За поредна година братството „Св. арх. Михаил" при катедралния храм „Света Неделя" в София организира и осъществи поклонническо пътуване до Троянския ставропигиален манастир „Успение Богородично". Той се намира в полите на Стара Планина и е третият по големина в България. Разположен е на брега на р. Черни Осъм, до с. Орешак, на 10 км югоизточно от гр. Троян. Поклонниците от София потеглиха в 7.00 ч. сутринта от столицата и с една почивка край с. Български извор, в 10.15 ч. пристигнаха пред входа на Троянския манастир. По пътя дякон Петър от столичната катедрала разказа историята на светата обител (за историята на манастира вж дописката от м. моември 2011 г.: http://sveta-nedelia.org/tm/nowini/bg/2011/2011-11-28-poklonnichesko-patuvane-v-manastir-sv-troica.html).
Поклонниците бяха посрещнати лично от игумена на Троянския манастир – Величкия епископ Сионий, който зае този пост през м. април 2014 г.. Всички влязоха в съборната църква „Успение Богородично", за да се поклонят на чудотворния образ на Божията майка „Троеручица" и да разгледат интериора на храма. Особено интересен за поклонниците се оказа позлатеният иконостас. По композиция, пластични детайли и структура той е сроден с образците на Тревненската резбарска школа. Иконостасът е изработен през 1839-40 г. и е дело на резбаря Никола Матеев от недалечното Ново село. Иконите в съборния храм са дело основно на майстори от Самоковската школа, сред които вероятно е и Димитър (Дичо) Зограф, брат на Захарий Зограф. Отвътре и отвън, храмът е изписан от самия Захарий Зограф ( през1847-48 г.), като зографията се отличава с множество редки сюжети. Ръководейки се от своите възрожденски и патриотични идеи, художникът изписал в наоса и притвора образите на много мъченици, царе, монаси и други светци, означени с надписа „Болгаре". Подобно на други манастири и тук Захари оставил своя автопортрет на северната вътрешна стена на църквата, както и композициите „Колело на живота" и „Страшния съд" отвън на храма. На външната стена на източната манастирската сграда на комплекса има една особено интересна рисунка, странно вписваща се в общия стил на манастира. На нея художникът изобразил лъв и слон, които символизират силата и търпението на християните, а според други разкриват енциклопедичните светски търсения на художника.
След като разгледаха съборната църква и вътрешния двор на Троянския манастир, поклонниците от София се отправиха към музея, който е уреден в една от сградите на външния манастирски двор. В музейната сбирка на манастира се пазят много творби на приложните изкуства и занаятите. Особено интересен е един напрестолен кръст, покрит с миниатюрна резба, каквато през XVIII в. са създавани в манастирите на Атон. Точно в 12.00 ч. поклонниците от София седнаха на един от вътрешните чердаци на манастира, където дядо Сионий бе сложил обяд за гостите. Доволни и щастливи, с благословията на дядо игумена, в 13.00 ч. те потеглиха към втората цел на поклонението си – запазените два възрожденски храма в гр. Ловеч. По пътя към този стар български град, дякон Петър разказа историята му.
Благоприятното разположение на Ловеч между планината и равнината, както и наличието на река е причина тук да датират човешки поселения от най-дълбока древност. За първи постоянни жители на Ловеч се считат траките от племето мелди (първото селище по тези земи бил град Мелта, III-II в. пр. Хр.). След като Балканският полуостров бил завладян от римляните, селището влязло в границите на римската провинция „Долна Мизия". Тогава на територията на днешния град била изградена римска станция, наречена „Президиум" (Защита). По-късно тази стратегическа станция прерастнала в значимо селище от градски тип (Според един гръцки надпис от III в., намерен в района, селището било издигнато в ранг «civitas», т.е. град; община). Поради зачестилите набези на варварските племена в средата на ІІІ в., селището било изнесено на хълма, предоставящ естествени условия за защита. На новото си място градът-крепост просъществувал до ранновизантийката епоха (VI-VII в.. За значимостта му през този период, в който най-вероятно градът изпълнявало функциите и на религиозно християнско средище, говори разкритата в най-високата част на хълма голяма базилика, датирана от V-VІ в.). Вероятно след разрушаването на селището, в следствие аваро-славянските нашествия от края на VI – началото на VII в., за известно време хълмът запустял. Изглежда, че крепостта била възстановена едва след като влязла в пределите на Първото българско царство.
