Сутринта на 16 ноември 2012 г. група от 43-ма поклонници, организирани от православното християнско братство „Св. арх. Михаил” при столичния катедрален храм „Света Неделя”, пое към Пловдивска епархия, за да се поклони в два от манастирите на нейна територия. Първият манастир, който поклонниците посетиха бе Белащинският манастир „Св. вмчк Георги Победоносец”, разположен на 1 км югоизточно от с. Белащица и на около 12 км южно от гр. Пловдив, в живописните северни склонове на Родопите.
За основаването и историята на Белащинския манастир съществуват оскъдни исторически сведения, по-голяма част от които свързани с местни предания. Манастирът е основан през 1020 г. от византийския пълководец Никифор Скифи (Ксифий) в чест на св. вмчк Георги Победоносец. През 1014 г., по време на битката при с. Ключ (в подножието на Беласица планина), Никифор Скифи помогнал за победата на император Василий ІІ над българите. През 1018 г., заради големите си заслуги към Византия и в знак на благодарност, той бил поставен от императора за управител на Филипополска област. Нужна била обаче работна ръка за обработването на земята и затова Никифор поискал от византийския император да му изпрати част от пленените самуилови войници. Същите основали село, което нарекли Беласица, а по-късно Белащица. Построена била и голяма крепост с дворец, която съществувала до 1650 г.. Останки от нея и днес личат на юг от селото, на около километър от манастира (В близост до крепостта расте десет вековен чинар, най-дебелото дърво България, според обозначителните табели, с обиколка на ствола 13,7 м.).
През 1364 г., по време на османското нашествие на Балканите, Белащинският манастир бил опустошен. Възстановен бил едва в ХVІІІ в., от местното християнско население (българи и гърци). В 1878 г., при последните сражения по време на Руско-турската освободителна война, когато последната отбранителна линия на отстъпващата османска армия се намирала по линията Куклен–Брестник–Белащица, светата обител била опожарена. След освобождението манастирът отново бил възстановен и до 1906 г. се намирал под ведомството на Цариградската патриаршия.
Светата обител е обявена за паметник на културата и представлява комплекс от съборна църква, жилищни и стопански постройки, параклис и аязмо. Църквата е пострена в 1838 г. и е еднокорабна, едноабсидна постройка без купол, с вътрешен и външен (открит) притвор. Храмът продължава да се стенописва с даренията, които благочестиви християни оставят при посещенията си в манастира. През зимния сезон ежедневното монашеско молитвенно правило се изпълнява в малкия параклис „Покров Богородичен”. Под открития притвор на съборната църква се намира аязмото „Живоприемен източник”, останало още от основаването на манастира. В двора има и каменна чешма от 1831 г. с паметна плоча на гръцки върху нея, която е свързана с аязмото. Дворът е изпълнен с множество цветни лехи и красиви дървета и храсти, отгледани и подредени с вкус и изящество от трите възрастни монахини и едната послушница, които обитават манастира. Същите посрещнаха поклонниците от София изключително топло и им предоставиха възможността да се поклонят в църквата и зимния параклис. След това майка игумения покани всички на постен обяд, сложен в тапезарията на манастира. Накрая поклонниците получиха за благословение и по една райска ябълка от дървото, което расте в двора на светата обител.
В ранния следобед групата поклонници се отправиха към гр. Пазарджик, където посетиха храма „ Успение на Пресвета Богородица”, eдин от символите на града, наред с Часовниковата кула и Старата поща. Това е най-голeмият запазен възрожденски храм в България. Построен е през 1836-1837 г., като създаването му преплита исторически хроники и легенди. Твърди се, че местният онбашия разрешил на българите да си построят църква, но тя да бъде колкото една волска кожа. Тогава пазарджишките еснафи и по-будните жители на града разрязали на тънки ленти една волска кожа и с нея опасали мястото за новия градеж. След като видял това, турският управник се възхитил от находчивостта на християните и повече не им създавал пречки. Планът на храма, в по-голямата част вдълбан в земята, е дело на брациговски майстори. Той представлява масивна трикорабна псевдобазилика, изградена от розов риолит, с три престола: централен – на св. Богородица, ляв – на св. Харалампий, десен – на св. Мина, и два параклиса в женското отделение. Камбанарията на западната фасада е изградена в основи през 1906 г. и завършена през 1932-34 г..
