването си манастирът притежавал свои имоти и е получавал дарения през цялото време на съществуването си. Местното население се отнасяло с голямо уважение към манастирските имоти (към днешна дата светата обител притежава 93 дка гори, 163 дка ниви, ливади и пасища). Неотдавна (2007 г.) представители на крупния бизнес, родом от Правец, съвместно с общината основаха фондация, а средствата, събрани от нея, послужиха за цялостното възстановяване на храма и манастирските сгради. В църквата автентични останаха единствено иконостасът, двата приолтарни прозореца и централният купол, чиито стенописи също бяха реставрирани. Храмът е обновен и доизписан, като усилията бяха насочени към съобразяване със запазените стенописи в него. Те се намираха в плачевно състояние. По тях бе дълбано от иманяри в търсене на съкровища, скрити, според тях, зад свещените изображения. Старите стенописи (особен интерес представлява куполът с изображението на Бог Саваот с на девет ангели около Себе Си), както и иконостасът бяха реставрирани.

С построяването на храма през 1866 г. били построени още две сгради: магерница и монашеско крило. Магерницата, понастоящем възстановена и обновена, е превърната в битова сграда. Тя е с приземен етаж за приготвяне на храни и складови помещения. Горният етаж има три килии, една стая за гости и приемна. Обявена е през 1970 за паметник на културата. Монашеското крило, съществувало до 1944 г., било по-голямо и имало просторна тераса. След събарянето му материалите били използвани за построяването на една нова постройка (т.нар. „хотелска част”, над храма) със седем стаи, напълно не съответстваща по стил и архитектура на манастирския комплекс, която вероятно скоро ще бъде премахната.

Голямата манастирска камбана е от времето на съграждането на храма. Тя е произведена в Пловдив и е поставена в манастира в 1872 г. Малката манастирска камбана преди това е обслужвала гара Плевен (още от времето на прокарването на линията София-Горна Оряховица-Варна), а по-късно е използвана в едно от плевенските училищата.

Вече дванадесет години игумен на манастира е седемдесет и пет годишния архимадрит Йоан Страшников, потомък на стар свещенически род от Бобошево. Той посрещна поклонниците от София изключително топло и ги запозна с историята на манастира и им предостави възможността да се поклонят на най-голямата му светиня – частицата от мощите на небесния му покровител Св. Теодор Тирон, подарени на светата обител от русенския митрополит Неофит на Тодоровден, 2008 г.. С помощта на създадената в помощ на манастира фондация архимадрит Йоан е благоустроил манастира, в следствие на което цялостният му облик стана великолепен. Построен бе хубав, двуметров тухлен зид, облицован с червен камък. Отвън храмът и дворът са осветени с красиви фенери. Направен е добре осветен панорамен път с просторен паркинг. През 2008 г. бе построена и чешма във вътрешния паркинг, като строителството продължава и до сега.

Архимадрит Йоан Страшников е събрал и издал в отделна книга фактическия материал за живота на светата обител: нейната история, сведения за игумените, монасите и монахините, обитавали манастира, за имотите и стопанството на манастира, с цветно приложение и богат снимков материал, като към тях е прибавил и житието на св. Теодор Тирон. „...Всеки има за свой дълг да продължи рода и православната християнска вяра, да пази и укрепва вярата и родовата памет и да я предава на поколенията, особено в днешното време на духовен и демографски срив, когато светът се огъва под бича на множеството кризи, засягащи цели области от стопанството, финансите, бита, обществената и личната психология – споделя в книгата си о. Йоан – Днес много хора са разстроени в душевно и духовно отношение. У мнозина вече са изтлели добрите, кротки и нежни чувства на любов и братолюбие, а са останали само порочните и отровни страсти – черните прислужници на дявола. Някак незабелязано в света се настани система от лъжливи ценности, които като в някаква паяжина оплете живота ни и доведе до сегашното съвсем нерадостно състояние на нещата. Наш дълг е да съхраним и опазим исконната източноправославна вяра – особено днес, когато нацията ни се топи с всяка изминала година, а прекрасните лични, семейни и обществени добродетели – това безценно духовно богатство, завещано от дедите, безумно се разпилява. Непреклонното време всичко руши и обгръща в забвение. Това ни задължава свято да запазим спомена за живота и традициите на нашите деди, като събираме материали и предания за манастира и селото около него. Нека делата, животът на нашите предци да ни окуражават и ни служат като пример за подражание. […] Господ иска от нас не само вяра, но и дела на себеотрицание, милосърдие и добротворство. Църквата играе изключително важна роля във всяко човешко същество. Напълно осъзнавайки това, нашите благодетели от гр. Правец, ръководени от христолюбиви и патриотични чувства, независимо от трудното време, вложиха много средства и положиха неимоверни усилия за обновяването на манастира...”.

Поклонението в светата обител предразполага християнина към размисъл, покой, безмълвие и преклонение пред величието и достолепието на Божието творение. Поклонниците имаха възможността в продължение на два часа и половина да се потопят в тази прекрасна манастирска атмосфера. Някои дори тръгнаха нагоре по красивата еко-пътека, която свързва светата обител с близкия град Правец (по трасето има всички удобства за туристите – пейки и поточета с бистра вода и т.н.). Други не можаха да откъснат очи от изключително красивата гледка, разкриваща се на североизток от светата обител. Погледът им бе привлечен от Остромския рид – чудесен пейзаж от долини, върхове с преливащи се багри и нюанси пищна зеленина.

В късния следобед, доволни и щастливи, поклонниците се отправиха към София, а архимадрит Йоан ги изпрати с благословия и пожелание скоро пак да намерят възможност да посетят светата обител и да доведат и други поклонници в това докоснато от Бога и неговия угодник, св. Теодор Тирон, място. По пътя на връщане по традиция дякон Петър от столичната катедрала изнесе беседа, в която засегна въпроса за нуждата от възстановяване на мира и хармонията в човешката душа и обновяванато на човека чрез смирението и надеждата в Бога.

Текст: дякон д-р Петър П. Симеонов.

Снимки: Нина Комарова и дякон Петър Симеонов.

София, 25 юни 2012 г.

За историята на Правешкия манастир е ползвана книгата на:

йеромонах ЙОАН СТРАШНИКОВ, Правешки манастир „Св. Теодор Тирон”, трето допълнено и преработено издание, „Правешки манастир”, 2010 г..

Ползвани са материали и от сайтовете: http://www.bulgariamonasteries.com, http://www.bulgarianmonastery.com, http://www.bulgariainside.com, http://www.bulgariatravel.tv, http://bg.wikipedia.org, http://bulgaria.domino.bg