Град Ловеч изиграл ключова роля при въстанието на братята Асен и Петър (1185) и се превърнал в един от символите на възстановяването на Втората българска държава (1187-1393). През това време градът изжявял голям стопански и културен разцвет и имал статута на епископски център (В Синодика на цар Борил Ловчанските митрополити Лонгин, Мелетий, Киприян, Симеон І и Симеон II са изброени на трето място след тези на Преслав и Червен). След като през 1235 г., по времето на цар Иван Асен II /1228 – 1241/, Българската църква получила статут на православна Патриаршия, на новия български патриарх били подчинении 14 епархии, 10 от които се възглавявли от митрополити, между които на четвърто място по старшинство бил Ловчанският. Първата половина на XIV в. открила още една славна страница от историята на Ловеч. Градът се свързал непосредствено с името на цар Йоан Александър /1331- 1371/, който през 20-те години на XIV в., до избирането му за български цар, бил ловешки деспот.
След подчиняването на Търновската патриаршия на Цариград (1416) и превземането на гр. Ловеч от турците (ок. 1474), начело на Ловчанската епархия застанали епископи предимно гърци, каквито били и самите Търновски митрополити (От средновековния и османския период, до създаването на Българската екзархия през 1871 г. са запазени малко имена и кратки сведения за общо 24 епископи, завеждали Ловчанската духовна катедра). През втората половина на XV в. Ловеч се съживил икономически, а дубровнишките търговци основали тук своя колония. За първи път в документ от 1520 г. градът бил наречен „Алтън Ловеч" (т.е. Златен Ловеч) заради богатството си, като с това име градът бил известен и през следващите векове. В околностите му в първите векове на робството успели да се съхранят два манастира, които се утвърдили като средище на духовността. Това били: Сливекски манастир „Св.Богородица" („Ястреб"), който бил сринат до основи ок. 1700-та година; и Смоченския манастир, който до XVII в. има сведения, че бил действащ (Днес руините му все още могат да се видят в близост до ловешкото село Смочан). В предосвобожденския период в Ловеч имало седем православни храма, три от които построени през Възраждането.
В началото на XVIII в. Ловеч започнал да се замогва. Покрай търговията мощен подем получило занаятчийското производство. Градът се обособил като голям търговски център. В края на на XVIII в. Ловеч достигнал връх на своя стопански и културен разцвет. Още през втората червърт на XIX българският елемент взел надмощие в търговията и занаятчийството, като местните търговци установили контакти с градове от далечните краища на Османската империя и дори извън нея. Един от възрожденските символи, олицетворение на просперитета, който изживявал Ловеч в онова време бил покритият мост над р. Осъм. Уникалният паметник е построен в периода 1872-1874 г. от майстор Никола Фичев (Уста Колю Фичето) и за времето си бил единствен по рода си на Балканите. Общонационалният културно-присветен подем не подминал и Ловеч. В квартал „Вароша" били откриви безплатни и достъпни за всички деца училища. През годините на националноосвободителното движение Ловеч се превърнал в революционната столица на България. През 1869 г. йеродякон Игнатий (Васил Левски, 1837-1873) положил основите на местния революционен комитет, а на следващата година градът бил избран за център на Вътрешната революционна организация.
Около 13.40 ч. поклонниците от София влязоха в гр. Ловеч и се отправиха към храма „Света Неделя", намиращ се в най-стария квартал на Ловеч – „Дръстене". Там те бяха очаквани от архим. Викентий, който е и председател на храма. Отец архимадритът въведе поклонниците в храма и им разказа богатата му и интересна история: Свидетелства за съществуването му датират от XVII в. В непосредствена близост до него до края на XIX в. е съществувал храм-близнак, посветен на св. преп. Петка. Двете светици покровителствали ловчанлии в трудните времена на робството. Сегашният храм е построен през 1834 г., по времето на епископ Иларион Ловчански върху темелите на средновековен храм. Храмът, полувкопан в земята, е масивно изграден и засводен. Наосът е скъсен. Олтарната част разполага с дълбока закръглена апсида. Църквата има обширна емпория, прибавена в 1859 г., когато към наоса бил пристроен притворът. В църквата има резбован иконостас, подарен от бояджийския еснаф на града, дело на тревневски резбари. В 1873 г. братята Ненчо и Наум Илиеви от Дебър изписали църковния интериор.