Великолепният дърворезбен иконостас е дело на майстор Макри Негриев Фръчковски от градчето Галичник, Дебърско и четиримата му синове (двама - иконописци и други двама - скулптори). За изработването му била необходима голяма за времето сума – 70 000 гроша. Наложило се пазарджиклии да вземат заем от Виенската банка. През 1895 година изгоряла част от колонката на царските двери. Четири години по-късно майстор Нестор Алексиев от село Осой, Дебърска околия изработил нейно копие, точно в стила на другите части на иконостаса. Иконите в църквата са от различни периоди. Най-старата датирана икона е на „Св. Дионисий” от 1815 г., от времето на епископ Дионисий, а най-новите са от 1914 г., когато било последното цялостно обновление и изписване на храма. То било извършено от български художници, начело с внука на Макри Фръчковски - художника Апостол Христов. Една от най-хубавите и ценни икони в храма „Успение на Пресвета Богородица” е иконата на Св. св. Кирил и Методий, рисувана от Станислав Доспевски през 1860 г..
В храма има и една чудотворна икона на Божията майка, чиито лик е донесъл изцеление на много хора и пази онези, които са я избрали за своя покровителка. Произходът й е истинска загадка. Свещениците и служещите в храма нямат данни за зографа и годината на изписването й. Единствената следа е надписът в долния десен ъгъл: „Подарява семейство Михаил и Мар. Джамбазови”. Кога е направено дарението, при какви обстоятелства и каква е съдбата на семейство Джамбазови никой не знае.
Поклонниците от София имаха възможността да се поклонят пред чудотворния образ на Пресвета Богородица и в късния следобед продължиха пътя си към Баткунския манастир „Св. св. Петър и Павел”, разположен в северните склонове на рида Каркадия от Баташката планина, в полите на Западните Родопи. Манастирът отстои на около 1,5 км от някогашното с. Баткун, днес част от с. Паталеница (затова е известен като Баткунски), на 12 км. югозападно от Пазарджик и на 50 км от Пловдив.
Няма точна датировка на основаването на Баткунския манастир. Най-ранното свидетелство за него е от църквата „Св. Димитър” в с. Паталеница, където е намерена мраморна плоча с надпис на гръцки, според който светата обител била построена или обновена още през ХІ в.. Според възрожденския краевед Стефан Захариев /1810-1871/, манастирът бил построен върху основите на стар езически храм, най-вероятно на тракийското племе „беси” (При разкопки в района са намерени стари римски монети, а в близост до манастира се намират и останките на древния град Баткунион). Според руския пътешественик Виктор Григорович светата обител била основанa от баткунски банове.
В периода ХІ-ХІV в. Баткунският манастир е играл ролята на духовен център в региона. За първи път той бил опожарена и разрушен през 1657 г., по време на насилственото помохамеданчване на населението в близката родопска долина Чепино. Тогава светата обител влязла в числото на 33–те манастири, които заедно с 218-те църкви между Костенец и Станимака (дн. Асеновград) били сринати до основи, както е описано от поп Методи Драгинов. След частичното възстановяване на Баткунския манастир в 1692 г. било извършено и второ нападение върху него, през 1774 г. от кърджалиите, които го разрушили до основи. (За това време напомня едно старо клепало в двора и мраморна плоча от старата манастирска чешма с възпоменателен надпис от 1781 г.).
Въпреки трудните времена, през ХVІІІ в. Баткунският манастир продължил да извършвана активна духовно–просветна дейност (Свидетелство за нея е съществуващото към манастира килийно училище). Във втората половина на ХІХ в., няколко години преди Априлското възстание, светата обител отново била възстановена от местното население, но вече с по-скромни размери. Построена била и нова каменна църква (1870 г.), която оцеляла до днес. По това време манастирът давал подслон на много хайдушки войводи, сред които били Тодор Банчев, Бейко Гощанов и други техни другари. Всички били посрещани винаги гостоприемнo от тогавашния игумен – йеромонах Герасим. През 1872 г. когато йеродякон Игнатий (Васил Левски) правел обиколка из Пазарджишко, посетил и Баткунския манастир и основал в него революционен комитет с представители от околните села. Самият Пазарджишки управител по това време, Али бей също посещавал светата обител, защото в нея намирал изцерение от болестите си. В периода след 1944 г. една от сградите на манастира била преустроена в санаториум и в продължение на много години била използвана с тази цел.
Днес Баткунският манастир е действаща мъжка обител и е отворен за посетители. Обявен е за паметник на културата. Манастирът представлява комплекс от съборна църква, жилищни постройки с монашески килии и стопански сгради. Съборната църква е еднокорабна, едноабсидна и безкуполна постройка, със специфичен градеж на стените. Облицована е с бигор. Размерите й са 12 х 6 м. До западната й фасада е долепена камбанария. Има предверие, в което се съхраняват ценни икони от XIX в.. Иконостасът е украсен с майсторска възрожбенска дърворезбова от Тревненската школа и датира най-вероятно от 1809 г. (според датата върху храмовата икона на светите първоапостоли Петър и Павел). Особено красиви са растителните и животинските орнаменти на царските двери. Предполага се, че иконите са дело на Христо Димитров, основател на Самоковската зографска школа. Пред 1867 г. в манастира е работил известният зограф Станислав Доспевки. Той изписал четири големи икони (на Св. Богородица, Иисус Христос, Св.св. Козма и Дамян и неръкотворния образ на Господ Иисус Христос). Изрисувал също и два портрета, един на игумена на манастира – йеромонах Герасим, а другият на сестра му – баба Лула (Те представляват ценни образци на българската възрожденска живопис и се пазят в Пловдивската митрополия). Зографът украсил със стенописи и стаята, в която пребивавал (тези стенописи съществуват и днес). В манастира е разположен и параклис, посветен на светите безсребърници Козма и Дамян, обновен в 1854, който в момента не функционира.
Рядка забележителност в светата обител е старата лоза, обявена за природна забележителност. Игуменът, Архимандрит Василий, живял в обителта повече от 30 години и починал през 1977 г., свидетелства, че стари лозари казвали, чрез че тя е над 500 годишна. Размерите й са необикновени. Преди години короната била многократно по-голяма и покривала целия манастирски двор. През 1978 г. силна буря счупила скелето и съборила лозата на земята. Счупил се и най-големият и плодоносен клон. Така размерите й значително намалели. Поклонниците разгледаха съборната манастирска църква и потеглиха към София, където пристигнаха надвечер доволни и щастливи от ползотворно прекарания ден.
Поклоненията на братството „Св. арх. Михаил” ще продължат, с Божия помощ, и през следващата година. По традиция първият манастир, който ще бъде посетен е Врачешката девическа света обител „ Свети Четиридесет мъченици Севастийски” (Ловчанска епархия), където поклонниците ще вземат участие в празника на манастира. Програма за поклоненията през следващата година ще бъде публикувана в началото на следващата година в сайта на Катедралния храм „Света Неделя” (http://sveta-nedelia.org).
София, 20 ноември 2012 г.
Катедрален храм „Света Неделя”
Текст: дякон д-р Петър П. Симеонов
Снимки: дякон Петър и Нина Комарова
Използвани са и материали от сайтовете:
www.bulgariamonasteries.com, http://www.bulgarianmonastery.com, http://www.pravoslavieto.com, http://svetimesta.com, http://www.plovdivskamitropolia.bg, http://batkunmonastery.acadialtd.com, http://patalenica.com, http://bg.wikipedia.org