Отец Викентий разказа и една чудна история от миналото на храма „Света Неделя": По времето на освобождението на Ловеч от османците, особено жестока потеря от башибозуци и черкези опустошили града, като избили голяма част от християнското население. За да се спасят от поробителите, в храм „Света Неделя" успели да се скрият множество жени, деца и някои мъже, търсейки небесното застъпничество на светицата (И днес по дървените порти на храма личат следите от ятаганите и куршумите на поробителите). По някакъв необясним начин начин обаче, храмът бил запазен заедно с хората вътре. В притвора на храма се намира гробът на ловчанския митрополит Дионисий (1839-1875), заемал Ловчанската катедра в продължение едва на две години, до смъртта си в 1875 г.. Във вестник „Знаме" Христо Ботев споменава Дионисий Ловчански „в числото на нашите мъченически жертви, на които имената ще да се осветят в деня на отмъщението! " Според Ботев младият епископ бил отровен през 1875 г., защото изобличил в злоупотреби софийския управител Мазхар паша („българоубиецът..., джелатинът на Васил Левски") и ловешкия каймакамин: „...изверг в пълния смисъл на думата". Според други сведения, митрополит Дионисий починал от тубркулоза.
В епохата възраждането Ловчанските митрополити били известни дейци на Българската православна църква. Самите ловешки граждани взели активно участие в борбите за създаване на независима Българска църква. В средата на XIX век те прогонили гръцкия епископ Милетий и за Ловчански епископ бил ръкоположен българинът Иларион Ловчански /1852-1872 г./, наричан от гражданите на града „дядо Ловчу" (Трябва да се спомене, че ловчанлии извоювали правото да имат митрополит-българин почти 20 години преди постигането на църковна независимост). След султанския ферман за учредяване на Българската екзархия от 28 февруари 1870 г., като най-възрастен духовник, Иларион Ловчански станал председател на Първия църковно-народен събор (1871). През м. януари 1872 г. Цариградският патриарх, който не признал Българската Екзархия, лишил от сан и настоял пред Портата да се отстранят от Цариград тримата български владици: Панарет Пловдивски, Иларион Макариополски и Иларион Ловчански. На 21 януари 1872 г. за кратко те били заточени в Измир (Мала Азия).
На 12 февруари 1872 г. Синодът на Българската екзархия избрал за първи български екзарх Иларион Ловчански. След четири дни, по внушение на правителството и по лична молба за оставка, заради напредналата възраст, Иларион Ловчански бил освободен, като на негово място Синодът избрал за екзарх Видинския митрополит Антим I. През 1876 г. за епископ и Ловчански митрополит бил ръкоположен Йосиф. На 24 април 1877 г. импровизиран „Избирателен събор в Екзархийския дом" в Ортакьой Ловчанският митрополит Йосиф бил избран и провъзгласява за трети български екзарх. Блаженопочиналия български патриарх Максим (1914-2012) също е заемал Ловчанската духовна катедра (от 1960 до 1971 г.). На 8 февруари 2001 г. за Ловчански митрополит бе избран Макариополският епископ Гавриил, който бе провъзгласен за митрополит лично от Негово светешество патриарх Максим. Ловчанска епархия е със седалище в град Ловеч и архиерейски наместничества в градовете: Пирдоп, Ботевград, Тетевен и Троян. В Ловчанска епархия има 13 манастира и около 130 църкви.
След като разгледаха храма „Света Неделя", поклонниците от София се отправиха към храма „Света Богородица" (Успение Богородично), който се намира на стотина метра над музея на Апостола (Васил Левски). Църквата "Света Богородица" е построена през 1834 г.. Храмът бе обявен за паметник на културата през 1976 г.. Само пет църкви в България се гордеят с ажурна дърворезба като тази на иконостаса в църквата и амвон, резбован от бащата на поп Койо Витанов от Трявна. Самата храмова сграда е трикорабна, без куполи, с масивно изградени стени и дървено покритие. Има външно преддверие, полуоткрита нартика и емпория, която се развива над нартиката и частта, определена за притвор, която е отделена само с лека дървена преграда от наоса. Олтарната част е с централна полукръгла апсида и две плитки ниши в протезиса и диаконикона. Църквата също е вкопана в земята с три стъпала. След Освобождението над наоса били издигнати куполи.
В храма „Света Богородица" е служил набеденият за предател на Левски – поп Кръстю Никифоров. Той бил един от видните граждани на Ловеч – духовник, просветител, общественник и съратник на Левски. Веднага след Освобождението поп Кръстьо изпаднал в немилост. Хора, които били гузни пред него, се наместили във властта. Самите те го предали след обира на пощата на Арабаконак, твърди Марин Колев. Поп Кръстю бил арестуван през 1872 г., но пуснат по силата на тогавашното право, че свещеник не може да бъде задържан в конак повече от едно денонощие. Причината за всичко това била завистта на стария духовник в храма, поп Лукан Лилов. Кръстю бил образован и обаятелен духовник, възпитаник на духовната семинария в Белград. Там той станал близък приятел с Георги Раковски и Васил Левски и се ползвал с доверието им. От сина на поп Лукан – Марин поп Луканов, след залавянето на Дякона тръгнала мълвата, че младият поп Кръстьо откраднал общи пари. След Освобождението поп Кръстю сам искал да се изправи на съд заради гнусотиите, които му били приписвани. Ако се докажело, че е виновен, да бъде разстрелян и низвергнат, настоявал той. Преди време група ловешки интелектуалци подеха инициатива за изчистване на името на свещеноиконом Кръстю Тотев Никифоров. Според ловешкия писател Марин Колев, който оглавява местното културно дружество „Поп Кръстю Никифоров", свещеникът бил изключително честен и кадърен човек. Историята отдавна е реабилитирала отеца, но това е известно на малцина. В предверието на храма „Света Богородица" е направен и малък музей, посветен на делото на поп Кръстю. Преди време на входа на храма бе поставена и гранитна плоча, на която със златни букви е написано, че той е „борец за църковни, национални и социални свободи. Светлата му памет бе помрачавана 120 години".
След като разгледаха и храма „Света Богородица", част от поклонниците се изкачиха до ловешката крепост, намираща се над храма, а след това всички се спуснаха към архитектурно-историческият резерват „Вароша", който обхваща цялата стара част на град Ловеч по десния бряг на река Осъм. Част от „Вароша" са и редица здания по левия бряг на реката, в близост до Покрития мост и парка „Стратеш". „Вароша" е обявен за архитектурно-исторически резерват през 1968 г. Основната част от архитектурното наследство на квартала е свързано с възрожденското строителство, предимно в периода от началото до 70-те години на XIX в. Улиците на „Вароша" са тесни, криволичещи, понякога неочаквано пред тях се появява зид или входна врата. Къщите в квартала са малки, като в повечето случаи са обградени с високи каменни огради. Дворовете са на няколко нива, засети с бръшлян, здравец, люляк и рози. Къщите, изградени в периода 1850-1870 г., са най-добрите представители на варошлийската архитектура. Типично за тях е, че нямат дюкяни, защото цялата занаятчийска дейност била съсредоточена на търговската улица и Покрития мост. На територията на архитектурно-историческия резерват „Вароша" се намират над 200 исторически и архитектурни паметници от местно и национално значение.
Доволни от почти двучасовата разходка, точно в 16.30 ч. поклонниците се отправиха към столицата, където пристигнаха с една почивка, след почти три часа. По пътя дякон Петър изнесе беседа за вечния и блажен живот, който Бог иска да ни дари: „Защото ние сме Му скъпи и Той ни обича. Той иска да ни въведе в Своя дом и да ни направи членове на Своето семейство. Както пише в Евангелието: „А на всички ония, които Го приеха – на вярващите в Неговото име – даде възможност да станат чеда Божии" (Йоан 1:12–13)... Ние сме призвани да бъдем синове Божии. Но за да можем да приемем Неговия дар, ние трябва да Му отдадем сърцето си и да Му поверим изцяло живота си... Ние християните знаем, че когато решим да се покорим на Бога, ще видим проблемитe, които срещаме в живота си в съвсем различна светлина. Вероятно част от тях ще отпаднат от само себе си, а други ще се превърнат в онези уроци, които сме длъжни да научим в училището на нашия Небесен Отец".
Текст и снимки: дякон д-р Петър П. СИМЕОНОВ
Катедрален храм „Света Неделя", гр. София
Използвани материали: БОЖИЛОВ, Ив., Фамилията на Асеневци. Генеалогия и просопография, (1186–1460), София, 1985; НИКИТОВ, Ив. За Ловчанската епархия, Ловеч, 1932; Българската възрожденска интелигенция, Енциклопедия, Изд. „Д-р Петър Берон", София, 1988; ПРАШКОВ, Л., БАКАЛОВА, Елка, БОЯДЖИЕВ, СТ. „Манастирите в България", Изд."Спектър", София, 1992; БАКАЛОВ, Ганчо, митр. ГАВРИИЛ и др. Ловчанска епархия. Минало и настояще, „Синодално издателство", София, 2008; http://svetimesta.com; http://www.pravoslavie.bg, http://bg-patriarshia.bg, http://dveri.bg, http://bg.wikipedia.org; http://bulgariatravel.org.
